пощадено от разрухата, също започна да показва признаци на развала. Забеляза, че приятелите и роднините я избягват, че някои пресичат на другия тротоар, за да не я поздравят, или извръщат лице, когато тя пристъпва към тях. Помисли, че е плъзнала мълва, че тя помага на преследваните.
Така си и беше. От първите дни най-голямата й грижа бе да търси убежище на онези, над които тегнеше смъртна опасност. Отначало Алба гледаше на това като на почти забавно занимание, което я караше да мисли за други неща и да не се измъчва постоянно за Мигел, но скоро си даде сметка, че тук няма игра. Военните наредби предупреждаваха гражданите, че трябва да донасят за местонахождението на марксистите и да предават бегълците, в противен случай ще бъдат смятани за изменници на родината и ще бъдат съдени като такива. Като по чудо Алба успя да спаси автомобила на Хайме. Колата не бе засегната от бомбардировката и цяла седмица престоя на същия площад, където той я бе паркирал, докато най-после Алба разбра и отиде да я прибере. На вратите й нарисува два големи жълти слънчогледа, биещи на очи отдалеч, за да се отличава от другите коли и по такъв начин да я облекчи в новата й задача. Трябваше да научи наизуст адресите на всички посолства, кога се сменят охраняващите ги карабинери, колко високи са стените и широки вратите им. Вестта, че е нужно да се намери убежище на някого, стигаше до нея ненадейно, често по непознат човек, който я спираше на улицата, и тя предполагаше, че е изпратен от Мигел. Посред бял ден отиваше с колата на уговореното за среща място и щом видеше, че някой е забелязал нарисуваните на автомобила й жълти цветя и й прави знаци, спираше за миг, за да може човекът да се качи бързешката. По пътя не говореха — тя предпочиташе да не знае дори името му. Понякога й се налагаше да прекара целия ден с него, дори да го скрие за една-две нощи, преди да улучи сгоден момент, за да го вкара в някое по-достъпно посолство, чиято стена човекът прескачаше зад гърба на часовите. Тази система се оказваше по-ефикасна от всякакви постъпки пред боязливите посланици на чуждите демокрации. Никога повече не узнаваше нищо за беглеца, но запазваше завинаги в сърцето си неговата тръпнеща благодарност и когато всичко свършваше благополучно, си отдъхваше с облекчение, защото и този път бе отървала кожата. Няколко пъти й се случи да прехвърля и жени, които не искаха за нищо на света да се разделят с децата си. И въпреки че Алба им обещаваше да им доведе детето през главния вход, тъй като и най-страхливият посланик не би отказал да го приеме, майките не даваха и дума да стане, така че в крайна сметка трябваше да прехвърлят и децата през оградите или да ги спускат през решетките. Ала скоро всички посолства настръхнаха от бодлива тел и картечници и стана невъзможно да бъдат превземани с щурм. Тогава Алба се захвана с други занимания, които запълваха цялото й време.
Със свещениците я свърза Аманда. Двете приятелки се събираха, за да си говорят шепнешком за Мигел, когото нито едната, нито другата бе виждала повече, и за да си спомнят за Хайме с жал без сълзи, защото нямаше официално потвърждение за смъртта му, а желанието и на двете да го видят отново беше по-силно от разказа на войника. Аманда пак бе пропушила — нямаше как, ръцете й силно трепереха и погледът й нещо блуждаеше. Понякога зениците й се разширяваха и тя едва се мъкнеше, но продължаваше да работи в болницата. Разказа на Алба, че там често докарват хора, припаднали от глад.
— Семействата на затворниците, на изчезналите и на убитите нямат какво да ядат. Безработните и уволнените — също. Залъжат ли си стомаха с чиния булгурена каша през ден, пак е добре. От недояждане децата заспиват в клас.
Аманда й каза също, че чашата мляко и бисквитите, които по-рано получаваха всекидневно всички ученици, били премахнати и че майките залъгвали глада на децата си с гол чай.
— Единствените, които се мъчат да помогнат с нещо, са духовниците — обясни Аманда. — Много хора не искат да знаят истината. Църквата е организирала столове, в които раздава по една чиния храна на ден шест пъти в седмицата на децата под седем години. Че не е достатъчно, не е — ясно е като бял ден. На всяко дете, което получава веднъж на ден чиния леща или картофи, се падат пет, които остават навън с ей такива очи — не стига за всички.
