видял как Алба узрява, захвърля неопределените форми на девичеството и се намества в новото си тяло на задоволена и уталожена жена. Той хранеше горещата и нелепа надежда, че влюбването на племенницата му ще трае от ден до пладне, защото в дъното на душата си не искаше да приеме, че й е нужен друг мъж освен него и повече от него. Ала вече не можеше да избягва запознанството с Мигел. Тези дни Алба му каза, че сестрата на приятеля й е болна.
— Искам да поговориш с Мигел, вуйчо. Той ще ти разкаже какво й е. Нали ще го направиш за мене? — помоли го Алба.
Когато се запозна с младежа в едно квартално кафене, въпреки цялата си мнителност Хайме почувствува, че против волята му го облива вълна от симпатия към Мигел и че цялата му неприязън към него изчезва. Човекът, който нервно разбъркваше кафето си насреща му, не беше напереният екстремист — убиец, какъвто си го бе представял, а разстроен и треперещ младеж. Като обясняваше симптомите за болестта на сестра си, той едва сдържаше сълзите, готови да бликнат от очите му.
— Заведи ме да я видя — каза Хайме.
Мигел и Алба отидоха с него в бохемския квартал. В самия център, едва на няколко метра от модерните сгради от стомана и стъкло, бяха изникнали по склона на един хълм стръмни улици, където художници, керамици, скулптори бяха устроили своите бърлоги, разделяйки старите къщи на малки студия. Работилниците на художниците приложници гледаха към небето през остъклените покриви, а в тъмните си леговища артистите бохеми живуркаха в рай от вдъхновение и нищета. По уличките играеха безгрижни деца, красиви жени с дълги туники носеха бебетата си на гръб или закрепени на ханша, а брадатите, сънливи, равнодушни мъже седяха по ъглите и по къщните прагове, бездействаха и гледаха как животът си тече край тях. Тримата спряха пред една къща във френски стил, украсена като маслена торта с ангелчета по фризовете. Заизкачваха се по тясна стълба. Тя бе построена за авариен изход в случай на пожар, но многобройните промени в сградата я бяха превърнали в единствен подстъп за нагоре. Докато вървяха по виещата се безспирно стълба, все повече ги обгръщаше натрапчив мирис на чесън, марихуана и терпентин. Мигел спря на последния етаж пред тясна врата, боядисана в оранжево, извади ключ и отвори. Хайме и Алба помислиха, че влизат в птичи кафез. Стаята беше кръгла, увенчана с нелеп византийски купол и цялата в прозорци, през които човек можеше да обгърне с поглед покривите на града и да се почувствува съвсем близо до облаците. По первазите на прозорците си бяха направили гнезда гълъби и те бяха допринесли с изпражненията и перушината си за още по-голямата пъстрота на шарките по стъклата. Пред единствената маса седеше на стол жена в пеньоар с извезан на гърдите умърлушен и опърпан дракон. На Хайме му трябваха няколко секунди, за да я познае.
— Аманда… Аманда… — промълви той.
Не беше я виждал повече от двайсет години — откакто обичта на двамата към Николас взе връх над онази любов, която изпитваха един към друг. През това време атлетичният мургав младеж с намазана с брилянтин и винаги влажна коса, който крачеше напред-назад, четейки на глас учебниците си по медицина, се бе превърнал в мъж, леко прегърбен от навика да се навежда над леглата на болните, с прошарена коса, угрижено лице и дебели очила с метална рамка, но, общо взето, си беше същият. Виж, Аманда можеше да я познае само човек, който много я е обичал. Изглеждаше стара за годините си, беше много слаба, почти кожа и кости, повехнала и жълта, с много загрубели ръце с кафяви от никотин пръсти. Очите й — подпухнали, без блясък, зачервени, с разширени зеници, което й придаваше безпомощен и покрусен вид. Тя не видя нито Хайме, нито Алба, загледа се единствено в Мигел. Опита се да стане, препъна се и залитна. Брат й пристъпи и я задържа, като я притисна до гърдите си.
— Познавате ли се? — учудено попита Мигел.
— Да, отдавна — каза Хайме.
