Пристигнах в министерството на отбраната и се смаях, като видях сградата, превърната в бунище. Ординарците миеха подовете с парцали, видях няколко надупчени от куршуми стени. На всички страни тичаха военни — приведени, сякаш наистина се намираха на бойно поле или мислеха, че враговете могат изневиделица да им се изтърсят от тавана върху главите. Трябваше да чакам три часа, за да ме приеме един офицер. Отначало помислих, че в тая бъркотия не са ме познали и затова не ми оказват никакво внимание, но после си дадох сметка как стоят нещата. Офицерът ме прие с вдигнати върху писалището ботуши. Дъвчеше мазен сандвич, беше небръснат и с разкопчана куртка. Не ме остави нито да попитам за сина си Хайме, нито да го поздравя за смелата акция на военните, които бяха спасили родината, а направо ми поиска ключовете от колата с довода, че Конгресът бил разпускат и следователно се било свършило със синекурните привилегии на депутатите. Стъписах се. Значи нямаха никакво намерение отново да отворят вратите на Конгреса, както всички очаквахме. Помоли ме — какво ти, направо ми заповяда — да се явя ма другия ден в катедралата, в единайсет сутринта, за да присъствам на тържественото богослужение, с което родината ще благодари на бога за победата над комунизма.
— Вярно ли е, че президентът се е самоубил? — попитах аз.
— Замина! — отговори ми той.
— Замина ли? Закъде?
— За онзи свят! — ухили се офицерът.
Излязох на улицата разстроен, подпирах се на ръката на шофьора си. Нямаше как да се приберем в къщи, защото не вървяха нито таксита, нито автобуси, а аз не съм на години за разходки пеш. За щастие мина един джип с карабинери и ме познаха. Хората лесно ме отличават — няма човек да мяза повече от мене на стар фучащ гарван, както казва внучката ми Алба, винаги ходя в черно и никога не се разделям със сребърния си бастун.
— Качете се, сенаторе — каза един лейтенант.
Помогнаха ни да се покачим в колата. Карабинерите изглеждаха уморени и очевидно недоспали. Довериха ми, че от три дена патрулират из града и за да не заспят, се поддържат с черно кафе и с хапчета.
— Срещнахте ли съпротива в предградията или в промишлените зони? — попитах аз.
— Почти никаква. Хората мируват — каза лейтенантът. — Дано положението скоро да се нормализира, сенаторе. Мръсна работа е тази, не ни харесва.
— Недейте приказва така. Ако не бяхте изпреварили, комунистите щяха да извършат преврата и сега вие, аз и още петдесет хиляди души щяхме да сме мъртви. Знаехте, че те са имали подготвен план за установяване на своя диктатура, нали?
— Така ни казаха. Но в района, където живея, има много арестувани. Съседите ме гледат накриво. И с момчетата е същото. Но няма как, трябва да се изпълняват заповеди. Родината над всичко, нали?
— Точно така. И аз съжалявам, че стават такива неща, лейтенанте. Но друго решение нямаше. Режимът беше загнил. Какво щеше да стане с тази страна, ако вие не бяхте грабнали оръжието?
В дъното на душата си обаче не бях толкова убеден. Имах предчувствието, че нещата не се развиват, както ги бяхме планирали, и че положението ни се изплъзва из ръцете, но в този момент потиснах безпокойствата си — разсъждавах, че три дни са съвсем малко време, за да се сложи в ред една страна и че вероятно грубият офицер, който ме прие в министерството на отбраната, спада към едно незначително малцинство сред въоръжените сили. Че мнозинството са като този добросъвестен лейтенант, който ме доведе до къщи. Предположих, че скоро отново ще се въведе ред и когато стихне напрежението от първите дни, ще се свържа с някой по-високопоставен офицер във военната йерархия. Съжалих, че не се бях обърнал към генерал Уртадо — не го направих, за да не го притеснявам, а и от гордост, признавам, защото редното беше той да ме потърси, а не аз него.
За смъртта на сина си научих чак след две седмици, когато ни се изпари опиянението от победата, като видяхме, че всички само за това приказват — колко убити и колко изчезнали имало. Една неделя у нас дойде някакъв войник с притеснен вид и разказа на Бланка в кухнята какво бил видял в министерството на отбраната и какво знаел за взривените с динамит тела.
— Доктор Дел Вале спаси живота на майка ми — рекъл войникът със сведени очи и с бойната си каска в ръка. — Затова дойдох да ви разкажа как го убиха.
