карабинерите и журналистите, ядяха печено прасе с пръсти и пиеха големи глътки червено вино направо от бутилката, която се предаваше от ръка на ръка. Като видя дядо си, на Алба й домъчня — не беше го виждала толкова покрусен от смъртта на Клара. Преглътна си хапката и изтича насреща му. Прегърнаха се силно и тя му прошепна нещо на ухото. Тогава сенаторът Труеба успя да възвърне достойнството си, вдигна глава и се усмихна с предишната си надменност под светкавиците на фотоапаратите. Журналистите го снимаха как се качва на един черен автомобил със служебен номер и обществеността се питаше цели седмици какво означаваше тази клоунада, докато други, много по-сериозни събития заличиха спомена за инцидента.
Тази вечер Президента, който бе придобил навика да надлъгва безсънието с игра на шах с Хайме, между две партии отвори дума за случая и все дебнеше с хитрите си очи, скрити зад дебели очила с тъмни рамки, да открие някаква сянка от неудобство у приятеля си. Но Хайме отвърна с мълчание и продължи да нарежда фигурите на таблото.
— Бива си го стария Труеба, куражлия е — каза Президента. — Нямаше да е лошо да е на наша страна.
— Вие сте на ход, Президенте — отвърна Хайме и посочи таблото.
В следващите месеци положението много се влоши — все едно, че страната беше във война. Духовете бяха силно възбудени, особено сред жените от опозицията, които вървяха в колона по улиците и дрънчаха с празните си тенджери в знак на протест срещу липсата на продукти. Половината население се мъчеше да свали правителството, а другата половина го защитаваше, така че на никого не оставаше време да си гледа работата. Една вечер Алба се слиса, като видя, че улиците в центъра са тъмни и пусти. Сметта не беше събирана цяла седмица и сред купчините мръсотия ровеха безпризорни кучета. Стълбовете бяха облепени с печатна пропаганда, размита от зимния дъжд, и по всички възможни пространства бяха изписани лозунгите на двата лагера. Половината улични лампи бяха изпочупени с камъни, по сградите не се виждаха осветени прозорци, светлината идваше от няколкото мижави огъня, подклаждани с вестници и дъски, и на тях се грееха малки групи хора, които охраняваха министерствата, банките, канторите и стояха на смени, за да попречат бандите от крайната десница да ги завземат с щурм през нощта. Алба видя как пред една обществена сграда спря камионетка. От нея слязоха няколко младежи с бели каски, с кутии бои и с четки и положиха по стените светла боя за фон. После нарисуваха големи многоцветни гълъби, пеперуди и кървави цветя, изписаха стихове от Поета и призиви за единство на народа. Това бяха младежките бригади, които мислеха, че ще съумеят да спасят своята революция с патриотични стенописи и плакатни гълъби. Алба пристъпи към тях и им посочи стената на отсрещния тротоар. Тя беше нацапотена с червена боя и там личеше една-единствена дума, изписана с огромни букви — „Джакарта“.
— Какво означава това име, другари? — попита тя.
— Не знаем — отвърнаха й.
Никой не знаеше защо опозицията изписва тази азиатска дума по стените, никога не бяха чували за купищата убити по улиците на този далечен град. Алба се качи на колелото си и натисна педали към къщи. След като бе въведено ограничение за бензина и започна стачка на обществения транспорт, тя изрови от мазето старото велосипедче от детството си, за да се придвижва. Мислеше за Мигел и гърлото й се стягаше от мрачно предчувствие.
