Тази вечер Естебан Труеба си легна в железния креват на своите родители в старата господарска къща, в която не бе идвал толкова отдавна. Чувстваше се уморен и по ноздрите му лепнеше мирисът на пожарището и на труповете на животните, които също се наложи да изгорят, за да не просмучат въздуха с вонята на разложение. Тухлените къщурки още догаряха и наоколо му всичко бе разруха и смърт. Но той знаеше, че може отново да изправи на крака имението, както вече бе сторил веднъж — нивите си бяха непокътнати, силите му също. Ала въпреки че се наслаждаваше на отмъщението си, не можа да заспи. Чувстваше се като баща, наказал децата си прекалено сурово. Цялата нощ пред погледа му се нижеха лицата на селяните, които се отдалечаваха по шосето — същите селяни, които се бяха родили пред очите му в неговия имот. Прокле злия си характер. Безсънието го държа цялата следваща седмица и когато най-сетне успя да заспи, сънува Роса. Реши да не разправя на никого какво е сторил и се закле, че „Трите Марии“ отново ще стане образцовият чифлик, какъвто бе някога. Пусна мълвата, че е готов да приеме обратно селяните, при определени условия, то се знае, но нито един не се върна. Бяха се пръснали по полята, по планините, по крайбрежието, някои бяха отишли пеш до мините, други се бяха добрали до островите на юг и всеки се беше хванал да работи каквото му попадне, за да изкарва хляба за семейството си. Отвратен, господарят се прибра в столицата. Никога не се бе чувствал толкова стар. Тежко му беше на душата.
Поета гаснеше в къщата си до морето. Беше тежко болен и събитията от последно време изчерпаха по- нататъшното му желание за живот. Войниците нахлуха в дома му, преобърнаха сбирките му от охлюви, раковините му, пеперудите му, бутилките му и фигурите за украса на корабни носове, донесени от толкова морета, книгите му, картините му, недовършените му стихове, ровиха за подривни оръжия и за скрити комунисти, докато старото му сърце на бард започна да прескача. Закараха го в столицата. Умря на четвъртия ден и последните думи на човека, възпял живота, бяха: „Ще ги разстрелят! Ще ги разстрелят!“ Нито един от приятелите му не можа да дойде при него в смъртния му час — всичките бяха извън закона, изгнаници или мъртъвци. Синята му къща на хълма бе опустошена, подът изгорен, прозорците счупени. Не се знаеше дали това бе работа на военните, както казваха съседите, или на съседите, както казваха военните. Там останаха да бдят над покойника малцината осмелили се да дойдат от страната и журналисти от цял свят, пристигнали да отразят погребението му. Сенаторът Труеба бе негов идеологически противник, но го бе приемал много пъти у дома си и знаеше наизуст стиховете му. Отиде на бдението, облечен в строг траур, заедно с внучката си Алба. Двамата застанаха на почетна стража до простия дървен ковчег и го придружиха до гробището една злощастна сутрин. Алба носеше букет от първите карамфили за сезона, червени като кръв. Малкото шествие пое бавно пеш по пътя за гробището между две редици войници, образували кордон по улиците.
Хората вървяха мълчаливо. Изведнъж някой извика с прегракнал глас името на Поета и всички гърла отвърнаха в хор: „Той е с нас! И днес, и утре — всеки час!“ Сякаш бяха отворили клапа и цялата мъка, страх и ярост от тези дни се отприщваха от гърдите и заливаха улицата, въздигаха се в страшен вик към тежките черни облаци в небето. Друг човек извика: „Другарят президент!“ И всички пак отвърнаха в един-единствен вопъл, изплакан по мъжки: „Той е с нас!“ Лека-полека погребението на Поета се превърна в символичен акт — народът казваше последно сбогом на свободата.
Съвсем близо до Алба и до дядо й операторите от шведската телевизия снимаха с камерите си, за да изпратят в мразовитата страна на Нобел страхотната гледка на дебнещите в шпалир автомати, лицата на хората, отрупания с цветя ковчег, групата смълчани жени, които се тълпяха до вратите на моргата, на две преки от гробището, за да прочетат списъците на умрелите. Всеобщият вик се издигна като напев и въздухът се изпълни със забранените лозунги, с възгласите, че народът, сплотен, не ще бъде победен, с предизвикателството срещу оръжията, които трепереха в ръцете на войниците. Шествието мина пред един строеж и работниците оставиха инструментите, свалиха си каските и застанаха в редица със сведени глави. Един мъж крачеше с оръфана на маншетите риза, без жилетка и със съдрани обувки и рецитираше най- революционните стихове на Поета. Плачът се стичаше по лицето му. Следваше го смаяният поглед на сенатора Труеба, който крачеше до него.
