от това кърваво бълбукане, което никак не приличаше на същата работа от други месеци. Струваше й се, че нещо се пръска в нея. Ана Диас — студентка, която също като Мигел носеше значката с вдигнатия юмрук, подметна, че само богатите жени ги боли от това и че пролетарките не хленчат дори когато раждат. Но като видя, че панталоните на Алба сякаш са натопени в локва и че е бледа като смъртница, отиде да говори със Себастиян Гомес. Той заяви, че не е в състояние да разреши въпроса.
— Така е, когато жените си пъхат гагата в мъжки работи! — опита се да се пошегува той.
— Не! Така е, когато буржоата си пъхат гагата в народните работи! — възмутено отвърна момичето.
Себастиян Гомес отиде в ъгъла, където Мигел бе настанил Алба, и се отпусна тромаво до нея — патериците му пречеха.
— Графиньо, трябва да се прибереш у дома. Тук не принасяш никаква полза, напротив, притесняваш — каза й той.
Алба усети, че я облива вълна на облекчение. Беше прекалено изплашена, а сега виждаше благовиден изход, който щеше да й позволи да се прибере в къщи, без да дава повод да я упрекват в малодушие. Поспори малко със Себастиян Гомес от кумова срама, но почти веднага се съгласи Мигел да излезе с бяло знаме да преговаря с карабинерите. Всички го наблюдаваха през пролуките, докато прекосяваше празния паркинг. Карабинерите бяха заели положение за стрелба и му заповядаха през един рупор да спре, да остави знамето на земята и да продължи напред с ръце на тила.
— Това прилича на война! — обади се Гомес.
След малко Мигел се върна и помогна на Алба да се изправи. Същото момиче, което преди бе осъдило хленченето на Алба, я хвана за ръката, тримата излязоха от сградата и се запромъкваха между барикадите и чувалите с пясък, осветявани от мощните прожектори на полицията. Алба едва вървеше, чувстваше се засрамена и й се виеше свят. По едно време насреща им излезе патрул — Алба се намери на няколко сантиметра от една зелена униформа и видя пистолет, насочен към главата й на височината на носа й. Вдигна поглед и съзря едно мургаво лице с очи на гризач. Веднага разбра кой е — Естебан Гарсия.
— Я, кого виждам — внучката на Естебан Труеба! — присмехулно се провикна Гарсия.
Така Мигел разбра, че тя не му е доверила цялата истина за себе си. Почувства се предаден, остави я в ръцете на онзи, обърна се кръгом и тръгна обратно, повлякъл по земята бялото знаме, като дори не я погледна на раздяла. До него вървеше Ана Диас, изненадана и ядосана не по-малко от него.
— Какво ти е? — попита Гарсия, като посочи с пистолета си панталоните на Алба. — На помятане мяза.
Алба вдигна глава и го погледна в очите.
— Това не е ваша работа. Отведете ме вкъщи! — сопна се тя, възприемайки същия повелителен тон, с който дядо й се обръщаше към всички, които смяташе за нисшестоящи по обществено положение.
Гарсия се подвоуми — отдавна не бе чувал да му заповядва цивилен. Обзе го изкушението да я отведе в участъка, да я остави да се скапва в някоя килия и да се разпльосква в собствената си кръв, докато не започне да му се моли на колене. Но от професията си бе научил — и то му беше като обеца на ухото, че на тоя свят има и други, далеч по-силни от него, и че не може да си позволява да върши безнаказано каквото му скимне. Освен това споменът за Алба, облечена в колосана рокля и надигнала чаша с лимонада на терасата в „Трите Марии“, докато той влачеше босите си крака из двора с кокошките и подсмърчаше, а също и страхът, който все още изпитваше към стария Труеба, надделяха над желанието му да я унижи. Не можа да издържи погледа на девойката и едва доловимо сведе глава. Извърна се настрана, излая някаква отсечена команда и двама карабинери прихванаха Алба и я отведоха до една полицейска кола. Така се прибра вкъщи. Като я видя, Бланка помисли, че предвижданията на дядото са се сбъднали и че полицията се е нахвърлила с палки срещу студентите. Разпищя се и не млъкна, докато Хайме не прегледа дъщеря й и не я увери, че не е ранена, да не бере грижа, че нищо й няма и че всичко ще се оправи с една-две инжекции и с покой.
Алба прекара два дни на легло. През това време студентите прекратиха стачката си мирно и тихо. Министърът на просветата бе свален. Преместиха го в Министерството на земеделието.
— Щом го направиха министър на просветата, без да е завършил гимназия, какво му пречи да стане министър на земеделието, без в живота си да е виждал крава. Цяла де, а не на пържоли — подхвърли сенаторът Труеба.
