отколкото за полицаите — да влязат. За първи път Алба прекара цяла нощ вън от къщи, сгушена в прегръдките на Мигел, сред купища вестници и празни бирени бутилки, смесена с топлото множество на другарите си, все младежи, потни, със зачервени от безсънието и от дима очи, малко огладнели и съвсем не изплашени, защото тая работа приличаше по-скоро на игра, отколкото на война. Първия ден толкова се улисаха да правят барикади и да стъкмяват наивната си отбрана, да рисуват плакати и да говорят по телефона, че не им остана време да се разтревожат, когато полицията им прекъсна водата и тока.
От първия момент Мигел стана душата на акцията по завземането на университета. Помощник му бе преподавателят Себастиян Гомес, който въпреки недъгавите си крака остана до края. Тази нощ пяха за кураж, а когато се умориха от пламенни речи, спорове и песни, се разположиха на групи да пренощуват кой както може. Последен полегна да отдъхне Мигел — изглежда, само той знаеше как трябва да се действа. Нагърби се да разпределя водата, като преля в съдове дори събраната в клозетните казанчета, измайстори готварска печка и измъкна кой знае откъде нес кафе, бисквити и няколко кутии бира. На другия ден безводните тоалетни воняха ужасно, но Мигел организира почистването им и нареди да не се използват — ще се ходи по нужда на двора, в една яма, изкопана до каменната статуя на основателя на университета. Мигел раздели момчетата на групи и целия ден им намираше работа, при това толкова умело, че изобщо не се забелязваше, че той командва. Решенията сякаш възникваха спонтанно у различните групи.
— То, както гледам, май се гласим да останем тук цели месеци! — обади се Алба, очарована от мисълта да стоят обсадени.
На улицата бронираните коли на полицията обкръжиха старото здание и заеха стратегически позиции. Започна напрегнато очакване, което щеше да продължи няколко дена.
— Към нас ще се присъединят студентите от цялата страна, синдикатите, професионалните сдружения. Нищо чудно правителството да падне — отсече Себастиян Гомес.
— Не ми се вярва — отвърна Мигел. — Но важното е протестната акция да продължи, да се държим, да не напускаме зданието, докато не се приемат всички искания на работниците, и то черно на бяло.
Започна да ръми и много скоро в сградата без ток се стъмни. Запалиха няколко набързо стъкмени фенера — буркани с натопен в бензин димящ фитил. Алба помисли, че са прекъснали и телефона, но установи, че работи. Мигел обясни, че полицията има интерес да знае какво приказват, и ги предупреди да внимават при разговорите. Все пак Алба се обади вкъщи, за да съобщи, че ще остане с другарите си до крайната победа или до смъртта, което й прозвуча фалшиво още щом го изрече. Дядо й грабна слушалката от ръката на Бланка и с преливащ от яд глас, до болка познат на внучката му, й каза, че й дава един час, за да се прибере у дома, като между другото си приготви приемливо обяснение защо е прекарала цялата нощ вън от къщи. Алба му отвърна, че не може да излезе, но че дори и да може, изобщо не мисли да се измъква.
— Нямаш никаква работа там с тия комунисти! — изкрещя Естебан Труеба. Но тутакси омекна и я помоли да излезе, преди да е нахлула полицията, защото имал сигурни сведения, че правителството няма да ги търпи безкрайно. — Ако не излезете с добро, ще се намеси Групата за бързо реагиране и пак ще ви изкарат оттам, само че ще си изядете и боя — завърши сенаторът.
Алба погледна през една пролука между дъските и чувалите пръст, с които бе затулен прозорецът, и видя наредените една до друга танкети и двойна редица мъже в боен строй, с каски, палки и противогази. Разбра, че дядо й не преувеличава. Другите също ги бяха видели и някои трепереха. Един се обади, че имало някакви нови бомби, по-лоши от сълзотворните. Те причинявали неудържима диария, способна да разубеди и най-големия смелчага заради вонята и срама. Алба направо се ужаси, като си представи картината. Трябваше да положи голямо усилие, за да не заплаче. Усещаше болки в корема и предположи, че са от уплахата. Мигел я прегърна, но това нито я облекчи, нито я утеши. Двамата бяха уморени и започваха да чувстват последиците от безсънната нощ в костите и в душите си.
— Не ми се вярва, че ще посмеят да нахлуят — каза Себастиян Гомес. — Правителството и без това си има достатъчно грижи. Къде ще седне да си го изкарва на нас.
— Ами! Да не би за първи път да налита срещу студентите — обади се някой.
— Обществеността няма да допусне — отвърна Гомес. — У нас има демокрация. Няма диктатура и никога няма да има.