Помисли, че е безполезно да говори за миналото и че Мигел и Алба са много млади, за да разберат чувството на непоправима загуба, което той изпитваше в този момент. С един замах се бе изтрил образът на циганката, който бе пазил в сърцето си през всичките тези години — единствената любов в самотното му съществуване. Помогна на Мигел да положат жената на дивана, който й служеше за легло, и й оправи възглавницата. Аманда се вкопчи с две ръце в пеньоара си, мъчеше се да окаже някаква слаба съпротива и мънкаше несвързани неща. Тресеше се от гърчове и дишаше запъхтяно като уморено куче. Алба я загледа ужасено и едва когато Аманда легна укротена и затвори очи, позна в нея жената, усмихваща се на малката снимка, която Мигел винаги носеше в портфейла си. Хайме й заговори с непознат глас и лека-полека успя да я успокои, милва я нежно и бащински, както понякога галеше животните, докато болната се отпусна и му позволи да запретне ръкавите на вехтия й китайски пеньоар. Показаха се слабите й като на скелет ръце над лактите и Алба видя, че по тях личат хиляди дребни белези, синини, убождания, някои възпалени и гноясали. После откри краката й и забеляза, че и бедрата й са обезобразени. Хайме се взря тъжно в Аманда и в един миг разбра отчуждението, годините нищета, злополучните любовни истории и ужасния път, който бе изминала тази жена, за да достигне до сегашното си окаяно състояние. Спомни си я каква беше на младини, когато го заслепяваше с пърхането на косата си, със звъна на мънистата си, със смеха си на камбанка и с наивността, с която прегръщаше безразсъдни идеи и гонеше илюзии. Прокле се, че я е оставил да си отиде от него, прокле се за цялото това време, изгубено и за двамата.
— Трябва да постъпи в болница. Само лечение за дезинтоксикация може да я спаси — каза той. После добави: — Голямо страдание й предстои да изтърпи.
XII
Заговорът
Както бе предсказал Кандидата, социалистите, в съюз с останалите партии от левицата, спечелиха президентските избори. Гласуването протече без произшествия в една светла септемврийска утрин. Свикнали да властват от незапомнени времена, макар че през последните години силата им доста понамаля, ония, които винаги бяха печелили, цели седмици преди изборите се подготвяха да отпразнуват победата. По магазините изчезнаха скъпите напитки, по пазарите свършиха пресните морски деликатеси, а сладкарници работеха на извънредни смени, за да изпълнят поръчките за торти и сладкиши. В Богаташкия квартал не се разтревожиха, като чуха резултатите от частичното преброяване на бюлетините в провинциите, благоприятно за левицата — всички знаеха, че решаващи са гласовете в столицата. Сенаторът Труеба проследи гласуването от седалището на своята партия. Беше напълно спокоен и в добро настроение и се смееше нехайно, когато някой от хората му проявяваше признаци на нервност поради явно растящите шансове на опозиционния кандидат. Предвкусвайки победата, Труеба бе нарушил строгия си траур и си беше заличил червена роза в петлицата на сакото. Интервюираха го по телевизията и цялата страна го чу. „Ще спечелим ние — тези, които винаги сме печелили“, надменно каза той и после прикани всички да вдигнат наздравица за „защитника на демокрацията“.
В голямата къща на ъгъла Бланка, Алба и прислужниците стояха пред телевизора, пиеха чай, ядяха препечени филийки и си записваха резултатите, за да проследят отблизо последния спринт в изборната надпревара, когато видяха на екрана дядото. Той изглеждаше по-стар и твърдоглав от когато и да било.
— Ще му приседне — каза Алба. — Защото този път ще спечелят другите.
Скоро за всички стана ясно, че само чудо би променило резултата, който се беше очертал още през деня. В тежките бели, сини и жълти резиденции в Богаташкия квартал започнаха да спускат щорите, да залостват вратите и да свалят на бърза ръка знамената и портретите на своя кандидат, които бяха избързали да окачат по балконите. В това време в покрайнините и в работническите квартали наизлязоха по улиците цели семейства — родители, деца, баби и дядовци, облечени празнично, и тръгнаха радостно към центъра. Носеха транзистори, за да слушат най-новите резултати. В Богаташкия квартал няколко студенти, запалени от идеализъм, се изплезиха на роднините си, увесили нос пред телевизора като на погребение, и също хукнаха навън. Откъм индустриалните пояси работниците се стекоха в стегнати колони, с вдигнати юмруци, запели лозунгите в стихове от предизборните агитки. Всички се събраха в центъра и заскандираха дружно, че народът, сплотен, не ще бъде победен. Наизвадиха бели кърпи и зачакаха. В полунощ се разбра, че е спечелила левицата. Отделните групи мигновено набъбнаха, раздуха се, разляха се и улиците се изпълниха с екзалтирани хора, които скачаха, викаха, прегръщаха се и се смееха. Запалиха факли и безредната глъчка и танци по улиците се превърнаха в ликуващо и стройно шествие, което започна да се придвижва към лъснатите булеварди на буржоазията. И тогава се видя необичайно зрелище — хората от
