Мора, когато една вечер, по време на полицейския час, отведоха Алба.
XIII
Терорът
Денят на военния преврат осъмна със сияйно слънце, твърде непривично за плахата пролет, която едва-едва се разпукваше. Хайме беше работил почти цяла нощ и в седем часа сутринта имаше в тялото си само два часа сън. Телефонният звън го събуди, а лека разтревоженият глас на една секретарка го доразсъни. Обаждаха му се от двореца, за да му съобщят, че трябва да се яви в кабинета на другаря президент колкото се може по-скоро, не, другарят президент не е болен, не, тя не знае за какво се отнася, получила е нареждане да извика всички лекари от президентския апарат. Хайме се облече в просъница и се качи в автомобила си, благодарейки вътрешно, че поради професията си имаше право на допълнителна седмична дажба бензин, иначе щеше да му се наложи да отиде до центъра с колело. Стигна пред двореца в осем и се учуди, като видя пустия площад и внушителното поделение войници, заели входовете на правителствената сграда, всички с бойни униформи, с каски и тежко въоръжение. Хайме паркира колата си на празния площад, без да обръща внимание, че войниците му правят знаци да не спира. Излезе и веднага го обкръжиха с насочени в него оръжия.
— Какво става, другари? Да не сме във война с китайците? — усмихна се Хайме.
— Продължавайте нататък, не може да спирате тук? Движението е блокирано! — заповяда един офицер.
— Съжалявам, но ме повикаха от президентството — отвърна Хайме и му показа документите си. — Аз съм лекар.
Придружиха го до тежките дървени врати на двореца, където бе застанала на пост група карабинери. Вътре в зданието цареше тревога като при корабокрушение, чиновниците тичаха по стълбите като хванали морска болест плъхове, а личната охрана на Президента тътрузеше мебелите, барикадираше прозорците с тях и раздаваше пистолети на най-приближените хора. Президента излезе насреща му. Беше си наложил бойна каска, която никак не се връзваше с изисканите му дрехи със спортна кройка и с италианските му обувки. Тогава Хайме проумя, че работата е сериозна.
— Разбунтувал се е флотът, докторе — накратко му обясни той. — Дойде време за борба.
Хайме взе телефона и позвъни на Алба. Каза й да не мърда от къщи и я помоли да се обади на Аманда. Това бе последният му разговор с нея — събитията се развихриха с шеметна бързина. В следващия час дойдоха един след друг няколко министри и ръководни политици от правителството и започнаха преговори по телефона с метежниците, за да разберат мащабите на заговора и да потърсят мирно решение. Но в девет и половина сутринта военните поделения в страната вече се командваха от офицери — превратаджии. В казармите бе започнала чистката на онези военни, които продължаваха да бъдат верни на конституцията. Генералът, който командваше корпуса на карабинерите, заповяда на охраната на двореца да излезе, защото полицията току-що се бе присъединила към преврата.
— Можете да си отидете, другари, но оставете оръжията си — каза Президента.
Карабинерите бяха смутени и засрамени, но заповедта на генерала не търпеше възражения. Нито един не се осмели да погледне в очите държавния глава. Положиха оръжията си в двора и излязоха един по един с наведени глави. На вратата един от тях се обърна.
— Аз оставам с вас, другарю президент — каза той.
Когато сутринта попревали, стана ясно, че положението няма да се уреди с разговори, и почти всички започнаха да се оттеглят. Останаха само най-приближените хора и личната охрана. Президента накара дъщерите си да излязат. Наложи се да ги изкарат насила и от улицата се чуваше как го викат. Вътре в сградата останаха около тридесет души, които заеха позиции за отбрана в салоните на втория етаж. Сред тях бе и Хайме. Мислеше, че сънува кошмар. Седна на едно кресло от червен плюш и се загледа като оглупял в пистолета, който държеше в ръка. Не умееше да си служи с него. Стори му се, че времето тече прекалено бавно — по часовника му бяха минали едва три часа от този лош сън. Чу по радиото гласа на Президента, който се обръщаше към страната. Това бяха прощалните му думи.