— Абе то ние все си мислим, че такива неща само по чужбина стават — каза Мигел. — Докато дойдат и до нашата глава.
До края на следобеда не се случи нищо особено и вечерта всички се поуспокоиха въпреки продължителното притеснение и глада. Танкетите не мърдаха от местата си. Из дългите коридори и в аудиторните младите хора играеха морски шах или на карти, почиваха си навъргаляни по пода и тъкмяха отбранителни оръжия от колове и камъни. Умората личеше по всички лица. Алба усещаше, че пронизващите болки в корема й се засилват още повече, и си помисли дали ако се запече работата, на другия ден няма да й се наложи по липса на друга възможност да използва ямата в двора. На улицата продължаваше да вали и нищо не нарушаваше еднообразното всекидневие на града. Изглежда, никой пет пари не даваше за поредната студентска стачка и хората си минаваха пред танкетите, без да се спират да прочетат плакатите, провесени на фасадата на университета. Жителите на квартала свикнаха бързо с присъствието на въоръжените карабинери и щом дъждът спря, децата наизлязоха да играят на топка на празния паркинг, разделящ зданието от полицейските части. На моменти Алба имаше чувството, че се намира в платноходка сред застинало море, без никакъв полъх, във вечно и мълчаливо очакване, неподвижна, вперила взор часове наред към хоризонта. Времето напредваше, неудобствата растяха и веселото другарство от първия ден все повече отстъпваше място на раздразнение и на постоянни разправии. Мигел претърси цялото здание и секвестира хранителните припаси от бюфета.
— Като свърши всичко, ще се издължим на бюфетчията. Нали и той е от трудещите се — каза младежът.
Захладя. Единственият, който не се оплакваше от нищо, дори и от жажда, беше Себастиян Гомес. По неуморимост май не отстъпваше на Мигел, макар че беше двойно по-възрастен от него и имаше вид на туберкулозен. От всички преподаватели само той остана със студентите, когато завзеха сградата. Разправяха, че недъгът в краката му е причинен от автоматен откос в Боливия23. Той бе идеологът, той разпалваше у студентите си пламъка, сетне угаснал у повечето от тях, след като напуснаха университета и се вляха в същия свят, който в първата си младост вярваха, че ще могат да променят. Беше дребен, изпит, с орлов нос и рядка коса, подбуждан от вътрешен огън, който не му даваше мира. На него Алба дължеше прякора си Графинята, защото първия ден на дядо й скимна за беда да я прати на лекции с автомобила и с шофьора си и преподавателят я забеляза. Между другото прякорът по една случайност отговаряше на истината, поне по документи. Гомес нямаше как да знае, че ако някой ден тя поиска, макар че това беше малко вероятно, можеше да изрови благородническата титла на Жан дьо Сатани — едно от не многото автентични неща на френския граф, който й бе дал презимето си. Алба не се сърдеше на Гомес за насмешливото прозвище. Напротив, понякога й минаваше през главата мисълта да вземе да съблазни дръзкия преподавател. Но Себастиян Гомес бе виждал много момичета като Алба и не си правеше илюзии относно смесените чувства на състрадание и любопитство, които събуждаха патериците, крепящи окаяните му крака на парцалена кукла.
Така се изниза целият ден — моторизираната част не мръдна танкетите си, а правителството не отстъпи пред исканията на работниците. Алба взе да се пита защо още седи там, по дяволите. Коремните й болки ставаха непоносими и от някое време не можеше да си избие от главата мисълта за баня с течаща вода. Колкото пъти погледнеше към улицата и видеше карабинерите, устата й се напълваше със слюнка. Вече беше установила, че в момента на страданието тренировките на вуйчо й Николас не бяха толкова ефикасни, колкото в представата за въображаеми страдания. След два часа Алба усети между краката си нещо топло и лепкаво и видя, че панталоните й са изцапани с червено. Обзе я паника. През тия дни страхът, че това ще се случи, я измъчваше почти толкова, колкото и гладът. Петното на панталоните й беше като знаме. Не се и опита да го прикрие. Сви се в един ъгъл с чувството, че е загубена. Когато тя беше малка, баба й я беше учила, че присъщите на човешкия организъм неща са естествени, и тогава тя можеше да говори за менструацията както за поезията. Но по-късно, в колежа, научи, че всичко онова, което тялото отделя, с изключение на сълзите, е неприлично. Мигел проумя срама и мъката й, отиде да вземе от импровизираната лечебница пакет памук и набави няколко носни кърпички. Ала скоро разбраха, че няма да стигнат, и привечер Алба плачеше от унижение и от болка, изплашена от клещите, които стягаха вътрешностите й, и
