— Ако не ми беше вуйчо, щях да се омъжа за тебе! — пошегува се Алба.
— Ами Мигел?
— Той щеше да ми бъде любовник.
На Хайме не му стана смешно и до края на излета беше намусен. Вечерта всеки се мушна в спалния си чувал, загасиха петролната лампа и се умълчаха. Алба заспа почти веднага, но Хайме остана буден до зори, с отворени в мрака очи. Уж обичаше да казва, че Алба му е като дъщеря, пък тази нощ се улови, че не иска да й бъде нито баща, нито вуйчо — искаше да бъде просто Мигел. Помисли си за Аманда със съжаление — тя вече не можеше да го развълнува. Потърси в паметта си тлеещия въглен на онази безмерна страст, която някога бе изпитвал към нея, но не можа да го открие. Беше се превърнал в самотник. Отначало се сближи много с Аманда, защото се беше заел с лечението й и я виждаше почти всеки ден. Болната прекара неколкоседмична агония, докато най-сетне свикна да издържа без наркотици. Тя остави и цигарите, и пиенето и започна да води здравословен и редовен живот. Понапълня, подстрига се и отново взе да гримира големите си тъмни очи и да си окача огърлици и дрънчащи гривни — патетично се опитваше да възстанови избледнелия образ от едно време, който пазеше сама за себе си. Беше влюбена. От депресията премина в състояние на постоянна възбуда и центърът на нейната мания беше Хайме. Огромното усилие на волята, което положи, за да се избави от пристрастеността си към много пороци, тя посвети на него като доказателство за обич. Хайме не й даде аванси, но пък не намери смелост и да я отблъсне — помисли, че илюзията на любовта може да й помогне при възстановяването, но си знаеше, че за тях вече е късно. При първия удобен случай се опита да я задържи на разстояние с извинението, че е стар ерген, загубен за любовната кауза. Беглите и потайни срещи с някои отзивчиви медицински сестри от болницата или тъжните посещения в публичните домове в редките свободни от работа мигове му бяха достатъчни, за да задоволява най-насъщните си потребности. Сега против волята си той се забърка в една връзка с Аманда, която отчаяно бе желал на млади години, но която вече не го вълнуваше и Хайме не се чувстваше способен да поддържа такива отношения. Аманда му вдъхваше само състрадание, но това беше едно от най-силните чувства, които той можеше да изпитва. Цял живот бе съжителствал с мизерията и с болката, но от това душата му не бе загрубяла, напротив — беше станала все по-податлива на съчувствие. Когато един ден Аманда му се хвърли на врата и каза, че го обича, той я прегърна машинално и я целуна с престорена страст, да не би да долови, че той не я желае. Така се видя оплетен в един всепоглъщащ роман във възраст, на която не се смяташе способен да се занимава с бурни любовни истории. „Не ме бива за такива работи“, мислеше той след онези изтощителни сеанси, при които Аманда, за да го омае, прибягваше към изтънчено — чудати любовни изяви, след които и двамата ставаха като парцали.
Връзката му с Аманда и настойчивостта на Алба му наложиха често да се вижда с Мигел. Просто нямаше как да го отбягва. Направи всичко възможно, за да остане безразличен към него, но в крайна сметка Мигел го плени. Беше узрял, не приличаше на предишния екзалтиран младеж, но защищаваше ревностно старата си политическа линия и продължаваше да смята, че без революция, без насилие ще бъде невъзможно да се победи десницата.
Хайме не беше съгласен с него, но го ценеше и се възхищаваше от смелия му характер. При все това обаче го смяташе за един от онези фатални мъже, обладани от опасен идеализъм и безкомпромисна чистота, които обвяват с нещастие каквото докоснат и най-вече жените, сполетени от злата участ да ги обичат. Не му допадаше и идеологическата му позиция, защото беше убеден, че левите екстремисти като Мигел нанасят по-голяма вреда на президента, отколкото десните. Но всичко това не му пречеше да изпитва симпатия към него и да се прекланя пред силата на убежденията му, пред непринудено веселия му нрав, пред поривите му на нежност и пред великодушието, с което беше готов да даде живота си за своите идеали. Хайме споделяше тези идеали, но нямаше смелостта да се бори за осъществяването им докрай.
Тази нощ Хайме заспа измъчен и неспокоен. Не се чувствуваше удобно в спалния си чувал и слушаше съвсем отблизо дишането на племенницата си. Когато се събуди, тя беше станала и подгряваше кафето за закуска. Духаше хладен ветрец и слънцето озаряваше със златисти отблясъци върховете на планините. Алба се хвърли на врата на вуйчо си и го целуна, но той не извади ръце от джобовете си и не отвърна на ласката й. Беше смутен.
