само вещите от изоставените стаи и от мазето, но когато продаде всичко, започна да вади един по един старите столове от гостната, бароковите тоалетки, скриновете в колониален стил, дърворезбените паравани и дори покривките от трапезарията в комплект със салфетките. Труеба забеляза, но не каза нищо. Предполагаше, че внучката му дава парите за цел, която никак не се вместваше в рамките на законността, както сигурно бе направила и с откраднатите от него оръжия. Но предпочете да си затвори очите, за да не наруши крехкото си равновесие на несръчен кънкьор, полетял върху трошливия лед на един свят, който ставаше на пух и прах. Усещаше, че събитията се изплъзват от контрола му и че единственото му истинско желание е да не загуби внучката си, защото тя беше последното, което го свързваше с живота. Затова си замълча, когато тя изнесе една по една дори картините от стените и старите килими и ги продаде на новобогаташите. Чувстваше се много стар и много уморен, без сили за борба. Вече не беше с толкова бистър ум и не съзираше ясно границата между това, което му се струваше добро, и онова, което намираше за лошо. Нощем, когато случайно заспиваше, сънуваше кошмари с опожарени тухлени къщурки. Каза си, че ако единствената му наследница е решила да хвърли цялата къща на вятъра, няма да й попречи, защото той беше с единия крак в гроба, а там нямаше да отнесе нищо друго, освен савана. Алба поиска да поговори с него, за да му даде обяснение, но старият отказа да изслуша приказките й за гладните деца, които получавали по чиния леща срещу неговия гоблен от прочут френски майстор, или за безработните, които преживявали още една седмица благодарение на неговата китайска статуетка на дракон. Всичко това, упорстваше той, е чудовищна измислица на международния комунизъм, но дори и да беше вярно, а положително не е, няма защо Алба да се мъчи да оправя цялата тая неразбория, не е нейна работа, а на правителството или в краен случай на църквата. Ала когато един ден се прибра в къщи и не видя портрета на Клара в преддверието, Труеба си каза, че не може да търпи повече това безобразие, че то надхвърля всякакви граници, и се наежи срещу внучката си.
— Къде по дяволите е портретът на баба ти? — изръмжа той.
— Продадох го на английския консул, дядо. Каза ми, че ще го сложи в един лондонски музей.
— Забранявам ти да изнасяш каквото и да било повече от този дом! От утре ще разполагаш със собствена сметка в банката за приумиците си — отвърна той.
Скоро Естебан Труеба проумя, че Алба е най-разточителната жена в живота му и че цял харем от куртизанки не би му струвал по-скъпо от тая зеленокоса внучка. Не й се разсърди, защото се бяха върнали времената на благополучието и колкото по-много харчеше, толкова повече се замогваше. Откакто бяха забранили политическата дейност, имаше дори време в излишък за сделките си и изчисли, че противно на всичките си предвиждания, щеше да умре от богат по-богат. Влагаше парите си в новите банкови сдружения, които обещаваха на акционерите да умножат парите им многократно, и то за броени дни. Откри, че богатството страшно му тежи, защото лесно го придобиваше, а не намираше никакъв стимул, за да го харчи, и дори невероятният талант на внучката му да прахосва не успяваше да го удари сериозно по джоба. С ентусиазъм се зае да възстанови и усъвършенства „Трите Марии“, но подир това загуби интерес към всякакви други начинания, защото забеляза, че при новата стопанска система не му трябва да се напряга и да произвежда — парите привличаха нови пари и без каквото и да било негово участие банковите му сметки набъбваха от ден на ден. И тъй, като си огледа счетоводните книжа, предприе стъпка, на каквато никога не си беше представял, че ще се реши — започна да изпраща всеки месец чек на името на Педро Трети Гарсия, който живееше с Бланка в изгнание в Канада. Там двамата се чувстваха напълно осъществени в мирния свят на задоволената любов. Той пишеше революционни песни за работниците, за студентите и най-вече за едрата буржоазия, приела го като мода. Бяха преведени на английски и френски с голям успех, нищо че кокошките и лисиците са недоразвити създания, които не могат да се мерят със зоологичната сияйност на орлите и вълците в тази мразовита северна страна. А междувременно Бланка, кротка и блажена, се радваше за първи път в живота си на желязно здраве. Натъкми в дома си голяма пещ, за да майстори Рождествата си от уроди, които уж представляваха образи на туземното керамично изкуство. Те вървяха много добре на пазара, както бе предсказал Жан дьо Сатини преди двайсет и пет години, когато реши да ги изнася в чужбина. С този бизнес, с чековете на дядото и с канадската помощ им потръгна нелошо и Бланка за всеки случай скри вдън земя вълнения чорап с неизчерпаемите бижута на Клара. Надяваше се, че никога няма да й се наложи да ги продаде. И че един ден ще ги носи Алба.