„Обръщам се към онези, които ще бъдат преследвани, за да ги уверя, че аз няма да се откажа — ще сея отплатя с живота си за предаността на народа. Винаги ще бъда заедно с вас. Вярвам в родината и в нейното бъдеще. Други хора ще надживеят този момент и рано или късно, но не след дълго, ще се открият широките друми, по които ще премине свободният човек, за да изгради едно по-добро общество. Да живее народът! Да живеят трудещите се! Това ще бъдат последните ми думи. Убеден съм, че моята саможертва няма да отиде напразно.“
Небето се заоблачи. Чуваха се откъслечни и далечни изстрели. В този момент Президента говореше по телефона с предводителя на метежниците, който предложи да му предостави военен самолет, за да напусне страната заедно с цялото си семейство. Но Президента не искаше да стане изгнаник в някоя далечна държава, където би могъл да прекара остатъка от дните си, живуркайки в компанията на други свалени управници, офейкали от страните си като плъхове от потъващ кораб.
— Криво сте си направили сметката, изменници. Тук ме постави народът и жив оттук няма да изляза — спокойно и хладно отвърна той.
Тогава чуха воя на самолетите и бомбардировката започна. Хайме се хвърли на пода заедно с останалите. Не можеше да повярва на очите си — до предния ден беше убеден, че в неговата страна никога няма да стане такова нещо и че дори военните зачитат закона. Единствено Президента не залегна, пристъпи с базука в ръце към един прозорец и стреля по танковете на улицата. Хайме допълзя до него и го хвана за краката, за да го накара да се наведе, но той го наруга и остана прав. След петнайсет минути цялата сграда гореше и вътре не можеше да се диша от бомбите и дима. Хайме пълзеше на четири крака между изпочупените мебели и отломките от тавана, които се сипеха наоколо му като смъртоносен дъжд, и се мъчеше да оказва първа помощ на ранените, ала успяваше да им дава единствено последна утеха и да затваря очите на мъртвите. В един момент престрелката внезапно секна. Президента събра оцелелите и им каза да си отидат — не му трябват мъченици и безполезни жертви, всички имат семейства и са призвани да изпълняват важна задача, когато всичко това свърши. „Ще поискам примирие, за да можете да излезете“, добави той. Но никой не си тръгна. Някои трепереха, но все пак всички се държаха достойно. Бомбардировката бе кратка, но превърна двореца в развалини. В два часа следобед пожарът бе погълнал старите салони, служили вярно още от колониално време, и около Президента оставаха само шепа хора. Военните нахлуха в сградата и заеха каквото бе оцеляло от приземния етаж. Горе чуха как над грохота се извисява гласът на някакъв офицер — заповядваше им да се предадат и да слязат в колона по един с вдигнати ръце. Президента стисна ръка на всички подред. „Аз ще сляза последен“, каза той. Повече не го видяха жив.
Хайме излезе заедно с останалите. На всяко стъпало на широкото каменно стълбище имаше войници. Те сякаш бяха обезумели. Ритаха и удряха с приклади слизащите мъже с някаква нова, току-що изобретена омраза, избуяла у тях за няколко часа. Някои изпразваха оръжията си над главите на предалите се. Хайме получи удар в корема, прегъна се надве и когато успя да се изправи, очите му бяха пълни със сълзи, а панталоните му мокрееха от нещо топло. Продължиха да ги бият чак докато излязоха на улицата, там ги накараха да легнат по очи на земята, тъпкаха ги, псуваха ги, докато им се свършиха ругатните на испански, и тогава направиха знак на един танк. Пленниците чуха как се приближава и тресе асфалта с тежкото си туловище на непобедим слон.
— Направете път да прегазим с танка тия говеда! — извика един полковник.
Както се беше проснал на земята, Хайме извърна очи към него и му се стори, че го познава — напомняше му едно момче, с което играеше на младини в „Трите Марии“. Танкът премина пухтейки на десет сантиметра от главите им. Войниците се превиваха от смях, чуваше се воят на сирените на пожарникарите. Някъде далеч бръмчаха военните самолети. Много по-късно разделиха пленниците на групи, според вината им, и Хайме бе откаран в министерството на отбраната, превърнато в казарма. Заповядаха му да върви приведен, сякаш се намираше в окоп, и го поведоха през голямо помещение, пълно с голи мъже, по десет на едно въже със завързани на гърба ръце и толкова пребити, че някои се свличаха от слабост и кръвта им се стичаше на струйки по мраморния под. Заведоха Хайме в помещението с котлите за парното. Там имаше и други хора, изправени с лице към стената. Пазеше ги пребледнял войник, който сновеше насам-натам с
