най-нежните части на корема и подмишниците, където прозираха вените и скритата тъкан на мускулите. Ала и тези цигански фокуси не свършиха особена работа и много скоро плъзна мълва, че им се е родил ангел. Нивеа изчака неприятните етапи на растежа да придадат на дъщеря й поне някое и друго несъвършенство, но къде ти. На осемнайсет години Роса не само че не беше напълняла и не й бяха излезли пъпки, а напротив, морското й изящество бе станало дори по-подчертано. Цветът на кожата й, с нежни синкави отблясъци, цветът на косата й, плавните й движения и хрисимият й нрав навяваха асоциации за обитател на водната шир. Тя имаше нещо рибешко и ако притежаваше люспеста опашка, явно щеше да бъде сирена, но двата й крака я поставяха на някаква неясна граница между човека и митичното същество. Въпреки всичко девойката беше водила почти нормален живот, имаше си годеник и някой ден щеше да се омъжи, с което отговорността за красотата й щеше да мине в други ръце. Роса наведе глава, един лъч се промъкна през готическите витражи на църквата и обгърна профила й с ореол от светлина. Няколко души се обърнаха да я погледнат и зашушукаха — това се случваше често, когато вървеше по улицата. Но Роса сякаш не забелязваше нищо, тя беше неподвластна на суетата, а този ден пък съвсем имаше вид на отсъстваща — измисляше нови животни, които щеше да избродира на своята покривка, наполовина птици и наполовина бозайници, е оперение във всички цветове на дъгата, с рога и копита, толкова тантурести и с толкова къси крила, че направо противоречаха на законите на биологията и на аеродинамиката. За годеника си Естебан Труеба мислеше рядко, не че не го обичаше, а защото по природа беше склонна да забравя и защото две години раздяла си казват своето. Той работеше в мините на север. Пишеше й често и Роса от дъжд на вятър му отговаряше с преписани стихове и нарисувани с туш цветя върху пергаментова хартия. Чрез тази кореспонденция, чиято неприкосновеност Нивеа най-редовно нарушаваше, тя научи за тежката, изпълнена с несгоди професия на миньора — как постоянно го заплашват срутвания, как гони жили, които все му се изплъзват, как моли за кредити с надежда, че шансът ще му се усмихне и ще се появи чудната златна жилка, която ще му позволи бързо да натрупа състояние и да се върне при Роса, за да я отведе под ръка пред олтара и така да стане най-щастливия човек на света, както неизменно завършваше писмата си. Роса обаче не бързаше да отива под венчило, почти беше забравила единствената целувка, която двамата си размениха на раздяла, и не можеше да си спомни дори цвета на очите на този настойчив годеник. Под влияние на сантименталните романи — друго четиво тя нямаше — Роса обичаше да си го представя как с кожени ботуши, със загоряла от ветровете на пустинята кожа той рови пръстта и търси пиратски съкровища, испански дублони и скъпоценности от времето на инките. Нивеа напразно се мъчеше да я убеди, че в мините богатствата са заложени в самите скали, защото Роса не можеше да допусне, че Естебан Труеба събира тонове камънак с надежда, че като ги опече по най-примитивен начин, те ще изплюят един грам злато. А иначе, докато го чакаше, тя не скучаеше, изцяло я бе погълнала грандиозната задача, която си беше поставила — да избродира най-голямата покривка в света. Започна с кучета, котки и пеперуди, но скоро в работата й надделя въображението и взе да се появява рай от невъзможни твари, които се раждаха от иглата й пред загрижените очи на баща й. Северо смяташе, че е време дъщеря му да слезе от облаците и да стъпи здраво на земята, да се научи да върши някоя и друга къщна работа и да се подготви за семеен живот. Нивеа обаче не споделяше безпокойството му. Предпочиташе да не тормози дъщеря си със земни изисквания, защото предчувстваше, че Роса е небесно същество, че не е създадена да просъществува дълго в грубата суетня на този свят. Затова я оставяше на мира — нека се задява с конците си за бродиране, и не роптаеше против тая кошмарна зоологическа градина.
Един банел от корсета на Нивеа се счупи и върхът му се заби между ребрата й. Почувства, че се задушава в роклята си от синьо кадифе с прекалено висока дантелена яка и много тесни ръкави, толкова стегната в талията, че когато си разхлабваше фустата, половин час се превиваше от стомах, докато червата й заемат нормалното си положение. Неведнъж беше обсъждала въпроса с приятелките си, боркини за избирателно право на жените, и бяха стигнали до заключението, че докато жените не си подкъсят полите и косите и не хвърлят дебелите фусти, е все тая дали ще могат да следват медицина и да имат право на глас, защото по никой начин не биха дръзнали да упражняват нито едното, нито другото. На самата нея обаче не й стискаше да се нареди сред първите жени, загърбили старата мода. Долови, че гласът от Галисия бе престанал да бие по мозъка й като чук. Настъпила бе една от ония дълги паузи в проповедта, към които свещеникът прибягваше често — той добре познаваше какво въздействие оказва всяка неловка тишина. Горящите му очи използваха тези мигове, за да преминат по енориашите — един по един. Нивеа пусна ръката на дъщеря си Клара и бръкна в ръкава си за кърпичка — капка пот се стичаше по врата й. Тишината се сгъсти, времето сякаш бе спряло в църквата, но никой не посмя да се изкашля или да застане по- свободно от страх да не привлече върху себе си вниманието на отец Рестрепо. Последните му думи още кънтяха между колоните.