„Трите Марии“ бе един от последните чифлици в южната част на страната, които бяха отчуждени с аграрната реформа. Същите селяни, които се бяха родили и работили поколение след поколение на тази земя, образуваха кооператив и си присвоиха правото на собственост върху имота, защото от три години и пет месеца не бяха виждали господаря и бяха забравили, че избухнеше ли, все едно, че завилняваше ураган. Като видя накъде духа вятърът и чу разгорещените приказки на изполичарите по събранията в училището, управителят се уплаши, събра си партакешите и изчезна, без да се сбогува с никого и без да се обади на сенатора Труеба, защото не искаше да изпита върху себе си гнева на господаря и защото реши, че си е изпълнил задълженията, като го е предупредил няколко пъти. След като си замина, „Трите Марии“ за известно време остана на произвола на съдбата. Нямаше кой да дава нареждания, пък и никой не беше склонен да изпълнява заповеди, защото селяните за първи път в живота си вкусваха радостта да си свободен и сам да си бъдеш господар. Разпределиха си по равно ливадите и нивите и всеки зася каквото си поиска. Един ден правителството изпрати техник — агроном, който им раздаде семена на кредит и ги запозна с потребностите на пазара, с трудностите по превоза на продуктите и с преимуществата на торовете и на препаратите за обеззаразяване. Селяните почти не обърнаха внимание на техника, защото им се стори градско мамино синче и очевидно никога не беше хващал плуг, но при все това отпразнуваха посещението му, като отвориха свещените изби на бившия собственик, видяха сметката на отлежалите му вина и заклаха биковете за разплод, за да сготвят белите им бъбреци с лук и кориандър. След като техникът си замина, те изпоядоха и вносните крави, и кокошките — носачки. Естебан Труеба научи, че е загубил земята си, когато му известиха, че ще му я заплатят с държавни бонове, подлежащи на изплащане в срок от трийсет години и на същата цена, която той бе заявил в декларацията си за данъчната служба. Направо излезе от кожата си. Извади от своя арсенал един автомат, с който между другото не умееше да борави, и заповяда на шофьора си да го закара с колата с най-бърза скорост до „Трите Марии“. Не се обади на никого, дори на телохранителите си. Пътува няколко часа, направо ослепял от ярост, без никакъв избистрен план в главата си.
Като наближиха, шофьорът трябваше да натисне спирачката с все сила, защото пътят им се преграждаше от дебела греда, сложена напреки на портала за чифлика. Един селянин стоеше на пост, въоръжен с кривак и с ловджийска пушка без патрони. Труеба слезе от колата. Като видя господаря, клетникът се хвана като побъркан за училищния звънец, който му бяха окачили наблизо, за да го бие в случай на тревога, и тутакси се хвърли по очи на земята. Откосът от куршуми мина над главата му и се заби в близките дървета. Труеба не се спря да види дали го е убил. С неочаквана за възрастта му пъргавина той забърза по пътя към чифлика, без да се оглежда, така че ударът в тила му дойде ненадейно и го просна по очи в прахта, преди да успее да проумее станалото. Събуди се в трапезарията на господарската къща, легнал върху масата, със завързани ръце и с възглавница под тила. Една жена му слагаше мокри кърпи на челото, а наоколо се бяха насъбрали почти всичките селяни и го гледаха любопитно.
— Как се чувствувате, другарю? — попитаха го те.
— Кучи синове! Ще ви дам аз един другар! — изръмжа старецът и се помъчи да се изправи.
Толкова се въртя и крещя, че го развързаха и му помогнаха да стане. Но когато понечи да излезе, видя, че прозорците са заковани отвън и вратата е заключена. Опитаха се да му обяснят, че нещата са се променили и че вече не е господар, но той не искаше да слуша никого. Пенеше се, сърцето му щеше да се пръсне, ругаеше като каруцар, заплашваше с такива наказания и отмъщения, че селяните най-сетне прихнаха да се смеят. Накрая им дотегна и го оставиха сам, затворен в трапезарията. Изтощен от страхотното усилие, Естебан Труеба се строполи на един стол. След няколко часа научи, че е превърнат в заложник и че искат да го снимат за телевизията. Известени от шофьора, двамата му телохранители и няколко екзалтирани младежи от неговата партия дойдоха до „Трите Марии“, въоръжени с тояги, камшици и вериги, за да го освободят, но се натъкнаха на подсилена охрана при портала на чифлика и в тях се прицели същият автомат, който бе взел със себе си сенаторът Труеба.
— Другарят заложник няма да мръдне оттук — казаха селяните и за да придадат повече тежест на думите си, разгониха новодошлите с изстрели.
