народа, мъже от фабриките с грубите си работни чепици, жени с децата си на ръце, студенти само по ризи се разхождаха спокойно из запазените за богаташите квартали, където съвсем рядко бяха дръзвали да припарят и където бяха чужденци. Гълчавата от песните им, стъпките им и сиянието от факлите им проникнаха в затворените и смълчани къщи. Вътре трепереха онези, които бяха повярвали в собствената си кампания на ужаса и бяха убедени, че тълпата ще ги разкъса на парчета или в най-добрия случай ще им заграби имотите и богатствата, а тях самите ще изпрати в Сибир. Но клокочещото множество не разби нито една врата и не изпотъпка идеално поддържаните градини. Премина весело, без да докосва луксозните коли, паркирани по улицата, обходи площадите и парковете, където никога не бе стъпвало, спря смаяно пред витрините на скъпите магазини, блеснали като на Коледа и отрупани с предмети, които то дори не знаеше за какво служат, и спокойно продължи нататък. Когато колоните преминаха пред нейната къща, Алба изтича навън, сля се с тях и запя колкото й глас държи. Ликуващият народ кръстосва града цяла нощ. В богаташките домове бутилките шампанско останаха неотворени, омарите оклюмаха в сребърните си подноси, а тортите бяха оплюти от мухите.
На разсъмване Алба различи във вече оредяващата тълпа безкрайно познатата й фигура на Мигел, който вървеше със знаме в ръце и скандираше нещо. Проправи си път към него, завика го, но напразно — той не можеше да я чуе сред врявата. Когато застана най-отпред и Мигел я видя, той предаде знамето на човека до него, прегърна я и я вдигна във въздуха. Двамата бяха накрая на силите си и докато се целуваха, плачеха от радост.
— Казах ли ти, че ще спечелим с мирни средства, Мигел — засмя се Алба.
— Спечелихме, но сега ще трябва да се брани победата — отвърна той.
На другия ден същите ония, които цяла нощ не бяха мигнали от ужас по къщите си, наизлязоха като влудена лавина, заляха банките и поискаха да изтеглят парите си. Притежаваха ли някаква ценност, предпочитаха да я скрият под дюшека или да я изпратят в чужбина. За двайсет и четири часа имотите се обезцениха наполовина, ако не и повече, и всички самолетни билети бяха продадени — богаташите бяха пощурели да напускат страната, преди да са дошли съветските войници и да са опънали телени мрежи по границата. Народът, който бе шествал като победител, отиде да види как буржоазията се реди на опашки й се блъска на вратите на банките и се смя с пълно гърло. За няколко часа страната се разцепи на два непримирими лагера и това разделение започна да се разпростира и върху семействата.
Сенаторът Труеба прекара нощта в седалището на своята партия. Там го задържаха насила съмишлениците му, убедени, че ако излезе на улицата, множеството лесно ще го познае и ще го обеси на първия телеграфен стълб. Труеба беше по-скоро изненадан, отколкото ядосан. Не можеше да повярва в станалото, въпреки че от дълги години сам повтаряше онова, дето си беше навил на пръста — че страната е пълна с марксисти. Не се чувстваше потиснат, напротив. В старото му сърце на борец пърхаше възбуда, каквато не бе изпитвал от младини.
— Едно е да се спечелят изборите, а друго, съвсем различно, е да станеш президент — загадъчно каза той на разциврените си привърженици.
Но мисълта да се премахне новият президент още не се беше родила в ничия глава, защото враговете му бяха убедени, че ще успеят да си разчистят сметките с него по същия законен път, по който той бе спечелил изборите. Именно за това мислеше Труеба. На другия ден, когато стана ясно, че няма защо да се страхуват от празнично настроената тълпа, той излезе от скривалището си и се отправи към една крайградска вила, където бе уреден таен обед. Там се срещна с други политици, с няколко военни и с американците, изпратени от разузнавателната служба, за да очертаят плана за сваляне на новото правителство — стопанската дестабилизация, както те нарекоха саботажа.
Голямата къща в колониален стил се издигаше сред застлан с плочник двор. Когато сенаторът Труеба пристигна, вече имаше няколко паркирани коли. Посрещнаха го с големи почести, защото беше един от безспорните лидери на десницата и защото за всеки случай още преди месеци бе установил връзки с когото трябва. След обеда — студен лефер със сос от авокадо, печено прасенце фламбе и шоколадов мус — отпратиха сервитьорите и залостиха вратите на салона. Там очертаха в общи линии своята стратегия, а след това станаха на крака и вдигнаха наздравица за родината. Всички те, с изключение на чужденците, бяха готови да пожертват за начинанието половината си състояние, но единствено старият Труеба беше готов да даде и живота си.