Докато не отведоха Алба, Естебан Труеба не подозираше, че политическата полиция следи неговия дом. Бяха си легнали и по чиста случайност нямаше нито един скрит човек в лабиринта на изоставените стаи. От ударите с приклад по външната врата старецът се събуди с ясното предчувствие за връхлитаща беда. Алба обаче се беше събудила по-рано — още когато чу скърцането на автомобилните спирачки, шума от стъпките, полугласните команди, и започна да се облича, защото веднага разбра, че е дошъл нейният час.
През тези месеци сенаторът бе проумял, че дори отявленото му участие в подготовката за преврата не е гаранция срещу терора. Ала никога не бе допускал, че ще доживее да види как под прикритието на полицейския час в къщата му нахлуха дузина цивилни агенти, въоръжени до зъби. Те най-безцеремонно го измъкнаха от леглото, хванаха го грубо за ръката и го завлякоха в гостната, като не му дадоха дори да си обуе пантофите или да се наметне с нещо. Видя, че други отварят с ритник вратата на стаята на Алба и нахълтват с прицелени автомати, видя, че внучката му, напълно облечена, бледа, но спокойна, ги чака права, видя, че я изблъскаха навън и я доведоха с насочени към гърдите й оръжия в гостната, където й заповядаха да застане до стария и да не мърда. Тя се подчини, без да промълви нито дума. Държанието й контрастираше с яростните протести на дядо й и с грубостта, с която мъжете ровеха из къщата, трошаха вратите, изпразваха с приклади дрешниците, изтърбушваха дюшеците, изсипваха съдържанието на шкафовете, ритаха стените и лаеха команди. Търсеха нелегални, скрити оръжия и други улики. Измъкнаха прислужничките от леглата им и ги затвориха в една стая, където остана да ги пази един въоръжен агент. Преобърнаха рафтовете на библиотеката и украшенията и произведенията на изкуството, събирани от сенатора Труеба се търколиха с трясък на пода. Занесоха книгите от тунела на Хайме на двора, струпаха ги на купчина, поляха ги с бензин и ги запалиха. Продължиха да подхранват позорната клада с магическите книги от вълшебните сандъци на прадядото Маркос, с томовете от трактата на Николас за посветени, с творбите на Маркс в кожена подвързия и дори с оперните партитури на дядото. Скандалната клада опуши целия квартал и ако не бяха такива времената, неминуемо би привлякла пожарната команда.
— Предайте всички бележници, тефтерчета с адреси, чекови книжки, всичките си лични документи! — заповяда онзи, който, изглежда, им беше началник.
— Аз съм сенаторът Труеба! За бога, вие не ме ли познавате бе, човек? — отчаяно се развика дядото. — Нямате право да се отнасяте така с мене! Това е беззаконие! Аз съм приятел на генерал Уртадо!
— Млъквай, загубен дъртако! Докато аз не ти заповядам да говориш, ще си затваряш устата! — грубо го сряза онзи.
Накараха го да предаде съдържанието на писалището си и напъхаха в торби всичко, което им се стори интересно. Докато една група довършваше огледа на къщата, друга продължаваше да хвърля книги през прозореца. В гостната останаха четирима язвително ухилени мъже със заплашителен вид, които вдигнаха крака върху мебелите, изпиха шотландското уиски от бутилката и изпочупиха една по една плочите от сбирката класическа музика на сенатора Труеба. Алба пресметна, че са минали поне два часа. Трепереше, но не от студ, а от страх. Беше допускала, че този момент ще дойде някой ден, но винаги бе таила безразсъдната надежда, че влиятелният и дядо ще може да я спаси. Но сега, като го видя свит на едно канапе, смален и жалък като болен старец, тя разбра, че не може да очаква помощ от него.
— Подпиши тук! — заповяда началникът на Труеба и му тикна под носа някаква хартия. — Това е декларация, че сме влезли със съдебно разпореждане, че сме ти показали документите си, че всичко е наред, че сме се държали съвсем учтиво и възпитано, че нямаш никакво оплакване. Подписвай!
— За нищо на света няма да подпиша такова нещо! — гневно извика старецът.
Онзи мигновено се извърна и удари Алба през лицето. Плесницата я просна на пода. Сенаторът Труеба замръзна от изненада и ужас и най-сетне разбра, че е дошъл часът на истината, след като почти деветдесет години бе живял по собствените си закони.
— Ти знаеше ли, че твоята внучка е курвата на един нелегален? — каза мъжът.
Сломен духом, сенаторът Труеба подписа документа. После с мъка пристъпи към внучката си, прегърна я и я погали по косата с необичайна за него нежност.
— Не се безпокой, моето момиче. Всичко ще се оправи, нищо не могат да ти сторят, има някаква
