Появи се репортажна кола от телевизията, за да заснеме инцидента, и селяните, които никога не бяха виждали подобно нещо, я пуснаха да влезе и позираха за камерите, усмихнати до уши и наобиколили задържания. Същата вечер цялата страна видя на екраните си как най-видният представител на опозицията, завързан, се пени от гняв и бълва такива псувни, че се наложи да се намеси цензурата. Президентът също го видя и работата никак не му хареса, защото разбра, че това може да се превърне в детонатор и да взриви барутния погреб, върху който едва-едва се крепеше неговото правителство. И изпрати карабинерите да освободят сенатора. Когато те стигнаха до чифлика, селяните, окуражени от подкрепата на печата, не ги пуснаха да влязат. Поискаха да им се представи разпореждане от съдебните власти. Като видя, че може да се забърка в каша и също да лъсне по телевизията, охулен от репортерите на левицата, околийският съдия на бърза ръка се омете да лови риба. Карабинерите не можаха да направят нищо повече и зачакаха на входа за „Трите Марии“, докато изпратят съдебно нареждане от столицата.
Както всички други, Бланка и Алба научиха за станалото от осведомителния бюлетин по телевизията. Бланка изчака в мълчание до следния ден, без да предприеме нищо, но като видя, че и карабинерите не успяха да освободят стария, реши, че е дошъл моментът да се срещне отново с Педро Трети Гарсия.
— Махни тия омърляни панталони и си сложи една свястна рокля — нареди тя на Алба.
Двете отидоха в министерството, без да са искали среща. Един секретар се опита да ги спре в приемната, но Бланка го преодоля, като го изблъска, и с твърда крачка премина нататък, влачейки дъщеря си на буксир. Отвори вратата, без да чука, и нахлу в кабинета на Педро Трети, когото не беше виждала от две години. Понечи да отстъпи — помисли, че е сбъркала стаята. За толкова кратко време мъжът на нейния живот се беше състарил и отслабнал, изглеждаше много уморен и тъжен, косата му беше все още черна, но по-рядка и къса, беше си подрязал красивата брада и носеше сив чиновнически костюм и посърнала вратовръзка в същия цвят. Бланка го позна единствено по погледа на очите му, черни както едно време.
— Господи! Колко си се променил!… — промълви тя.
И обратно, на Педро Трети тя се стори по-красива, отколкото си я спомняше, сякаш отсъствието я беше подмладило. За тези две години той бе имал достатъчно време, за да се разкае за решението си и да открие, че като я нямаше Бланка, бе загубил дори влечението си към момичетата, които по-рано го вълнуваха. От друга страна, седнал зад това бюро, зает с работа по дванайсет часа на ден, далеч от китарата си и от вдъхновението на народа, много рядко имаше повод да му стане драго на душата. Колкото повече време минаваше, толкова по-силно му липсваше спокойната, кротка обич на Бланка. Щом я съзря да влиза с решителна крачка и да води и Алба, той разбра, че тя не идва да го види от сантиментални съображения, и се досети, че причината е скандалът със сенатора Труеба.
— Идвам да те помоля да ни придружиш — без предисловия му каза Бланка. — Дъщеря ти и аз ще отидем да приберем стария от „Трите Марии“.
Така Алба научи, че нейният баща е Педро Трети Гарсия.
— Добре. Да се отбием у дома да вземем китарата — отвърна той и стана.
Излязоха от министерството в черен автомобил — същинска погребална кола — със служебен номер. Бланка и Алба почакаха на улицата, докато той се качи в апартамента си. Като слезе, малко от предишното му обаяние се беше върнало. Вместо сивия костюм си беше облякъл стария гащеризон и пончото, обул си бе платнените сандали с върви и носеше китарата на гръб. Бланка му се усмихна за първи път, а той се наведе и я целуна за миг по устата. Първите сто километра пътуваха в мълчание, докато Алба успя да се съвземе от изненадата си и с треперещ глас попита едва чуто защо не са й казали по-рано, че Педро Трети й е баща — щели са да й спестят толкова кошмари за един облечен в бяло граф, умрял от треска в пустинята.
— По-добре мъртъв баща, отколкото отсъстващ — загадъчно отвърна Бланка и повече не заговори по въпроса.