Отдавна не ходеше на лекции и започваше да разполага със свободно време в излишък. Преподавателите бяха обявили безсрочна стачка и студентите завзеха сградите на факултетите. Втръсна й да учи виолончело вкъщи и през времето, когато не се любеше с Мигел, не се разхождаше с Мигел или не спореше с Мигел, прескачаше до болницата в Бедняшкия квартал да помага на вуйчо си Хайме и на още няколко лекари, които продължаваха да работят въпреки нареждането на Лекарската колегия да не се ходи на работа, за да може по този начин да се саботира правителството. Непосилна задача. Коридорите се задръстваха от пациенти, които чакаха по цели дни да ги прегледат — същинско стенещо стадо. Санитарите не смогваха. Хайме заспиваше със скалпела в ръка. Беше толкова претрупан, че често забравяше да сложи залък в устата си. Отслабна и прежълтя. Караше осемнайсетчасови дежурства, а като се хвърлеше на кревата си, не можеше да заспи — мислеше за болните, които го чакаха, и че няма упойки, спринцовки, памук, и че дори да се разкъса на сто, пак няма да огрее навсякъде — все едно да се мъчиш да спреш влак с ръка. И Аманда работеше в болницата като доброволка — да е близо до Хайме и да е заета с нещо. През тези изтощителни дни, докато се грижеше за непознати болни, тя си възвърна светлината, която я озаряваше отвътре на младини, и за някое време си въобрази, че е щастлива. Носеше синя престилка и гуменки, но на Хайме му се струваше, че когато ходи близо до него, подрънкват едновремешните й мъниста. Не се чувстваше самотен и му се искаше да я обича. Президента се явяваше по телевизията почти всяка вечер и заклеймяваше безпощадната война, която опозицията водеше срещу него. Личеше си, че е крайно уморен, и често прегракваше. Ония взеха да злословят, че пиянствал и прекарвал нощите си в оргии с мулатки, докарани със самолет от тропика, за да му сгряват кокалите. Съобщи, че стачкуващите шофьори на камиони получават по петдесет долара на ден от чужбина, за да държат страната без транспорт. Онези отвърнаха, че той получавал пратки сладолед от кокосови орехи и съветски оръжия с дипломатическата поща. Каза, че враговете му заговорничат с военните, за да извършат преврат, защото предпочитат демокрацията да загине, отколкото той да стои начело на нея. Обвиниха го, че бил параноик, че измислял небивалици и че крадял експонатите от Националния музей, за да украсява стаята на любовницата си. Предупреди, че десницата се е въоръжила и е решена да продаде родината на империализма, и му отговориха, че килерът му бил пълен с бяло месо от пиле, докато народът клечал на опашки за шийгуни и крила от същата птица.
Когато един ден Луиса Мора натисна звънеца на голямата къща на ъгъла, сенаторът Труеба преглеждаше сметководни книжа в библиотеката си. Тя, последната останала на този свят от сестрите Мора, се бе смалила до размерите на реещ се, но напълно с ума си ангел и не бе загубила ни най-малко от несломимата си духовна енергия. Труеба не беше я виждал след смъртта на Клара, но я позна по гласа — той продължаваше да звучи като вълшебна флейта — и по уханието на горски теменужки, леко омекотено от годините, но все още доловимо от разстояние. Още щом влезе в стаята, Луиса Мора донесе със себе си крилатото присъствие на Клара — тя се зарея във въздуха пред влюбените очи на мъжа си, който не я беше виждал от няколко дена.
— Идвам да ви предизвестя злочестини, Естебан — каза Луиса Мора, след като се настани в креслото.
— Ах, скъпа Луиса! Мене вече доста ме сполетяха… — въздъхна той.
Луиса разказа какво е открила по планетите. За да пречупи прагматичното упорство на сенатора, й се наложи да обясни какъв научен метод е използвала. Каза, че през последните десет месеца е проучила звездната карта на всички високопоставени лица от правителството и от опозицията, включително и на самия Труеба. От съпоставянето на картите се разкривало, че точно в този исторически момент ще се случат неизбежно събития, свързани с кръв, мъка и смърт.
— За мене няма никакво съмнение, Естебан — завърши тя. — Наближават ужасни времена. Ще има толкова мъртви, че няма да могат да се преброят. Вие ще бъдете в лагера на печелившите, но победата ще ви донесе само страдание и самота.
Естебан Труеба се почувствува неловко пред тая чудата врачка, която смущаваше спокойствието на неговата библиотека и му вдигаше кръвното с астрологичните си брътвежи, ала не намери смелост да я отпрати — заради Клара, която го наблюдаваше с крайчеца на окото от своя ъгъл.
— Но аз не съм дошла да ви притеснявам с вести, които вие нямате власт да промените, Естебан. Дошла съм да говоря с внучката ви Алба, защото имам да й предавам нещо от баба й.
Сенаторът повика Алба. Момичето не беше виждало Луиса Мора от седемгодишната си възраст, но много добре си я спомняше. Прегърна я внимателно, за да не повреди крехкия й скелет от слонова кост, и жадно вдъхна глътка от неповторимото й ухание.
— Дойдох да ти кажа да се пазиш, моето момиче — каза Луиса Мора, след като си избърса сълзите от вълнението. — Смъртта те дебне, тя е по петите ти. Баба ти Клара те закриля от Отвъдното, но ми поръча да ти кажа, че духовете — покровители са безсилни при катаклизми от голяма величина. Добре ще направиш, ако се махнеш оттук, ако заминеш отвъд морето — там ще си в безопасност.
Като видя накъде избива разговорът, сенаторът Труеба изгуби търпение и реши, че стои пред една безумна старица. Десет месеца и единадесет дена по-късно щеше да си спомни пророчеството на Луиса
