прекъсваше, времето ги преследваше и все не им стигаше. Бланка престана да си слага бельото на кокотка — струваше й се безполезно предизвикателство, което само ги правеше смешни. В крайна сметка започнаха да се виждат не за друго, а просто за да си почиват прегърнати, като дядо и баба, и за да си бъбрят приятелски за всекидневните си проблеми и за онези, по-тежките, дето разтърсваха нацията. Един ден Педро Трети пресметна, че почти цял месец не са се любили и, което му се стори още по-лошо — че нито един от двамата не изпитваше желание за любов. Направо се стресна. После си каза, че на неговата възраст няма причина да е станал импотентен, и отдаде всичко на новия си начин на живот и на навиците на стар ерген, които беше придобил. Предположи, че ако с Бланка живееха нормално — тя да го чака всеки ден в един безбурен техен дом, нещата щяха да стоят другояче. Залови се да я увещава да се оженят най- сетне, защото му е дошло до гуша от тая скришна любов и защото с годините вече му тежи да я кара все тъй. Бланка му отговори така, както му бе отвръщала много пъти преди:
— Трябва да помисля, любов моя.
Седеше гола на тясното легло на Педро Трети. Той я огледа безжалостно и видя, че времето започва да я съсипва със своята безпощадност. Тя беше по-пълна, по-тъжна, ръцете й бяха деформирани от ревматизма, а прекрасните й гърди, които едно време му взеха ума, се превръщаха в разлата пазва на навлязла в пълната си зрялост матрона. Въпреки всичко за него тя си оставаше все така красива, както в младостта си, когато се любеха сред тръстиките край реката в „Трите Марии“. Затова именно той се измъчваше, че сега умората надделява над страстта му.
— Ти почти от половин век все мислиш. Стига вече. Или сега, или никога — отсече той.
Бланка не изгуби присъствие на духа — не за първи път той я заставяше да вземе решение. Винаги, когато скъсваше с поредната си млада любовница и се връщаше при нея, настояваше да се оженят — мъчеше се отчаяно да задържи любовта й и да я накара да му прости. Когато се съгласи да напусне работническото селище, където живя щастливо няколко години, и се настани в апартамент като човек от средна ръка, й бе казал същите думи.
— Или ще се ожениш за мене, или няма да се виждаме повече.
Бланка не разбра, че този път решението на Педро Трети е безвъзвратно.
Отдръпнаха се ядосано един от друг. Тя набързо събра пръснатите си по пода дрехи, облече се, сви косата си на кок и го закрепи на темето си с няколко фиби, които успя да намери по разхвърляното легло. Педро Трети запали цигара и през цялото време, докато тя се обличаше, я следеше с поглед. Бланка най- сетне се обу, взе си чантата и от вратата му махна за довиждане. Беше сигурна, че на другия ден той ще й се обади, за да се сдобрят с „ах“ и „ох“, както винаги дотогава. Педро Трети се извърна към стената. Горчива гримаса беше превърнала устата му в стисната права линия. Не се видяха цели две години.
В следващите дни Бланка зачака той да се свърже с нея по схемата, която се повтаряше открай време. Никога не бе правила засечка, дори когато тя се омъжи и живяха една година разделени. Тогава пак той я потърси. Но сега, като минаха три дни без никаква вест от него, тя започна да се тревожи. Въртеше се в леглото, измъчвана от непрекъснато безсъние. Удвои дозата успокоителни и отново потърси убежище в своите главоболия и невралгии. Трудеше се до изнемога в работилницата — слагаше и вадеше от пещта стотици уроди за своите сцени от Рождество, за да си намира постоянно занимание и да не мисли за него, ала така и не можа да потисне нетърпението си. Най-после му се обади в министерството. Един женски глас й отговори, че другарят Гарсия е на заседание и не може да го прекъсват. На другия ден Бланка пак се обади и продължи да звъни до края на седмицата, докато се убеди, че по този път няма да постигне своето. Направи усилие да преодолее наследената от баща си невероятна гордост, облече си най-хубавата рокля, сложи си поръбения с дантели колан за жартиери и се упъти към квартирата му. Ключът й заяде в ключалката и се наложи да позвъни. Вратата й отвори мустакат мъжага с очи на ученичка.
— Другаря Гарсия го няма — каза той и не я покани да влезе.
Тогава разбра, че го е загубила. В мисълта й пробяга като мимолетно и смътно видение бъдещето й. Видя се в необятна пустиня, крееща в безсмислени занимания за убиване на времето, без единствения мъж, когото бе обичала през целия си живот, далеч от ръцете, в чиито прегръдки бе спала от безпаметните дни на ранното си детство. Седна на стълбището и се разплака. Мустакатият мъж затвори безшумно вратата.