Алба осъзна, че са се върнали в онези отдавна минали години, когато баба й Клара ходеше в Бедняшкия квартал да замества справедливостта с благотворителност. Само че сега на благотворителността се гледаше с лошо око. Забеляза, че когато обикаляше къщите на приятели и близки, за да ги помоли за пакет ориз или бурканче мляко на прах, първия път не посмяваха да й откажат, но после я отбягваха. Отначало Бланка й помогна. Алба не срещна спънки, за да се сдобие с ключа на килера на майка си. Убеди я с довода, че няма нужда да се трупа най-обикновено брашно и прост грах при положение, че могат да имат на масата си омари от Балтийско море и швейцарски шоколад. Така тя успя да зареди с продукти столовете на свещениците за известно време, което въпреки всичко й се стори съвсем кратко. Един ден заведе майка си в една от тези трапезарии. Като видя дългата маса от грубо сковани дъски, на която два реда деца чакаха с молещи очи да им дадат порцията, Бланка се разплака и лежа два дена с главоболие. Щеше да продължи да хленчи, ако дъщеря й не я бе накарала да се облече, да престане да се занимава само със себе си и да намери помощ отнякъде. Пък ако няма откъде другаде, да открадне от семейния бюджет, отпускан от дядото. Сенаторът Труеба отказа да разговаря, когато Алба си направи устата пред него за някаква помощ — така постъпваха всички от неговата класа. Той каза, че изобщо нямало гладуващи, и го обяви също така твърдоглаво, както разправяше, че няма затворени и измъчвани. Тъй че Алба не можеше да разчита на него. А по-късно, когато не можеше да разчита и на майка си, й се наложи да прибегне до най- драстични методи. Дядото не ходеше по-далеч от клуба. Не слизаше дори до центъра, а да не говорим, че не си показваше и носа из крайните квартали на града или в предградията. Махна с лека ръка на разказите на внучката си за мизерията, която се ширеше, и си втълпи, че тези небивалици ги измислят марксистите.
— Попове — комунисти! — възкликна той. — И това доживях да чуя!
Но когато деца и жени започнаха да просят по всяко време по вратите на къщите, той не стори както другите, не нареди да спуснат щорите и да затулят решетките, за да не ги гледа, а увеличи месечната сума, която отпускаше на Бланка, и каза да заделят винаги по малко топла храна за тях.
— Това е временно положение — твърдеше той. — Щом военните се справят с хаоса, в който марксизмът хвърли страната, този проблем ще бъде решен.
Вестниците писаха, че просяците по улицата, каквито не бяха се появявали толкова години, са изпратени от международния комунизъм, за да злепоставят военната хунта и да саботират реда и прогреса. Опасаха с високи дъсчени огради мизерните коптори в предградията, скриха ги от очите на туристите и на онези, които не искаха да виждат. За една нощ се появиха като с магическа пръчка добре подредени градини и цветни лехи по булевардите. Цветята посадиха безработните по поръка на властите, за да се внуши на хората илюзията, че е настъпила кротка и безбурна пролет. Боядисаха стените в бяло — така изличиха от тях агитационните гълъби и завинаги махнаха от погледите на хората политическите лозунги. Всеки опит да се изписват политически призиви на обществени места се наказваше с автоматен откос на място. По чистите, уредени и смълчани улици магазините започнаха да увеличават оборота. Скоро изчезнаха просещите деца и Алба забеляза, че няма също бездомни кучета и разхвърляна смет. С черната борса се свърши в същия момент, когато бомбардираха президентския дворец, защото спекулантите бяха заплашени с военновременни закони и с разстрел. По магазините започнаха да се продават стоки, за които хората не бяха и чували, и други, с които по-рано богаташите се сдобиваха контрабанда. Никога градът не бе имал по-красив вид. Никога едрата буржоазия не се бе чувствала по-щастлива — можеше да купува уиски без мярка и автомобили на кредит.
В патриотичното въодушевление на първите дни жените носеха като дар в казармите бижутата си — за делото на националното възстановяване. Занасяха дори брачните си халки. Там ги заменяха за медни пръстени с емблемата на родината. Бланка трябваше да скрие вълнения чорап с накитите, които й бе завещала Клара, да не би сенаторът Труеба да реши да ги предаде на властите. Пред очите им се раждаше една нова и самонадеяна обществена прослойка. Много високопоставени госпожи, наконтени с чуждестранни дрехи, причудливи и бляскави като светулки в тъмна нощ, се перчеха в увеселителните заведения, хванали подръка новоизлюпените и навирили нос стопански босове. Появи се каста военни, която обсеби на бърза ръка ключовите постове. Семействата, които по-рано бяха смятали за нещастие сред членовете им да има военен, пускаха в ход всичките си връзки, за да вкарат синовете си във военните академии, и предлагаха дъщерите си на войниците. Страната се изпълни с хора в униформи, с бойни машини, със знамена, химни и паради, защото военните знаеха, че народът държи да има свои собствени символи и ритуали. Сенаторът Труеба, който по принцип ненавиждаше тия неща, разбра какво бяха искали да му кажат неговите приятели от клуба, когато твърдяха, че за марксизма няма никаква почва в Латинска Америка, защото не отчитал магическата страна на нещата. „Хляб, зрелища и нещо, пред което да