И в този момент, както години по-късно си спомняше Нивеа, сред мъчителната тишина се чу съвсем ясно гласът на малката Клара:
— Е! Отец Рестрепо! Ако не ни будалкате за тоя ваш пъкъл, всички сме я втасали…
Показалецът на йезуита, вече вдигнат във въздуха, за да посочи нови мъчения, остана да виси като гръмоотвод над главата му. На хората им секна дъхът, а онези, които клюмаха, се събудиха. Като усетиха, че ги обзема паника, и видяха, че децата им започват да се размърдват нервно, съпрузите Дел Вале реагираха първи. Северо разбра, че трябва да направи нещо, преди да е избухнал дружен смях или да се е разразил някой небесен катаклизъм. Хвана жена си за ръката и Клара за врата и ги повлече с едри крачки навън, сподирен от другите си деца, които се втурнаха едно през друго към вратата. Успяха да се измъкнат, преди свещеникът да е призовал гръм, който да ги превърне в статуи от сол, ала от прага чуха ужасния му глас на оскърбен архангел:
— Изчадие на дявола! Самонадеяно изчадие на дявола!
Тези думи на отец Рестрепо останаха да тежат като диагноза в паметта на семейството и в следващите години то имаше случаи да си ги припомня често. За тях не помисли втори път единствено самата Клара, която просто ги отбеляза в дневника си и после й излязоха из ума. Виж, родителите й не можаха да ги забравят, макар че бяха единодушни, че да си обладан от дявола и да си самонадеян, са два прекалено големи гряха, за да бъдат приписани на едно толкова невръстно момиче. Бояха се от злословието на хората и от фанатизма на отец Рестрепо. До този ден не бяха кръщавали с никакво име чудатостите на най-малката си дъщеря и не ги бяха свързвали с въздействието на сатаната. Приемаха ги като характерна особеност на детето, както куцането на Луис или красотата на Роса. Умствените възможности на Клара не притесняваха никого и, кажи-речи, не предизвикваха неразбории. Проявяваха се почти винаги в незначителни неща, и то единствено на домашна почва. Понякога на обед или на вечеря, когато всички се бяха събрали в голямата трапезария на къщата и седяха в строг йерархичен ред по достойнство и власт, солницата започваше да трепери и изведнъж се преместваше по масата между чашите и чиниите, като в придвижването й нямаше пръст никой познат източник на енергия или трик на илюзионист. Нивеа дръпваше плитките на Клара и по този начин успяваше да накара дъщеря си да престане с лунатичното си развлечение и да върне пособието в нормалното му състояние. И солницата тутакси отново заставаше неподвижна. Братята и сестрите й бяха създали стройна организация за случаите, когато имаше гости — който седеше най-близо, бързо протягаше ръка и хващаше какъвто предмет се движеше по масата, преди чуждите хора да разберат, че нещо се мести от само себе си, и да се стреснат. И семейството продължаваше да се храни без коментари. Бяха привикнали и с предсказанията на най-малката сестра. Тя оповестяваше земетръсите известно време преди да започнат, което беше много целесъобразно в тази страна на природни бедствия, защото позволяваше сервизите да се сложат навреме на безопасно място и пантофите да се оставят под ръка, та хората да не бягат навън боси посред нощ. Когато беше на шест години, Клара предрече, че конят ще хвърли Луис, но брат й не я послуша и оттогава едното му бедро беше изметнато. С времето левият му крак окъся и се наложи да носи специална обувка с висока подметка — той си ги майстореше собственоръчно. В този случай Нивеа се разтревожи не на шега, но Бавачката съумя да я успокои — каза, че имало много деца, които хвърчали като мухите, разгадавали сънищата и говорели с душите на умрелите, но че на всички им минавало, когато загубели невинността си.
— Няма дете да не се е оправило, като е пораснало — обясни тя. — Изчакайте на момичето да му дойде демонстрацията и ще видите как ще се отучи да мести мебелите и да предсказва нещастия.
Клара й беше любимката. Бавачката беше помагала при раждането на момичето и единствено тя разбираше истински чудатата му природа. Когато Клара излезе от корема на майка си, Бавачката я прилюля, изкъпа я и от този миг обикна отчаяно това крехко създание с възпалени дробове, предразположено всеки
