благоговеят — с това се изчерпват нуждите им“, заключи сенаторът, съжалявайки вътрешно, че хляб няма за мнозина.
Пусната бе в ход кампания, с цел да се изтрие от лицето на земята доброто име на бившия президент — надяваха се, че народът ще престане да жали за него. Отвориха къщата му и приканиха хората да посетят и разгледат дома, който нарекоха „двореца на диктатора“. Човек можеше да надникне в гардеробите му и да се слиса от количеството и от качеството на велурените му сака, да погледне в чекмеджетата му, да си навре носа в килера му, за да види кубинския ром и пазения там чувал захар. Плъзнаха снимки, нескопосен фотомонтаж, които го представяха облечен като Бакхус, с гирлянда от гроздове на главата, мърсувайки в непрекъсната оргия с пищни матрони и с атлети от собствения му пол. Никой, дори и самият сенатор Труеба, не повярва, че снимките са автентични. „Това вече е много, прекаляват“, смотолеви той, когато научи.
С един замах военните промениха световната история, изтриха от нея епизодите, идеологиите и личностите, които режимът не одобряваше. Преправиха географските карти — нямаше никакво основание северът да се слага чак там горе, толкова далече от благословената родина, щом можеше да се постави по-надолу, там й стоеше къде-къде по-добре. Пътем боядисаха в пруско синьо обширни ивици териториални води чак до пределите на Азия и Африка, завладяха в учебниците по география далечни земи и преместиха границите, без да им мигне окото. Такава наглост вече надмина всякаква мярка — братските страни излязоха от нервите си, вдигнаха голяма олелия в ООН и се заканиха да се разправят с тях с танкове и с изтребители. Цензурата, която отначало установи контрол само върху средствата за масова информация, скоро се разпростря и върху учебниците и христоматиите, текстовете на песните, филмовите сценарии и частните разговори. Имаше забранени с военен указ думи, например думата „другарю“. Имаше и други, като например думите свобода, справедливост и профсъюз, които никакъв указ не бе премахнал от речника, но които никой не произнасяше, за да му е мирна главата. Алба недоумяваше откъде се пръкнаха толкова фашисти за нула време. Защото в дългогодишната демократична история на страната й те никога не се бяха подвизавали открито, ако не се смятат няколкото фанатици по време на войната, които от щуротия си обличаха черни ризи и маршируваха с изпънати напред ръце сред освиркванията и подигравателния смях на минувачите. Но те изобщо не играеха важна роля в националния живот. Не си обясняваше поведението и на въоръжените сили, които в мнозинството си произлизаха от средната и от работническата класа и по историческа традиция се бяха придържали по-близо до левицата, отколкото до крайната десница. Не разбра състоянието на вътрешна война и не проумя, че за хората в мундир войната е произведение на изкуството, че тя е върховата точка на подготовката и закалката им, звездният час на тяхната професия. В мирно време те не успяваха да блеснат. Превратът им даде възможност да приложат на практика наученото в казармите, сляпото подчинение, боравенето с оръжията и онези други умения, които войниците могат да овладеят, когато успеят да заглушат скрупулите в сърцето си.
Алба заряза следването си, защото Философският факултет, както и много други, които откриват врати към човешката мисъл, бе затворен. Не продължи да се занимава и с музика, защото виолончелото й се стори лекомислена прищявка, подходяща за други времена. Много преподаватели бяха или уволнени, или арестувани, или изчезнаха съгласно един черен списък, от който се ръководеше политическата полиция. Себастиян Гомес бе убит още при първия обиск. Издадоха го собствените му студенти. Университетът се изпълни с шпиони.
