течаща вода. Подсвирнах удивено.
— Направихме някои промени в украсата — каза тя.
Трансито си свали гроздовете и тюловете и отново стана жената, която помнех, само че по-апетитна и по-малко уязвима. Във всеки случай имаше същия амбициозен израз в очите, който ме бе пленил при запознанството ми с нея. Разказа ми за кооператива на проститутки и педерасти — бил довел до чудесни резултати. С дружни усилия изправили на крака „Христофор Колумб“ и го спасили от разрухата, в която го била оставила едновремешната съдържателна — мнимата френска мадама. Хванали се на работа и го превърнали в заведение с обществена значимост и в исторически паметник, чиято слава моряците разнасяли по най-далечните океански простори. Най-голям принос за успеха имали костюмите — те възбуждали еротичната фантазия на клиентите. Не трябвало да се пренебрегва и каталогът на проститутките. Отпечатали го в голям тираж и го разпространили в няколко провинции, за да събуждат у мъжете желание да дойдат някой ден в столицата не просто ей така, а за да опознаят прочутия публичен дом.
— Досадно ми е да се мъкна с тия парцалаци и тия изкуствени гроздове, господарю, но на мъжете им харесва. Разказват си един на друг и това привлича нови клиенти. Върви ни като по вода. Печелим добре и тук никой не се чувства експлоатиран. Всички сме съдружници. Това е единственият бардак в страната, разполагащ със собствен негър — истински, имам предвид. Другаде също може да видите, но те до един са боядисани. Докато Мустафа, ако ще с пила да го търкате, пак ще си остане черен. Тук навсякъде свети от чистота. Вода може да се пие дори в клозета, защото ръсим белина и в миша дупка, а всички до една ни преглеждат редовно от Здравеопазването. Никакви венерически болести.
Трансито си свали и последния воал и великолепната й голота така ме стъписа, че внезапно ме налегна смъртна отпадналост. На сърцето ми тегнеше печал, а онова, дето го имам между краката, си стоеше клюмнало като повехнало и безполезно цвете.
— Ох, Трансито! Май съм прекалено стар за такива работи — смънках аз.
Но Трансито Сото започна да усуква татуираната змия около пъпа си, да ме хипнотизира с леките извивки на корема си, а през това време ме коткаше приспивно с гласа си на прегракнала птица, говорейки ми за облагите от кооператива и за изгодите от каталога. Въпреки всичко не се сдържах, прихнах и лека- полека почувствах, че собственият ми смях е като балсам. Опитах се да следвам с пръст криволиците на змията, но тя ми се изплъзна лъкатушейки. Удивих се, че тази жена, която не беше нито в първа, нито във втора младост, има толкова опъната кожа и стегнати мускули, способни да движат онова влечуго, сякаш то живееше собствен живот. Наведох се да целуна татуировката и установих със задоволство, че не е напарфюмирана. Топлият и неподправен дъх на корема й ме удари в ноздрите, завладя ме напълно и запали в кръвта ми жар, която аз смятах за изстинала. Без да престава да говори, Трансито разтвори крака, раздалечи една от друга нежните колони на бедрата си — непреднамерено, сякаш за да застане по-удобно. Прокарах устни по тялото й, вдишвах я, близах я, докато забравих и траура, и тежестта на годините и отново ме обзе желание, силно както едно време. Без да преставам да я галя и целувам, аз яростно й раздърпах дрехите, разголих я, усетих с радост, че мъжествеността ми се е възвърнала, и потънах в хладното и милосърдно животно, което ми се предлагаше, приласкан от гласа на прегракнала птица, оплетен от ръцете на богинята, друсан от силата на тези ханшове, докато загубих нишката на нещата и избухнах във върховна наслада.
После двамата се натопихме във ваната с хладка вода, докато душата ми се върна в тялото и се почувствах почти излекуван. Не зная какво ми текна, но за момент ми мина през ума, на шега, че Трансито е жената, от която винаги съм се нуждаел. Че до нея бих могъл отново да стана както едно време, когато с лекота можех да вдигна във въздуха някоя яка селянка, да я кача на задницата на коня си и да я замъкна в храсталаците, колкото и да се опъва.
— Клара… — промълвих неволно и тогава усетих, че по бузата ми се търкулва сълза, после втора, трета, докато стана поток от плач, вихър от хлипове, задух от жалби и скърби, които Трансито Сото разпозна без никаква трудност — имаше дълъг опит с мъжките кахъри. Остави ме да си изплача цялата мъка и самота от последните години и после ме извади с майчинска грижовност от ваната, избърса ме, масажира ме, докато ме направи мек като попара, и ме зави, когато затворих очи в леглото. Целуна ме по челото и излезе на пръсти.