— Няма да го оставим на мира нито за минута. Ще трябва да го принудим да се откаже — твърдо рече той.
— А ако това не даде резултат, сенаторе, имаме и друго средство — добави генерал Уртадо и сложи на покривката зачисленото му оръжие.
— Военен преврат не влиза в плановете ни, генерале — отвърна на правилния си испански агентът от разузнаването при посолството. — Ние искаме марксизмът да се провали с гръм и трясък и да падне от само себе си, та веднъж завинаги да пресечем пътя на заразата за други страни на континента. Разбирате ли? Този въпрос ще уредим с пари. Все още не е късно да купим някои депутати в парламента, за да не го утвърдят за президент. Във вашата конституция е записано — щом не е получил абсолютно мнозинство, ще трябва да решава парламентът.
— Избийте си тази мисъл от главата, мистър! — извика сенаторът Труеба. — Тук не ще успеете да подкупите никого! Конгресът и въоръжените сили няма да се продадат. По-добре с тези пари да купим средствата за масова информация. Така ще можем да държим в ръцете си общественото мнение — всъщност у нас то има последната дума.
— Това е лудост! Първото, на което ще видят сметката марксистите, ще бъде свободата на печата! — едновременно се обадиха няколко гласа.
— Повярвайте ми, господа — възрази сенаторът Труеба. — Аз познавам тази страна. Никога няма да посегнат на свободата на печата. Пък и тя е в правителствената им програма, те нали се клеха, че ще зачитат демократичните свободи. Ще ги хванем в собствения им капан.
Сенаторът Труеба излезе прав. Не успяха да подкупят депутатите и в определения от закона срок левицата спокойно пое властта. И тогава десницата започна да трупа омраза.
След изборите животът на всички се промени. Ония, които помислиха, че ще продължат да си живеят постарому, много скоро проумяха, че са се излъгали. За Педро Трети Гарсия промяната бе повече от рязка. Беше живял, заобикаляйки капаните на еднообразието, свободен и беден като скитащ трубадур. Никога не си беше слагал кожени обувки, вратовръзка и часовник, разрешаваше си лукса да бъде нежен и благодушен, да прахосва с лека ръка каквото спечели и да спи следобед, защото не трябваше да дава сметка на никого. Ала все по-трудно се добираше до тревогата и болката, тъй необходими за съчиняването на нова песен, защото с годините бе постигнал пълен вътрешен мир и равновесие — бунтовният дух, който го мобилизираше на младини, се бе уталожил и бе отстъпил място на кротостта на доволния от себе си човек. Живееше скромно като францискански монах. Не ламтеше нито за пари, нито за власт. Спокойствието му нарушаваше само Бланка. Вече не го влечеше любовта ден за ден на младите момичета и бе придобил увереността, че Бланка е единствената жена за него. Прехвърли в ума си годините, когато я беше обичал тайно, и не можа да открие нито един миг от живота си, в който тя да не присъства. След президентските избори видя житейското си равновесие разбито от повелята да сътрудничи с правителството. Не можеше да откаже, защото, както му обясниха, левите партии не разполагаха с достатъчно подготвени хора за всички дейности, които трябваше да се разгръщат.
— Аз съм селянин. Нямам никаква подготовка — опита се да ги отклони той.
— Няма значение, другарю. Вие поне сте популярен. Дори нещо да пооплетете конците, хората ще ви простят — отвърнаха му.
Така за първи път в живота си той се озова седнал зад писалище, със собствена секретарка и с внушителна картина зад гърба си, увековечила националните герои в някаква паметна битка. Педро Трети Гарсия гледаше през прозореца с железни пръчки на разкошния си кабинет и виждаше само един микроскопичен четириъгълник сиво небе. Не, длъжността му съвсем не беше синекурна. Работеше от седем сутринта до късна вечер и накрая толкова се изморяваше, че не се чувстваше способен да изтръгне нито един акорд от китарата си, камо ли пък да люби Бланка с привичната си страст. Когато успяваха да си уредят среща, превъзмогвайки всички обичайни за Бланка пречки плюс новите, наложени му от работата, те се срещаха между чаршафите повече с горест, отколкото с желание. Любеха се уморено, телефонът ги
