ризата му и каза, че не иска никакъв подарък, защото била решила да стане монахиня. Хайме прихна в звучен и дълбок смях, от душа, както тя го бе чувала да се смее съвсем рядко, защото вуйчо й беше затворен човек.
— Кълна ти се, че е истина! Ще стана монахиня! — изхлипа Алба.
— Може, но би трябвало да се родиш отново — отвърна Хайме. — И освен това ще трябва да минеш през трупа ми.
Алба не видя повече Естебан Гарсия до мига, когато й се изпречи на паркинга пред университета, но никога не можа да го забрави. На никого не разказа на онази отвратителна целувка и за сънищата, които й се присънваха после. В тях той й се явяваше като зелен звяр, решил да я удуши с лапи и да вземе дъха й, като завира в устата й лигавото си пипало.
Припомняйки си всичко това, Алба откри, че кошмарът е стоял притаен дълбоко в нея през всичките тия години и че Гарсия продължава да бъде звярът, който я дебнеше в сенките, за да се нахвърли на някой завой в живота й. Не можеше да знае, че това е предвещание.
Още втория път, когато я видя да се мотае като муха без глава по коридорите край бюфета, където се бяха запознали, на Мигел му се изпариха разочарованието и ядът, че Алба е внучка на сенатора Труеба. Реши, че не е справедливо да натяква на внучката заради възгледите на дядото, и двамата пак започнаха да се разхождат прегърнати. Не мина много и безкрайните целувки взеха да им се виждат недостатъчни, та започнаха да се срещат в квартирата на Мигел. Тя се намираше в долнопробен пансион за бедни студенти. Държеше го възрастна двойка с неосъществени шпионски амбиции. Хазаинът и хазайката измерваха Алба с нескрита враждебност, когато се качваше под ръка с Мигел в стаята му. За нея беше истинско мъчение да превъзмогва своя свян и да издържа упрека в тези погледи, които разваляха цялата й радост от срещата. За да ги избегне, беше готова на други решения, но пък не се съгласяваше двамата с Мигел да отидат в хотел — по същата причина, поради която не искаше да я виждат в неговия пансион.
— Ти си най-долната буржоазка, която съм срещал! — смееше се Мигел.
Понякога изнамираше отнякъде мотоциклет и двамата се запиляваха извън града за часове. Носеха се със самоубийствена скорост, прилепнали за машината, с премръзнали уши и с жадни сърца. Зиме обичаха да ходят на пустите плажове, да вървят по мокрия пясък и да оставят по него стъпките си, облизвани от водата, да плашат чайките и да вдъхват на едри глътки морския въздух. Лете предпочитаха най-гъстите гори, където можеха да се любят безнаказано, щом успееха да се избавят от присъствието на бойскаутите и на екскурзиантите. Скоро Алба откри, че най-сигурното място е собственият й дом, защото в лабиринта и в занемарата на празните стаи, където не влизаше никой, можеха да се обичат, без никой да ги смущава.
— Ако прислужничките чуят шум, ще помислят, че са се върнали духовете — рече Алба и му разказа за славното минало на голямата къща на ъгъла, минало с гостуващи духове и летящи маси.
Когато Алба за първи път го поведе през задната врата на градината и двамата се запромъкваха през плетеницата от растения и заобикаляха покритите с мъх и оцвъкани от птиците статуи, младежът се стресна, като съзря грамадната унила къща. „Бил съм тук и преди“, прошепна той, но не успя да си спомни точно кога, защото тая кошмарна джунгла и тая зловеща сграда имаха твърде малко общо със сияйната картина, запазила се от детството в паметта му.