— Коя ли ще е тая Клара? — чух я да промълвя на излизане.
XI
Пробуждането
Малко преди да навърши осемнайсет години, Алба се сбогува окончателно с детството. Точно когато се почувствува жена, тя се затвори в предишната си стая. Там още си стоеше стенописът, който бе започнала преди много години. Порови се в кутиите със старите бои, докато намери малко червена и бяла, още незасъхнали, смеси ги внимателно и после нарисува голямо розово сърце на последното свободно пространство на една от стените. Беше влюбена. Сетне изхвърли на боклука кутиите и четките и седна да съзерцава рисунките, за да прехвърли в паметта си историята на своите тъги и радости. Прецени едно на друго, че е била щастлива, и с една въздишка се прости с детството.
Тази година се промениха много неща в живота й. Завърши колежа и реши да следва философия — за удоволствие, и музика — напук на дядо си, който смяташе изкуството за губивреме и проповядваше неуморно предимствата на професиите, свързани с хуманитарните или с точните науки. Предупреждаваше я да се пази от любовта и от брака. Правеше го също тъй дебелашки, както опяваше на Хайме да си намери свястно момиче и да се ожени, че както е тръгнало, щял да остане стар ерген. Разправяше, че за мъжете било добре да си имат съпруга, но виж, жените като Алба винаги се оказвали на загуба при брака. Наставленията на дядо й се изпариха яко дим, когато в един паметен ръмящ и студен следобед Алба видя в университетския бюфет за първи път Мигел.
Мигел беше бледен студент с трескави очи, избелели панталони и миньорски ботуши. Следваше последна година право. Водач на лявонастроената младеж, той беше отдаден на най-необузданата страст, която може да завърти главата на човека — да се бори за справедливост. Но това не му попречи да забележи, че Алба не сваля очи от него. В един миг погледите им се срещнаха, между тях премина ослепителна искра и оттогава двамата не пропускаха случай да се разхождат из алеите в парка, помъкнали купища книги или затътрузили тежкото виолончело на Алба. Още при първата им среща тя забеляза, че той носи на ръкава си малка значка — вдигната ръка със стиснат юмрук. Реши да не му казва, че е внучка на Естебан Труеба, и за първи път в живота си се представи с презимето, вписано в документа й за самоличност — Сатини. Скоро разбра, че ще е по-добре да не казва и на останалите си колеги, че е Труеба. В замяна на това успя да се похвали, че дружи с Педро Трети Гарсия, той беше много популярен сред студентите, и с Поета, на чиито колене бе седяла като дете и който тогава бе прочут — превеждаха го в цял свят на всички езици, а младежите си предаваха от уста на уста стиховете му и ги изписваха по стените. Мигел говореше за революцията. Казваше, че на насилието на системата трябва да се противопостави насилието на революцията. Но Алба изобщо не се интересуваше от политика и искаше да говори само за любов. Беше й дошло до гуша да слуша речите на дядо си, да понася разправиите му с вуйчо й Хайме, да й се надува главата от предизборни кампании. В досегашния й живот имаше една-единствена политическа изява — когато отиде заедно със свои съученици да замеря с камъни посолството на Съединените щати, макар че и тогава не беше наясно от какви подбуди се ръководи. За тази простъпка я изключиха за една седмица от колежа и дядо й едва не получи втори инфаркт. В университета обаче без политика не можеше да й се размине. Както всички младежи, постъпили тая година, и тя откри прелестта на безсънните нощи в едно кафене. Прекарваха ги в разговори за промените, от които се нуждае светът, заразяваха се един друг със страстта на идеите. Прибираше се вкъщи посред нощ с горчив вкус в устата, с вмирисани на евтин тютюн дрехи, с разгорещена от героични помисли глава и уверена, че когато удари часът, като нищо ще даде живота си за справедливото дело. От любов към Мигел, а не от идеологическа убеденост, тя остана заедно със студентите, които се укрепиха в сградата на университета в знак на солидарност с една работническа стачка. Това бяха дни на живот при лагерни условия, на разпалени речи, на викове и ругатни до прегракване, които се сипеха през прозорците върху полицията. С чували пръст и с наизвадените от главния двор павета младежите направиха барикади, залостиха вратите и прозорците и решиха да превърнат зданието в крепост. Получи се зандан, от който за студентите беше далеч по-трудно да излязат,
