страхове и стресове, преживени през дългото му съществуване, така и не го бяха подготвили за сблъсъка с революцията, която се надигаше в страната му, под носа му, и беше разбъркала ума и живота на всеки.
Единствен Хайме не говореше за това, което вреше и кипеше наоколо. За да избегне разправиите с баща си, той бе придобил навика да мълчи и скоро откри, че наистина му е по-изгодно да не приказва. Отшелническата си безсловесност нарушаваше рядко — само когато Алба му идваше на посещение в тунела от книги. Племенницата му пристигаше по нощница, с мокра след душа коса, и сядаше до леглото да му говори за приятни неща, защото, казваше тя, той привличал като магнит чуждите мъки и непоправимите несрети, та затова все някой трябвало да му припомня, че на света има и пролет, и любов. Но добрите й намерения се проваляха — тя все бързаше да обсъди с вуйчо си не толкова радостите, колкото грижите, които я налягаха. Никога не постигаха съгласие. Четяха едни и същи книги, но впуснеха ли се да обсъждат прочетеното, се оказваше, че са на напълно противоположни мнения. Хайме се присмиваше на политическите й възгледи, на брадатите й приятели и й опяваше, че се била влюбила в терорист от махленско кафене. От цялата къща само той знаеше за съществуването на Мигел.
— Кажи му на тоя поплювко да дойде някой ден да поработи с мен в болницата, пък тогава ще го видя няма ли да му се изпари желанието да си губи времето с памфлети и с речи — казваше той на Алба.
— Той е адвокат, вуйчо, не е лекар — отвръщаше тя.
— Няма значение. Там от всякакви имаме нужда. Дори водопроводчик ще ни влезе в работа.
Хайме беше убеден, че най-сетне, след толкова години борба, ще победят социалистите. Беше уверен в това, защото смяташе, че народът най-после е осъзнал какво му е нужно и че има сили да го постигне. Алба повтаряше думите на Мигел, че буржоазията може да бъде победена само по насилствен път. Хайме се ужасяваше от всякакви форми на екстремизъм и поддържаше, че партизанската война е оправдана единствено при диктатурите, когато не остава друго средство, освен да се биеш с оръжие в ръка, но че тя е извращение в страна, където промените могат да се постигнат от народа по изборен път.
— Такова нещо никога не се е случвало, вуйчо, не ставай наивен — отвръщаше Алба. — Онези за нищо на света няма да допуснат победа на твоите социалисти.
Тя се опитваше да му обясни виждането на Мигел. Че естественият ход на историята бил прекалено бавен, не можело да се залага повече на него. Хубаво било да се възпитава и организира народът, но този процес бил прекалено трудоемък. Светът вървял напред скокообразно, а те все изчаквали и затова вече били изостанали. Че коренните промени никога не ставали с добро, без насилие. Историята го доказвала. Спорът им се проточваше и двамата изпадаха в объркано и изтощително глаголстване, натякваха си взаимно, че тя или той са по-твърдоглави от магаре, но накрая си казваха „лека нощ“ с целувка и се разделяха с чувството, че другият е чудесен човек.
Един ден на вечеря Хайме пак обяви, че ще спечелят социалистите, но тъй като от двайсет години предсказваше все това, никой не му повярва.
— Ако майка ти беше жива, щеше да каже, че ще спечелят тия, дето винаги са печелили — ядосано го сряза сенаторът Труеба.
Хайме неслучайно говореше с такава увереност. Вдъхна му я Кандидата. Двамата бяха приятели от години и Хайме често ходеше вечер да играе шах с него. Той беше същият социалист, който от осемнайсет години представяше кандидатурата си за президент на републиката. Хайме го видя за първи път иззад гърба на баща си, когато Кандидата минаваше сред облак пушек в поредния „влак на победата“ по време на поредната предизборна кампания. Тогава Хайме беше още юноша, а Кандидата — млад и як мъж с бузи на ловджийско куче, който държеше на висок глас разпалени речи сред насмешките и освиркванията на господарите и озлобеното мълчание на селяните. Беше времето, когато братята Санчес обесиха на кръстопътя социалистическия активист и когато Естебан Труеба наби с камшик Педро Трети Гарсия пред очите на баща му, задето повтарял пред ратаите размирническите библейски версии на отец Хосе Дулсе Мария. Дружбата на Хайме с Кандидата се роди случайно, една неделя вечер, когато го изпратиха от болницата да отиде за спешен случай на домашен адрес. Стигна на посочената улица и номер със служебната линейка, позвъни и Кандидата лично му отвори вратата. Хайме го позна веднага, защото бе виждал много пъти снимката му и защото той не се бе променил от деня, когато юношата го видя във „влака на победата“.
