момент да се задуши и засинее. Неведнъж й се налагаше да го съживява с топлината на едрите си гърди, когато не му достигаше въздух — знаеше, че това е единственият лек срещу астмата, лек, много по- ефикасен от вонящите на ракия сиропи на доктор Куевас.
Този четвъртък преди Великден Северо сновеше насам-натам из всекидневната, обезпокоен от скандала, който дъщеря му бе предизвикала на службата в църквата. Нареждаше, че само фанатик като отец Рестрепо може да си науми, че дяволът се е вселил в някого, и то кога — в самия двайсети век, века на просвещението, на науката и техниката, века, когато сатаната окончателно е загубил престиж. Нивеа го прекъсна и каза, че не бил там въпросът. Лошото било, че ако за подвизите на дъщеря им се разчуе извън стените на дома и свещеникът започне да рови и да разследва, щяло да научи мало и голямо.
— Хората ще почнат да ни се влачат да я гледат, като че е някакво рядко явление — каза Нивеа.
— А Либералната партия ще я закъса — додаде Северо с ясното съзнание, че присъствието в семейството на една обладана от дявола може да нанесе голяма вреда на политическата му кариера.
В този момент, влачейки плетените си цървули и шумолейки с колосаните си фусти, влезе Бавачката и съобщи, че на двора някакви хора разтоварвали мъртвец. Така си и беше. Нахълтаха с кола с четири коня, заеха целия преден двор, изпотъпкаха камелиите и оплескаха с фъшкии светещия от чистота калдъръм. Вдигна се вихрушка от прах, разцвилиха се коне, суеверни мъже ругаеха и кълчеха ръце в някакви си свои заклинателни движения против уроки. Караха трупа на вуйчо Маркос и целия му багаж. Врявата ръководеше някакво лигаво човече, облечено в черно, в сюртук и с прекалено голяма шапка. То подхвана високопарно слово, за да обясни обстоятелствата около случая, но бе грубо прекъснато от Нивеа, която се хвърли върху прашния ковчег с тленните останки на най-любимия си брат. Нивеа крещеше да махнат капака, за да го види със собствените си очи. Случвало й се бе да го погребва и преди, та затуй се съмняваше, че и този път е окончателно умрял. Виковете й привлякоха многобройните прислужници от къщата и всички деца, които дотичаха, щом чуха името на вуйчо им Маркос да звучи на умряло.
Клара не беше виждала вуйчо си Маркос от няколко години, но си го спомняше отлично. Той беше единственият човек в детството й, чийто образ носеше напълно отчетливи черти, и за да си го представи, нямаше нужда да ходи да го гледа на дагеротипа в салона, където той се мъдреше, облечен като пътешественик — природоизпитател, подпрял се на старовремска двуцевка и стъпил с десния си крак на врата на малайзийски тигър в същата победоносна поза, която тя бе забелязала у Богородицата на главния олтар, положила крак връз победения демон сред гипсови облаци и бледолики ангели. Стига само да затвореше очи, Клара виждаше вуйчо си от плът и кръв, със загоряло лице, брулено от жегата, мразовете и ветровете на всички климати на планетата, слаб, с мустаци на морски разбойник, сред които надничаше чудатата му усмивка със зъби на акула. Немислимо й се струваше той да лежи наврян в тоя черен сандък насред двора.
При всяко свое гостуване в дома на сестра си Нивеа Маркос се застояваше по няколко месеца, което предизвикваше неистова радост у племенниците му и най-вече у Клара и правеше на пух и прах установения домашен ред. Къщата се задръстваше със сандъци, препарирани животни, индиански копия, моряшки вързопи. Из цялата къща всичко живо се препъваше о нечуваните му партакеши. Запъплиха никога невиждани твари, пропътували от девет земи в десета, за да свършат земния си път смазани под ударите на безпощадната метла на Бавачката, която ги сгащваше където ги сварата свари. Вуйчо Маркос имаше обноски на човекоядец, както казваше Северо. По цели нощи правеше някакви странни движения в гостната. Както по-късно се изясни, това били упражнения за усъвършенствуване на умствения контрол върху тялото и за подобряване на храносмилането. Правеше алхимически опити в кухнята, вследствие на които одимяваше цялата къща със зловонни пушеци и съсипваше тенджерите, защото по дъната им се наслояваха твърди вещества, които по никой начин не можеха да се махнат оттам. Докато другите се мъчеха да спят, той тътрузеше куфарите си по коридорите, опитваше се да изтръгне пискливи звуци от някакви туземни инструменти и учеше на испански един папагал, чийто матерен език беше от амазонски произход. Денем спеше в хамак, който бе опънал между две колони в коридора. Спеше само по един пещемал, което вдигаше кръвното на Северо, но Нивеа не придиряше на брат си, защото Маркос я бе убедил, че така бил проповядвал самият Назарянин. Въпреки че тогава беше съвсем малка, Клара отлично си спомняше как вуйчо й Маркос пристигна в техния дом на връщане от поредното си пътешествие. Настани се на широка