Докато лежа, Алба имаше достатъчно време, за да си припомни обстоятелствата, при които се бе запознала с Естебан Гарсия. Като се порови доста назад в картините от детството си, в съзнанието й изплува един мургав младеж, библиотеката в дома, запалената камина с едри акациеви цепеници, пропили въздуха с благоухание, някакъв следобед или вечер и себе си, седнала на коленете му. Но това видение ту изникваше бегло в паметта й, ту се губеше, и тя се усъмни да не би само да й се е присънило. Първият отчетлив спомен за него бе от по-сетне. Знаеше точната дата, защото се случи на четиринайсетия й рожден ден, който майка й отбеляза в черния албум, започнат от баба й, когато тя, Алба, се бе родила. За случая девойката си беше навила косата и стоеше на терасата. Облякла си беше и палтото — чакаше да дойде вуйчо й Хайме и да я заведе да й купи подарък. Беше много студено, но тя обичаше градината зиме. Подуха си на ръцете и си вдигна яката на палтото, за да не й замръзнат ушите. От мястото си виждаше прозореца на библиотеката, където дядо й говореше с някакъв човек. Стъклото се беше замъглило, но тя разпозна по униформата, че е карабинер, и се почуди какво толкова се е заприказвал дядо й в своя кабинет с някакъв си полицай. Човекът, с гръб към прозореца, седеше като истукан на крайчеца на един стол, с вдървен гръб и патетична стойка — също като оловно войниче. Алба ги погледа някое време. После си даде сметка, че вуйчо й ще дойде всеки момент, и се запъти през градината към една порутена беседка, тупайки ръце една в друга, за да се стопли. Помете с длан влажните листа, затрупали каменната пейка, и седна да го чака. След малко там я завари Естебан Гарсия, който бе излязъл от къщата и бе тръгнал през градината към решетъчната ограда. Като я съзря, спря се като закован. Огледа се, подвоуми се и после пристъпи към нея.
— Помниш ли ме? — попита я той.
— Не… — поколеба се тя.
— Аз съм Естебан Гарсия. Запознахме се в „Трите Марии“.
Алба се усмихна машинално. Някакъв неприятен спомен се въртеше в главата й. В очите му имаше нещо, което я безпокоеше, ала не можа да го определи точно. Гарсия обра с ръка листата и седна до нея в беседката — толкова близо, че краката им се докосваха.
— Тази градина прилича на джунгла — каза той и Алба усети дъха му.
Свали си фуражката и тя видя, че косата му е много къса, твърда и причесана с брилянтин. Изведнъж ръката на Гарсия се отпусна на рамото й. Фамилиарността на жеста обърка девойката. За миг тя остана вцепенена, но тутакси се дръпна назад и се опита да се изплъзне. Ръката на карабинера я стисна за рамото, пръстите му се впиха в него през дебелия плат на палтото й. Алба почувствува, че сърцето й бие до спукване, и червенина заля бузите й.
— Пораснала си, Алба, изглеждаш почти жена — прошепна мъжът на ухото й.
— На четиринайсет години съм, днес ги навършвам — смънка тя.
— Тогава ще ти направя подарък — каза Естебан Гарсия и изкриви уста в усмивка.
Алба понечи да извърне лице, но той я стисна здраво с две ръце за бузите и я накара да се обърне към него. Това бе първата й целувка. Усети нещо топло, животинско, грапавата му и зле избръсната кожа одра лицето й, почувствува мириса му на евтин тютюн и на лук, грубостта му. Гарсия се помъчи да й отвори устните с език, докато с едната си ръка стискаше бузите й, за да я накара да си отлепи челюстите. Тя видя отчетливо тоя език като лигаво и топло мекотело, пригади й се и усети, че й се повдига в стомаха, но не затвори очи. Съзря коравия плат на униформата и усети зверските ръце, които обхванаха врата й. Като не преставаше да я целува, той започна да впива пръсти в шията й. Алба почувствува, че ще се задуши, и го блъсна толкова яростно, че успя да го откъсне от себе си. Гарсия стана от пейката и се ухили насмешливо. По бузите му бяха избили червени петна, дишаше тежко.
— Хареса ли ти подаръкът ми? — изсмя се той.
Алба го видя да се отдалечава с едри крачки през градината и избухна в плач. Чувствуваше се мръсна и унизена. После изтича вкъщи да си измие устата със сапун и зъбите с паста, сякаш това можеше да изтрие петното от паметта й. Когато вуйчо й Хайме дойде да я вземе, тя му се хвърли на врата, зарови лице в