— Жалко, че беше комунист! — каза сенаторът на внучката си. — Толкова добър поет, а с толкова объркани идеи! Ако беше умрял преди военния преврат, предполагам, че цялата страна щеше да се стече да почете паметта му.
— Умря така, както живя, дядо — отвърна Алба.
Беше убедена, че е умрял навреме, защото никаква траурна церемония не би била по-голям израз на почит от тази скромна процесия от шепа мъже и жени, които го погребаха във взет на заем гроб и скандираха за последен път неговите стихове за справедливост и свобода. След два дена във вестниците излезе разпореждане на военната хунта, с което се обявяваше национален траур за Поета и се разрешаваше да се окачат траурни знамена по частните къщи, ако има желаещи. Разрешението влизаше в сила от момента на смъртта му и важеше до деня, когато бе оповестено. Както не успя да седне да поплаче за смъртта; на вуйчо си Хайме, така и сега Алба толкова се улиса, че не й остана време да мисли за Мигел или да скърби за Поета. Погълнала я бе задачата да търси дирите на безследно изчезналите, да утешава инквизираните, които се връщаха с разкървавени гърбове и стреснати очи, и да набавя храна за трапезариите на свещениците. Но в тишината на нощта, когато градът изгубваше бакалската си нормалност и оперетния си мир, я връхлитаха мъчителните мисли, които бе заглушавала в себе си през деня. В този час само пълните с трупове и арестанти фургони и полицейските коли се движеха по улиците като бродещи вълци и виеха в мрака на комендантския час. Алба трепереше в леглото си. Привиждаха й се разкъсаните призраци на толкова незнайни мъртъвци, чуваше как голямата къща диша задъхано като старица, напрягаше слух й чуваше в костите си страшните шумове — далечно скърцане на спирачки, затръшване на врата, престрелки, стъпки на ботуши, задавен вик. После се връщаше дългата тишина, която траеше до разсъмване, когато градът отново оживяваше и слънцето сякаш изличаваше нощните ужаси. Тя не беше единствената будуваща в къщата. Често заварваше дядо си по нощница и пантофи, по-стар и по- умърлушен, отколкото денем, да си топли по късна доба чаша бульон и да цеди през зъби най-долни моряшки псувни, защото го болели костите и душата. Майка й също се суетеше из кухнята или се мотаеше като среднощно привидение из празните стаи.
Така минаха месеци и за всички, дори за сенатора Труеба, стана ясно като бял ден, че военните бяха взели властта, за да я обсебят, а не за да я предадат на правителство, съставено от десните политици, подбудили преврата. Военните бяха по-особена порода хора, братство със собствен език, различен от този на цивилните, и да се разговаря с тях беше все едно да се приказва с глухи, защото и най-дребното пререкание биваше смятано за предателство по строгия им кодекс на честта. Труеба проумя, че те възнамеряват да играят ролята на предопределени свише наставници и че в тези планове не отреждат място за политиците. Един ден, като заговори с Бланка и с Алба за положението, той сподели огорчението си, че акцията на военните, предназначена да предотврати опасността от установяване на марксистка диктатура, всъщност беше наложила на страната друга, далеч по-сурова диктатура, очевидно замислена да просъществува цял век. За първи път в живота си сенаторът Труеба призна, че е сгрешил. Двете го видяха да плаче беззвучно, потънал в креслото си, като старец, изпял своята песен. Не плачеше за изгубената власт. Плачеше за родината си.
Тогава Бланка приклекна до него, хвана го за ръката и му призна, че е дала убежище на Педро Трети Гарсия. Той живеел като отшелник, скрит в една от изоставените стаи, които Клара бе наредила да построят по времето на духовете. На другия ден след преврата бяха разпространени списъци на лицата, длъжни да се явят пред властите. Сред тях беше и Педро Трети Гарсия. Някои, които продължаваха да мислят, че в тази страна никога не става бог знае какво, отидоха да се предадат доброволно в министерството на отбраната и платиха за това с живота си. Но Педро Трети предусети по-рано от всички останали колко свиреп ще бъде новият режим, може би защото през тези три години бе опознал въоръжените сили и не вярваше в басните, че те били различни от военните в други страни. Още първата вечер след преврата, по време на комендантския час, той се промъкна до голямата къща на ъгъла и почука на прозореца на Бланка. Когато тя се показа със замъглен от главоболието поглед, направо не го позна — беше си обръснал брадата и носеше очила.
— Убиха Президента — каза Педро Трети.
Тя го скри в празните стаи. Пригоди надве-натри временно скривалище, без да подозира, че ще й се наложи да го държи там няколко месеца, докато войниците го търсеха под дърво и камък из цялата