— Заповядайте, докторе, чакаме ви — покани го Кандидата.
Заведе го в стаята на прислугата, където дъщерите му се мъчеха да помогнат на една жена, която видимо се задушаваше, лицето й беше посиняло, очите й — изхвръкнали от орбитите, чудовищно подутият й език висеше целият навън от устата.
— Яла е риба — обясниха му.
— Донесете кислородния апарат от линейката — каза Хайме и се зае да приготвя спринцовка.
Остана при Кандидата — двамата седяха до леглото, докато жената започна да диша нормално и можа да си вкара езика в устата. Говориха за социализма и за шахмат и това сложи началото на една хубава дружба. Хайме се представи с фамилното име на майка си — бащиното си никога не използуваше. Не можеше да знае, че на другия ден хората от охраната на партията ще донесат на Кандидата, че Хайме е син на сенатора Труеба, най-върлия му политически противник. Кандидата обаче никога не спомена пред него, че знае, и до последния час, когато двамата си стиснаха ръка за сетен път сред грохота на пожара и на куршумите, Хайме се питаше дали някога ще се престраши да му каже истината.
Кандидата имаше дългогодишен опит като губещ и познаваше народа, затова разбра преди всички останали, че този път ще спечели. Довери това на Хайме и добави, че линията е да не се дава гласност, та десницата да се представи на изборите уверена в успеха си, самонадеяна и разединена. Хайме отвърна, че ако ще да го разтръбят на всички, никой няма да повярва, дори и самите социалисти. И за доказателство опита с баща си.
Хайме продължи да работи по четиринайсет часа на ден, дори в неделя, и не участвуваше в политическата борба. Плашеше го яростният характер на тази схватка, поляризирала силите в две крайности и оставила в средата само една нерешителна и изменчива група, която изчакваше да види кой ще се очертае като победител, за да гласува за него. Хайме не отвръщаше на предизвикателствата на баща си. При всички случаи, когато двамата бяха заедно, сенаторът му опяваше за машинациите на международния комунизъм и за хаоса, в който би затънала родината, ако по някакъв невероятен начин вземе, че победи левицата. Само един път Хайме не можа да се сдържи. Една сутрин видя, че целият град е облепен със страховити плакати, на които кореместа и отчаяна майка напразно се мъчи да изтръгне сина си от ръцете на един комунистически войник, който го отвежда насила в Москва. Плакатът беше част от кампанията на ужаса, подета от сенатора Труеба и съмишлениците му с помощта на чуждестранни експерти, извикани специално за целта. Това вече беше прекалено за Хайме. Той реши, че не може да живее под един покрив с баща си, затвори тунела си, взе си дрехите и се премести да спи в болницата.
През последните месеци преди изборите събитията набраха скорост. Всички стени бяха покрити с портрети на кандидатите, самолети хвърляха листовки и задръстиха улиците с печатна смет, която валеше като сняг от небето, радиостанциите предаваха с вой политическите лозунги, привържениците на различните партии съпернички се хващаха на най-безразсъдни облози. Вечер младежите излизаха на групи и налитаха да се бият с идеологическите си противници. За да провери доколко е популярна, всяка партия свикваше многохилядни митинги, ала при всеки един хората се тълпяха в еднаква степен и градът се затлачваше от народ. Алба не можеше да си намери място от възбуда, но Мигел й обясни, че изборите са чистопробен фарс и че който и да спечели, ще е все същото, защото всичките са от един дол дренки, и че революция не се прави с изборни урни, а с кръвта на народа. Идеята за някаква си мирна революция, осъществима уж в условия на демокрация и пълна свобода, била според него пълна безсмислица.
— Този хлапак не е с всичкия си! — извика Хайме, когато Алба сподели с него какво разправя Мигел. — Ние ще спечелим и тогава той ще трябва да си вземе думите назад.
До този момент Хайме нарочно бе избягвал Мигел. Не искаше да се запознава с него. Глождеше го тайна и неизповедима ревност. Беше акуширал при раждането на Алба, хиляди пъти я беше държал на коленете си, беше я научил да чете, беше й плащал колежа и празнувал всичките й рождени дни, чувстваше се като неин баща и не можеше да превъзмогне безпокойството, което тя му причиняваше със своето превъплъщение в жена. Беше забелязал промяната, настъпила в нея през последните години, и се мъчеше да си я обясни, като се самозалъгваше с нелепи доводи, макар че неговият опит от грижата за други хора го бе научил, че само жена, познала любовта, може да разцъфне така. За нищо и никакво време бе