Бланка ме повика да изслушам войника, но аз не му повярвах. Казах му, че се е припознал, че не Хайме, а другиго е видял в помещението с котлите — какво ще прави Хайме в президентския дворец в деня на военния преврат. Бях уверен, че синът ми е избягал в чужбина през някой граничен пункт или че е намерил убежище в някое посолство, ако наистина са го преследвали. От друга страна името му не се появи в нито един от списъците на търсени от властта лица и затова заключих, че Хайме няма от какво да се страхува.
Трябваше да мине много време — всъщност няколко месеца, за да разбера, че войникът бе казал истината. В бълнуванията на самотата, седнал на креслото в библиотеката с вперени в прага на вратата очи, аз чаках сина си, зовях го мислено, както зовях Клара. Толкова много го виках, че най-накрая го съгледах, но ми се яви покрит със засъхнала кръв и дрипи, повлякъл след себе си извити парчета бодлива тел по лъснатия паркет. Така проумях, че бе умрял тъй, както ни разказа войникът. Едва тогава започнах да говоря за тиранията. Виж, внучката ми Алба видя далеч преди мене как се откроява Диктатора. Съзря как той изпъква сред останалите генерали и други чинове. Позна го веднага, защото наследи интуицията на Клара. Той е недодялан и наглед прост и мълчалив като селянин човек. Изглеждаше скромен и малцина успяха да предугадят, че един ден ще го съзрат наметнал императорска мантия, вдигнал ръце, за да усмири тълпите, докарани с камиони, за да го превъзнасят до небесата, или как с треперещи от самолюбие височайши мустаци открива паметника на Четирите меча. От върха му един вечен факел трябваше да озарява съдбините на родината, но поради грешка, допусната от чуждестранните проектанти, от него така и не се вдигна никакъв пламък, а само гъст пушек като от готварница. Той остана да виси в небето като домъкнал се от други климати буреносен облак, който изобщо нямаше намерение да се разкара.
Започнах да мисля, че съм сгрешил с подхода и че може би това не е най-доброто решение за сваляне на марксизма. Чувствах се все по-самотен, защото вече на никого не трябвах, децата ми ги нямаше, а Клара с манията си да не обелва дума и с разсеяността си направо приличаше на призрак. Дори Алба странеше все повече. Рядко я виждах да се свърта из къщи. Минаваше край мен като вихрушка с безобразните си дълги сбръчкани памучни поли и с невероятната си зелена като на Роса коса, все погълната от тайнствени занимания, които вършеше със съучастничеството на баба си. Убеден съм, че зад гърба ми те двете нещо заговорничеха. Внучката ми не можеше да си намери място — също както Клара едно време, когато се разрази тифусът и тя пое на плещите си бремето на чуждата мъка.
На Алба й остана твърде малко време, за да оплаква вуйчо си Хайме — неотложните грижи за нуждаещите се я погълнаха тутакси, така че трябваше да спотаи болката си, за да я изстрада по-късно. Не видя Мигел цели два месеца след военния преврат и по едно време реши, че са убили и него. Ала не тръгна да го търси, защото той й бе дал много точни нареждания и освен това защото чу, че е в списъците на лицата, призовани да се явят пред властите. Това й вдъхна надежда. „Щом го търсят, значи е жив“, заключи тя. Измъчваше се от мисълта, че могат да го заловят жив, и се молеше на баба си да не допусне да се случи такова нещо. „Хиляди пъти предпочитам да го видя умрял, бабо“, умоляваше я тя. Знаеше какво става в страната, затова денем и нощем стомахът й беше свит на топка, ръцете й трепереха и когато научаваше каква участ е сполетяла този или онзи затворник, се изриваше от главата до петите, като чумава. Но не можеше да сподели терзанията си с никого, дори с дядо си — някои хора предпочитаха да не знаят какво се върши.
След онзи ужасен вторник светът се промени стремглаво за Алба. Наложи й се да пренастрои сетивата си, за да продължи да живее. Трябваше да свикне с мисълта, че няма да види повече най-свидните си същества — вуйчо си Хайме, Мигел и още много други. Обвиняваше дядо си за станалото, но после, като го гледаше как се е свил в креслото си и призовава Клара и сина си с безкраен шепот, цялата й обич към стареца напираше отново в нея и тя тичаше да го прегърне, да прекара пръсти през бялата му грива, да го разтуши. Алба имаше чувството, че всички неща са от стъкло, чупливи като въздишки, и че картечът и бомбите в оня незаличим вторник са поломили голяма част от познатия й свят, а другото е станало на сол и е опръскано с кръв. С течение на дните, седмиците и месеците онова, което отначало й се струваше
