най-добрите си времена. Пътуваше често по съзаклятническото дело в чужбина и кръстосваше неуморно различните провинции на страната — от север до юг, със самолет, с автомобил и с влакове, в които бяха премахнали привилегията на първокласните вагони. Издържаше на прекалено обилните вечери, с които го гощаваха неговите привърженици във всеки град и село, и се преструваше, че му се е отворил апетит на затворник, въпреки че старческият му стомах вече не понасяше подобни изсилвания. Цялото си време прекарваше по заговорнически сборища. Отначало дългогодишните демократични принципи в страната му връзваха ръцете и му пречеха да подлага динени кори на правителството. Ала той скоро се отказа от намерението си да го подкопае по легален път и стигна до извода, че може да го свали само с незаконни средства. Труеба първи дръзна да заяви открито, че настъплението на марксизма може да се спре единствено чрез военен преврат, тъй като народът не би се отказал доброволно от властта, за която бе жадувал половин век, само защото на пазара нямало пилета.
— Стига сте се туткали като баби, ами грабвайте оръжията! — казваше той, когато му разправяха за саботажа.
Изобщо не криеше идеите си, тръбеше ги наляво и надясно и на всичко отгоре прескачаше сегиз-тогиз до Военното училище — подхвърляше царевични зърна на юнкерите и им подвикваше, че са едни нищо и никакви кокошки. Наложи се да си намери двама телохранители, за да го пазят от собствените му изблици на невъздържаност. Ала често забравяше, че сам ги е наел, и като усетеше, че го следят, изпадаше в ярост, ругаеше ги и ги заплашваше с бастуна си, докато най-накрая обикновено му причерняваше от задух. Беше убеден, че ако някой си науми да го убие, тия двама тъпоглави бабаити изобщо не ще успеят да попречат, но все пак се осланяше на присъствието им, което поне можеше да сплаши необузданите нахалници. Опита се да прикачи охрана и към внучката си, защото смяташе, че тя се мъкне по свърталища на комунисти, където всеки миг някой може да я нагруби заради роднинството й с него, но Алба не искаше и да чуе за такова нещо. „Да си вземеш наемен убиец за пазач е все едно да си закачиш табела, че се признаваш за виновен“, отсече тя. Той не посмя да настоява, защото вече му бе дотегнало да се разправя с всички членове на семейството си. Освен това внучката му беше единственият човек на света, способен да предизвика у него нежност и усмивка.
Междувременно Бланка беше организирала собствена снабдителна мрежа чрез черноборсаджиите и познанствата си в работническите селища, където ходеше да учи жените на керамика. С много притеснения и усилия успяваше да се сдобие с торба захар или калъп сапун. Разви у себе си неподозирана и от самата нея хитрост и в една от празните стаи в къщата складираше всякакви неща, някои направо безполезни, като например две бурета сос от соя, които купи от едни китайци. Зазида прозореца на стаята, сложи катинар на вратата и носеше ключовете на кръста си. Не ги сваляше дори когато се къпеше — не се доверяваше на никого, включително на Хайме и на собствената си дъщеря. Основания не й липсваха. „Мязаш на тъмничар, мамо“, казваше Алба, разтревожена от тази нейна мания да се презастрахова за бъдещето, като си вгорчава настоящето. Алба беше на мнение, че ако свърши месото, ще ядат картофи, и че ако няма обувки, ще ходят с платненки. Но Бланка, ужасена от примиренчеството на дъщеря си, поддържаше теорията, че каквото и да става, не бива да се принизяват до останалите. Така оправдаваше времето, прахосано в контрабандните й шмекерии. Всъщност, откакто умря Клара, никога не бяха живели по-добре, защото за първи път в къщата имаше някой, който се грижеше за домакинството и нареждаше какво да се сложи в тенджерата. От „Трите Марии“ редовно пристигаха сандъци с храна, които Бланка скриваше. Първия път се развали почти всичко и вонята изпълзя от заключените стаи, пропи цялата къща и се пръсна из квартала. Хайме се опита да убеди сестра си да подари, размени или продаде нетрайните продукти, но Бланка отказа да се раздели със съкровищата си. Тогава Алба разбра, че майка й, която дотогава изглеждаше единственият уравновесен човек в семейството, също не е с всичкия си в някои отношения. Тя проби широка дупка в стената на килера и оттам вадеше по толкова, по колкото Бланка трупаше. Научи се да отмъква припасите много внимателно, за да не се разбира. Крадеше от захарта, ориза и брашното, но не повече от чаена чаша наведнъж, натрошаваше питите кашкавал и пръскаше по пода ядките, за да изглежда работа на мишките. Така минаха над четири месеца, преди у майка й да се породят подозрения. Тогава Бланка направи опис на всичко, което държеше в склада, и отбелязваше с кръстчета какво и по колко изнася за домашната кухня. Беше си втълпила, че така ще открие крадеца. Но Алба използуваше и най- малката залисия на майка си, за да добавя кръстчета в списъка. Накрая Бланка така се обърка, че не знаеше дали е сгрешила при счетоводството, дали в дома изяждат три пъти повече, отколкото тя пресмята, или пък е вярно, че в тая проклета голяма къща все още се навъртат призраци и блуждаещи души.