Едрата буржоазия и икономическата десница, които бяха подпомогнали преврата, се чувстваха на седмото небе. Отначало се поизплашиха, като видяха последиците от акцията си, защото никога не бяха живели при диктатура и не знаеха какво представлява. Но после си казаха, че липсата на демокрация ще бъде нещо временно и че може да се преживее известен преходен период без лични и колективни свободи, стига режимът да зачита свободната стопанска инициатива. Пет пари не даваха, че светът ги заклеймява, че ги смятат за хора от същия дол дренки, от който бяха други тирании на континента — тази цена, заплатена за събарянето на марксизма, им се стори евтина. Когато заприиждаха чуждестранни банкови капиталовложения, те естествено отдадоха това на стабилността на новия режим и си затвориха очите пред факта, че за всяко вложено в страната песо чуждите банки прибираха две под формата на лихви. Когато не след дълго започнаха да се закриват почти всички местни промишлени предприятия и да фалират търговци, разорени от масовия внос на потребителски стоки, те заразправяха, че бразилските готварски печки, тайванските платове и японските мотоциклети били къде-къде по-качествени от всичко, произвеждано някога в страната. Едва когато върнаха минните концесии на американските компании, след три години национализация, някои гласове подхвърлиха, че това е все едно да се подарява родината, завита в целофан. Но когато започнаха да предават на бившите собственици земята, която аграрната реформа бе раздала на селяните, същите тези гласове се успокоиха — бяха се върнали добрите стари времена. Видяха, че само една диктатура може да гарантира привилегиите им с тежка и силна ръка и без да дава сметка никому. Така че престанаха да говорят за политика и приеха, че те ще държат икономическата власт, а военните ще управляват, като десницата само ще ги съветва и напътства при изготвянето на новите декрети и новите закони. За броени дни разпуснаха профсъюзите, работническите ръководители бяха затворени или избити, политическите партии бяха обявени извън закона за неопределено време, а всички работнически и студентски организации, та дори и професионалните сдружения и колегии бяха разтурени. Забраниха на хората да се струпват на групи. Единственото място, където можеха да се събират, бяха църквите, така че скоро религията стана на мода и свещениците и монахините трябваше да отложат за по- добри дни духовните си дела, за да окажат помощ на отчаяното си паство в насъщните му, земни тежнения. Правителството и работодателите започнаха да гледат на духовниците като на потенциални врагове. На някои им хрумна да решат въпроса, като убият кардинала, щом като папата в Рим отказа да го отстрани от поста му и да го изпрати в приют за душевно разстроени свещенослужители.
Голяма част от средната класа се зарадва на военния преврат, защото той означаваше връщане към реда, към чистотата на нравите, към полите у жените и късите коси у мъжете. Но скоро започна да изпитва на собствен гръб тормоза на високите цени и на безработицата. Заплатите не стигаха, за да се свързват двата края. Във всички семейства хората оплакваха по някого и вече не можеха да казват, както в началото, че ако някой е задържан, убит или прокуден в изгнание, то е, защото си го заслужава. Не можеха повече да продължават да отричат и мъченията.
Докато процъфтяваха луксозните магазини, изникналите като с магическа пръчка средища на финансовия бизнес, екзотичните ресторанти и предприятията за внос, по вратите на фабриките безработните стояха на опашки и гонеха и най-малката възможност да намерят с какво да се заловят, колкото и ниска надница да им предлагаха. Заплащането на работната ръка слезе до робски равнища и работодателите, за първи път от много десетилетия насам, можеха да уволняват хората, когато им скимне, без право на обезщетение, и да ги пращат зад решетките при най-малкия протест.
В първите месеци сенаторът Труеба споделяше опортюнизма на хората от своята черга. Беше убеден, че е наложително да се изживее период на диктатура, за да се върне страната в кошарата, от която никога не трябваше да излиза. Той бе един от първите земевладелци, които си получиха обратно имотите. Върнаха му „Трите Марии“ в окаяно състояние, но цял-целеничък, до последния квадратен метър. Почти две години бе чакал този момент, предъвквайки яростта си.
Без много да му мисли, отиде на село с половин дузина платени убийци и си го върна тъпкано на селяните, дръзнали да му се надсмеят предизвикателно и да му отнемат онова, което открай време си беше негово. Пристигнаха в една ведра неделна утрин, малко преди Коледа. Нахълтаха в землището на чифлика и вдигнаха страшна дандания — все едно, че бяха нахлули пирати. Бабаитите се навряха навсякъде, подгониха хората с викове, бой и ритници, сбраха ги в двора заедно с животните, после поляха с бензин тухлените къщурки, гордостта на Труеба едно време, и ги подпалиха с цялата им покъщнина. Застреляха добитъка. Изгориха плуговете, курниците, велосипедите и дори люлките на новородените в една зловеща пладнешка вакханалия, която едва не прати стария Труеба от радост в гроба. Той разпъди всички арендатори, като ги предупреди, че ако още веднъж види крака им да стъпи в чертите на имота, ще ги сполети участта на добитъка. Видя ги как тръгват по-бедни от когато и да било — в дълга и печална върволица, повели децата си, старците си, малкото кучета, оцелели след стрелбата, някоя спасена от ада кокошка. Влачеха крака по прашния път, отдалечаващ ги от земята, на която бяха живели поколения наред. На входа за „Трите Марии“ се бяха скупчили група клетници, които чакаха с жадни очи. Това бяха безработни селяни, изгонени от други чифлици. Превили врат, както дедите им преди векове, те идваха да молят господаря да ги вземе на работа за прибирането на следващата реколта.