В „Трите Марии“ пристигнаха привечер и завариха на входа на чифлика увлечено в приятелски приказки множество, наобиколило огън, на който се печеше прасе. Това бяха карабинерите, журналистите и селяните. Те пресушаваха с дружни усилия последните бутилки от избата на сенатора. Осветени от огъня, пет-шест кучета и няколко деца се боричкаха и лудуваха в очакване да се доопече розовото и грейнало прасенце. Веднага познаха Педро Трети Гарсия — журналистите, защото често го бяха интервюирали, карабинерите — по неповторимата му осанка на народен певец, а селяните — защото се бе родил и израсъл на тази земя пред очите им. Посрещнаха го сърдечно.
— Какво ви носи насам, другарю? — попитаха го селяните.
— Дошъл съм да видя стария — усмихна се Педро Трети.
— Вие можете да влезете, другарю, но сам. Доня Бланка и госпожица Алба няма да ни откажат да ги почерпим с по чашка вино — казаха те.
Двете жени приседнаха с хората край огъня и лекият мирис на печено прасе им напомни, че не са яли от сутринта. Бланка познаваше всички селяни, много от тях бе научила на четмо в малкото училище на „Трите Марии“, та взеха да си припомнят старите времена, когато братята Санчес колеха и бесеха в целия този край, когато старият Педро Гарсия се справи с мравешката напаст и когато Президента беше просто един вечен кандидат, който спираше на гарата да им държи речи от влака на пораженията си.
— Кой ти е мислил, че някой ден ще стане президент! — обади се някой.
— И че един ден в „Трите Марии“ нашата дума ще се чува повече от господарската — изсмяха се останалите.
Заведоха Педро Трети Гарсия в къщата — направо в кухнята. Там най-възрастните селяни стояха на пост пред вратата на трапезарията, където бяха затворили бившия собственик. Седнаха на масата, пиха вино и си припомняха далечното минало, времената, когато Педро Трети не беше легенда в паметта на селските хора, а само едно непокорно момче, влюбено в дъщерята на господаря. После Педро Трети взе китарата, опря я на коляното си, затвори очи и запя с кадифения си глас онази песен за кокошките и за лисиците. Всички старци му пригласяха.
— Ще отведа господаря, другари — меко каза Педро Трети в една от паузите.
— И дума да не става, сине — отвърнаха му.
— Утре ще дойдат карабинерите със съдебно нареждане и пак ще го откарат, само че като герой. По- добре да го отведа аз, докато е с подвита опашка — каза Педро Трети.
Препираха се доста време и най-сетне го придружиха до трапезарията и го оставиха насаме със заложника. Двамата заставаха за първи път очи в очи от оня злокобен ден, когато Труеба го накара да плати за отнетата девственост на дъщеря му с три отрязани с брадвата пръста. Педро Трети си го спомняше като фучащ великан, въоръжен с бич от змийска кожа и със сребърен бастун. Отдето минеше, селяните трепереха, а природата настръхваше от гръмотевичното му гласище и господарското му високомерие. Изненадващо и за самия него ненавистта му, таена толкова дълго, се разду като спукан балон, когато видя пред себе си този прегърбен и смален старец, който го гледаше уплашено. Сенаторът Труеба бе изчерпал своята ярост и от нощта, която прекара седнал на стол със завързани ръце, го боляха всички кости и усещаше в гърба си хилядолетна умора. Отначало му бе трудно да познае Педро Трети, защото не го беше виждал четвърт век, но като забеляза, че на дясната му ръка липсват три пръста, разбра че това е върхът на кошмара, в който бе затънал. Измерваха се с очи няколко дълги секунди, като и двамата мислеха, че другият въплъщава най-омразното в света, но не намериха в сърцата си огъня на предишната ненавист.
— Идвам да ви изведа оттук — каза Педро Трети.
— Защо? — попита старият.
— Защото ме помоли Алба — отвърна Педро Трети.
— Вървете по дяволите — неубедено смотолеви Труеба.
— Добре де, тъкмо натам отиваме. Вие ще дойдете с мене.
Педро Трети развърза въжетата, с които пак му бяха омотали китките, за да не блъска с юмруци по вратата. Труеба извърна очи, за да не гледа осакатената ръка на другия.
— Изкарайте ме оттук, без да ме видят. Не искам журналистите да разберат — каза сенаторът.
— Ще ви изведа точно откъдето сте влезли — през главния вход — отвърна Педро Трети и закрачи.
Труеба го последва с наведена глава и зачервени очи. За първи път, откакто се помнеше, се чувствуваше сразен. Минаха през кухнята, без старецът да вдигне поглед, пресякоха цялата къща и преминаха разстоянието от господарската къща до портала към пътя, придружавани от група палави деца, които подскачаха наоколо им, и от свита мълчаливи селяни — те вървяха отзад. Бланка и Алба седяха сред