Всички задигнати от Алба провизии отиваха у Мигел, който ги раздаваше из околните селища и фабриките заедно с революционните си памфлети, призоваващи на въоръжена борба за разгром на олигархията. Но призивите му оставаха без отклик. Там хората бяха убедени, че щом са завзели властта по законен и демократичен път, никой не може да им я отнеме, поне до следващите президентски избори.
— Глупаци! Как не могат да проумеят, че десницата се въоръжава! — казваше Мигел на Алба.
Тя му повярва. Беше видяла как посред нощ разтовариха големи сандъци в двора на къщата им, а после, много предпазливо и безшумно, товарът бе складиран по указание на Труеба в една от празните стаи. По подобие на Бланка дядо й сложи катинар на вратата и носеше ключа на шията си в същата велурена торбичка, в която държеше зъбите на Клара и с която никога не се разделяше. Алба разказа за това на вуйчо си Хайме, който бе сключил примирие с баща си и се беше върнал вкъщи. „Почти съм сигурна, че вътре има оръжия“, рече му тя. Хайме, който по онова време витаеше в облаците и си остана там до деня, когато го убиха, не й повярва. Но племенницата му толкова държеше на своето, че той най-после склони да говори с баща си, докато обядват. Отговорът на стария потвърди напълно подозренията им.
— Този дом е мой и в него мога да правя и ще правя каквото ми скимне и ще докарам колкото сандъци ми се прииска! Да не сте посмели втори път да си пъхате гагата в моите работи! — изрева сенаторът Труеба и стовари такъв юмрук по масата, че чашите се разтанцуваха и разговорът набързо приключи.
Вечерта Алба отиде при вуйчо си в тунела му от книги и предложи към оръжията на дядото да подходят по същата система, която тя използуваше, за да отмъква провизиите на майка си. Така и сториха. В среднощните часове пробиха дупка в стената на съседната до арсенала стая и я затулиха от едната страна с някакъв шкаф, а от другата — със самите забранени сандъци. Въоръжени с чук и клещи, двамата успяха да се промъкнат през този отвор в заключената от дядото стая. Алба, която вече имаше опит в занаята, посочи най-долните сандъци. Като ги отвориха, пред очите им се показаха бойни оръжия. При вида им двамата толкова се смаяха, че останаха със зяпнали уста — не знаеха, че съществуват толкова съвършени инструменти за убиване. В следващите дни откраднаха всичко, каквото успяха, като нареждаха празните сандъци под останалите и ги пълнеха с камъни, за да не се забележи при вдигане. С общи усилия извадиха пистолети, автомати с къса цев, винтовки и ръчни гранати. Скриха ги в тунела на Хайме и Алба започна да ги пренася в калъфа на виолончелото на сигурно място. Сенаторът Труеба виждаше как внучката му мъкне едва-едва тежката кутия, но съвсем не подозираше, че в подплатената й със сукно кухина се мъдрят патроните, които с толкова усилия бе успял да прекара през границата и да скрие в дома си. Алба предложи да предадат конфискуваните оръжия на Мигел, но вуйчо й я убеди, че Мигел е не по-малък терорист от дядо й и че е по-добре да ги държат те двамата, за да не могат да причинят зло никому. Обсъдиха разни възможности — да ги хвърлят в реката, да ги изгорят на клада — и най-накрая решиха, че е по-практично да ги заровят в пластмасови торби на скришно място, та някой ден евентуално да послужат за по-справедливо дело. Сенаторът Труеба се озадачи, като разбра, че синът му и внучката му се гласят да ходят на екскурзия в планината, защото нито Хайме от времето на английския колеж, нито Алба се бяха занимавали със спорт и никога не бяха проявявали влечение към планинарските несгоди. Една съботна утрин двамата заминаха с взет на заем от някого джип. В него натовариха палатка, кошница с провизии и тайнствен голям куфар, който се наложи да качат с общи усилия, защото тежеше като олово. Вътре бяха боеприпасите и оръжията, които двамата бяха откраднали от дядото. Потеглиха ентусиазирано към планината и караха докъдето можаха по пътя. След това зацепиха направо през поляните, докато намериха спокойно място сред изтормозената от вятъра и от студа растителност. Там разтовариха багажа си, издигнаха надве-натри малката си палатка, изкопаха ями и заровиха торбите, като белязаха всяка дупка с купчинка камъни. През останалите часове от съботния ден ловиха пъстърви в реката и ги пекоха на огън от акациеви дърва, разхождаха се по хълмовете като скаути и си разказваха случки от миналото. Привечер сгряха червено вино с канела и захар и загърнати в шаловете си, вдигнаха наздравица за физиономията, която щеше да направи дядото, когато открие, че са го окрали. Смяха се до сълзи.