Не сподели с никого какво бе станало. Алба я попита за Педро Трети и тя й отвърна уклончиво — каза й, че е много зает поради новата си длъжност в правителството. Продължи да дава уроци на безделни госпожици и умствено изостанали деца. Започна да преподава керамика и в предградията, където жените се бяха организирали, за да усвоят нови професии и за да участвуват — за първи път — в политическия и в обществения живот на страната. Тази организация им беше наложителна, защото „пътят към социализма“ много скоро се превърна в бойно поле. Докато хората от народа празнуваха победата, като си пускаха дълги коси и бради, като се обръщаха един към друг с „другарю“, като възраждаха забравения фолклор и народните художествени занаяти и упражняваха новата си власт на безкрайни събрания на трудещите се, десницата осъществяваше редица стратегически акции, целящи да доведат икономиката до разруха и да злепоставят правителството. Буржоазията държеше в ръцете си най-влиятелните средства за масова информация, разполагаше с почти неограничени финансови възможности и се ползваше от помощта на янките, които отпуснаха тайно големи суми за планирания саботаж. Народът за първи път имаше достатъчно пари, за да покрива насъщните си нужди и да купува някои вещи, които винаги бе копнял да има. Ала не можеше да го стори, защото магазините бяха почти винаги празни. Започнала бе кризата в снабдяването, която се превърна в колективен кошмар. Жените ставаха в ранни зори, за да се нареждат на безкрайните опашки, на които можеха да се сдобият с мършаво пиле, половин дузина пелени или топче тоалетна хартия. Боята за обувки, иглите за шев и кафето станаха луксозни артикули, които се подаряваха за рожден ден, увити в шарена и лъскава хартия. Хората се измъчваха от липсата на най-елементарни стоки, страната бе залята от вълна противоречиви слухове, които предупреждаваха населението какви продукти ще липсват. И хората купуваха каквото има, без мярка, за да се запасяват за бъдещето. Заставаха на опашките, без да знаят какво се продава, само за да не пропуснат възможността да купят нещо, дори да не им трябваше. Навъдиха се професионални опашкари, които срещу умерено възнаграждение пазеха ред за други. Продавачите на дребни лакомства пласираха с успех сред множеството пред магазините лавкаджийските си занимавки. Имаше и използвачи, които припечелваха по нещо, като даваха под наем одеяла и завивки за нощните опашки. Черната борса се развихри. Полицията се опита да я възпре, но тя беше като чума, която проникваше навсякъде. И колкото и да проверяваха колите и да задържаха онези, които носеха подозрителни торби и вързопи, не успяваха да излязат наглава с нея. Дори децата въртяха търговия в училищните дворове. В паническото запасяване с продукти станаха някои обърквания и хора, които никога не бяха пушили, плащаха неимоверни суми за пакет цигари, а бездетни родители се биеха за кутия храна за кърмачета. Изчезнаха резервните части за леките коли, за кухненското обзавеждане, за машините в промишлеността. Въведоха ограничения за бензина — колоните автомобили понякога киснеха пред бензиностанциите по два дни и една нощ и задръстваха града като огромна неподвижна боа, припичаща се на слънце. Хората нямаха време да стоят на тези опашки и чиновниците трябваше да се придвижват пеш или на велосипеди. Улиците се изпълниха с лъхтящи колоездачи — получи се нещо като холандско стълпотворение от колела. На всичко отгоре шофьорите на камиони обявиха стачка. На втората седмица стана ясно, че това не е трудова, а политическа акция, и че те и не мислеха да се връщат на работа. Армията се нае да реши въпроса, защото зеленчуците гниеха по полето, а по пазарите домакините не намираха какво да купят. Оказа се обаче, че шофьорите са разглобили двигателите и че е невъзможно да се помръднат хилядите камиони, запречили шосетата като вкаменели допотопни чудовища. Президентът се яви по телевизията и призова населението да запази търпение. Извести на страната, че на шофьорите на камиони плаща империализмът и че не се знае докога ще продължат стачката, така че най-добре ще е хората да се заемат да си отглеждат сами зеленчуци по дворовете и балконите, поне докато се намери друго решение. Народът, който бе привикнал да живее в бедност и беше ял пиле само на националните празници и на Коледа, не изгуби въодушевлението си от първия ден. Напротив — организира се като за война, решен да не допусне икономическият саботаж да вгорчи щастието му от победата. Продължи да й се радва с празничен дух и да пее по улиците, че народът, сплотен, не ще да бъде победен, макар че песента звучеше все по-нестройно, защото раздорът и омразата се разрастваха неумолимо.
Животът на сенатора Труеба също се промени. Ентусиазмът от борбата, която бе подел, му възвърна едновремешните сили и пооблекчи болката в нещастните му кости. Работеше на високи обороти, както в