Влюбените изпробваха една по една всички изоставени стаи и в крайна сметка натъкмиха гнездо за своите потайни любовни срещи в дълбините на зимника. Алба не бе стъпвала там от няколко години и бе забравила за съществуването му, но в мига, когато отвори вратата и вдъхна безподобния мирис, отново почувствува предишното чудотворно притегляне. Като използваха старата покъщнина, сандъците, изданието на книгата на вуйчо Николас, едновремешните мебели и завеси, те си подредиха удивителна брачна стая. В средата натъкмиха легло от няколко дюшека, сложени един върху друг, и го покриха с някакви парчета проядено от молците кадифе. От сандъците извадиха несметни съкровища. Направиха чаршафи от дамаската на стари пердета с цвят на топаз, разпориха пищната рокля от дантела от Шантийи, носена от Клара в деня, когато умря Барабас, и си измайсториха защитна мрежа с неопределен цвят, за да ги предпазва от паяците, които се спускаха тъчейки от тавана. Светеха си със свещи и не обръщаха внимание на дребните гризачи, на студа и на лекия дъх на задгробност. Във вечния сумрак на зимника те ходеха голи, напук на влагата и на течението. Пиеха бяло вино в кристални чаши, които Алба отмъкна от трапезарията, и разучаваха в подробности телата си и многобройните възможности да си доставят наслада. Играеха си като деца. На нея й беше трудно да познае в този влюбен и нежен младеж, който се смееше и се любеше с безкрайна радост, жадния за справедливост революционер, който тайно се учеше да борави с огнестрелни оръжия и да прилага революционни стратегии. Алба измисляше неотразими хитрости, за да го съблазнява, а Мигел изнамираше все нови и нови, чудесни начини за любов с нея. Двамата бяха ослепени от силата на страстта си, която беше като магия от неутолима жажда. Нито часовете, нито думите им стигаха, за да споделят най-съкровените си мисли и най-далечните си спомени, водени от горещото желание да се притежават взаимно до краен предел. Алба изостави виолончелото — свиреше единствено върху топазеното легло, и то гола, а на лекциите си в университета присъстваше с напълно отнесен вид. Мигел също заряза дипломната си работа и политическите си сбирки — двамата изпитваха нужда да са заедно по всяко време и използваха и най-малкото разсейване на обитателите на къщата, за да се промъкнат към зимника. Алба се научи да лъже и да се преструва. Под предлог, че трябвало да учи нощем, напусна стаята, която заемаше заедно с Бланка след смъртта на баба си, и се настани в една стая на първия етаж с прозорец към градината. Щом дойдеше Мигел, тя му отваряше прозореца и го отвеждаше на пръсти през заспалата къща до вълшебната им бърлога. Но те не се събираха само нощем. Нетърпението на любовта им биваше понякога толкова непоносимо, че Мигел се престрашаваше да влиза и денем — рисковано се промъкваше като крадец между храсталаците до вратата на зимника, където Алба го чакаше със свито сърце. Прегръщаха се отчаяно, сякаш им предстоеше раздяла, и залавяни от едно и също желание, се вмъкваха в своето скривалище.
За първи път в живота си Алба почувствува нужда да бъде хубава и съжали, че нито една от разкошните жени от рода не й бе завещала своите прелести. Единствено Роса Красивата й бе дала цвета на морски водорасли на косата си, който обаче, ако не вървеше заедно с всичко останало, по-скоро приличаше на фризьорска грешка. Когато отгатна какво я притеснява, Мигел я заведе за ръка до голямото венецианско огледало, сложено за украса в едно кътче на тайната им стая, избърса праха от изпочупеното стъкло, после запали всички свещи, които намери, и огради Алба с тях. Тя се огледа в хилядите начупени парчета на огледалото. Осветена от свещите, кожата й имаше недействителния цвят на восъчните фигури. Мигел започна да я гали и тя съзря как лицето й се изменя в калейдоскопа на огледалото. Най-сетне прие, че е най-красивата в цялата вселена, защото можа да се види с очите, с които я гледаше Мигел.
Тази безкрайна оргия трая повече от година. Най-после Мигел си взе дипломата и започна да си търси работа. Когато постихна неутолимата им жажда за любов, двамата дойдоха на себе си и отново заживяха като нормални хора. Тя се помъчи да прояви отново интерес към следването си, а той пак се отдаде на политическата си дейност, защото събитията се развиваха с главоломна бързина и страната се раздираше от идеологически борби. Мигел нае малък апартамент близо до работата си и там си правеха любовните срещи, защото за годината, през която палуваха голи в зимника, двамата хванаха хроничен бронхит, който отнемаше доста от чара на подземния им рай. Алба помогна в наредбата на апартамента — наслага навсякъде домашни възглавнички, политически плакати и афиши, че дори си направи устата и да се премести да живее при него, но по тази точка Мигел беше непреклонен.
— Тежки времена настъпват, любов моя — обясни й той. — Не мога да те взема при себе си. Удари ли часът, ще мина в нелегалност.
— Ще тръгна с тебе, където и да отидеш — зарече му се тя.
— Там не се отива по любов, а по политически убеждения, а ти ги нямаш — отвърна Мигел. — Не можем да си позволим да приемаме любители.
Алба много се засегна. Трябваше да минат няколко години, за да проумее напълно колко прав е бил Мигел.
Сенаторът Труеба отдавна беше на възраст да се пенсионира, но такава мисъл изобщо не му минаваше през ума. Четеше сутрешните вестници и си мърмореше под носа. През тези години нещата много се бяха променили и той чувстваше, че събитията го изпреварват, защото не бе мислил, че ще живее толкова дълго, че ще му се налага да излиза на глава с тях. Беше се родил, когато в града още нямаше електрическо осветление, а доживя да види по телевизията човек да се разхожда по Луната. Но всичките