нога, сякаш се готвеше да остане завинаги. Не след дълго му дотегна да ходи по вечеринки на млади госпожици и да слуша как домакинята свири на пиано. Омръзна му и да играе на карти и да се прави на три и половина всеки път, когато някой от роднините му се заемаше да го увещава да си седне на четирибуквието и да се хване на работа като помощник в адвокатската кантора на Северо дел Вале. Тогава си купи латерна и тръгна да се развява с нея по улиците с намерение да съблазни братовчедка си Антониета и между другото да весели минувачите с манивелената си музика. Нищо и никаквия олющен сандък с колела той нашари с мотиви от моряшкия бит и му натъкми бутафорен корабен комин. Замяза на кухненска печка с въглища. Латерната свиреше последователно военен марш и валс и докато той въртеше манивелата, папагалът, вече научил испански, макар все още да му се долавяше чуждестранният акцент, привличаше клиентелата с неистови крясъци, а после вадеше с клюна си късметчета от една кутия и срещу заплащане предлагаше на любопитните да научат какво им е писано. Розовите, зелените и сините хартийки бяха стъкмени толкова остроумно, че винаги улучваха най-съкровените желания на клиента. Освен късметчетата той продаваше талашени топчета за детска занимавка и прахове срещу импотентност, за които се пазареше полугласно с минувачите, сполетени от тази голяма беда. Мисълта за латерната го осени като последно и отчаяно средство, за да се докара пред братовчедката Антониета, след като удари на камък с други, по- обикновени начини за ухажване. Реши, че няма жена на място, която ще остане равнодушна пред серенада на латерна. Речено-сторено. Един ден на залез-слънце той се курдиса под нейния прозорец и засвири своя военен марш и своя валс тъкмо когато тя беше поканила на чай няколко приятелки. Антониета така и не разбра, че серенадата е в нейна чест, до момента, когато папагалът започна да я зове по име. Тогава девойката се показа на прозореца, ала не откликна така, както очакваше нейният поклонник. Приятелките й естествено разтръбиха историята по всички гостни на града и още на другия ден хората наизлязоха на разходка по централните улици с надежда да видят със собствените си очи как шуреят на Северо дел Вале свири на латерна и продава талашени топчета в компанията на проскубан папагал. Ходеха не от злоба, а просто за да им стане драго на душата, като се уверят, че и най-добрите семейства има за какво да се червят. Предвид семейния позор Маркос трябваше да зареже латерната и да се насочи към по-малко биещи на очи методи, за да стигне до сърцето на братовчедката Антониета, но, така или иначе, не престана да я обсажда. Въпреки всичко в крайна сметка не постигна своето — девойката се омъжи на бърза ръка за един двайсет години по-възрастен от нея дипломат, който я заведе да живее в една тропическа страна, чието име не говореше нищо никому, но пък навяваше представи за негри, банани и палми. Там тя успя да си избие от главата горчивия спомен за онзи ухажор, който съсипа седемнайсетте й години със своя военен марш и със своя валс. Маркос изпадна в депресия за ден-два, след което оповести, че никога няма да се ожени и че ще направи околосветско пътешествие. Продаде латерната на един слепец и завеща папагала на Клара. Ала Бавачката тайно го отрови с конска доза рибено масло, защото не можеше да понася похотливия му поглед, бълхите му и нестройните крясъци, с които продължаваше да предлага късметчета, талашени топчета и прахове против импотентност.
Това бе най-продължителното пътешествие на Маркос. Като се върна, видяха, че е надомъкнал купища огромни кутии. Складираха ги в най-задния двор, между курника и навеса за дърва, и така си и останаха там до края на зимата. Щом пукна пролетта, той накара да ги пренесат в Парка на парадите — огромно, голо като длан място, където народът се стичаше на националните празници да гледа как военните маршируват с високо вдигнат крак, по прусашки. Като отвориха кутиите, вътре се оказаха сглобяеми елементи от дърво, метал и боядисан плат. Маркос си игра две седмици, за да монтира частите по наставленията на едно ръководство на английски, което разгада с помощта на несломимото си въображение и на малък речник. Когато приключи работата, излезе, че е сглобил птица с доисторически размери, с нарисувано на предницата лице на разгневен орел, с подвижни крила и с перка на гърба. Предизвика фурор. По-знатните семейства забравиха за латерната и Маркос се превърна в злободневието на сезона. Хората специално излизаха на разходка в неделя, за да видят птицата, и продавачите на занимавки и градинските фотографи удариха кьоравото. Не след дълго обаче интересът на хората започна да се поизпарява. Тогава Маркос обяви, че щом се оправи времето, смята да се издигне с птицата и да прелети над планинската верига. Вестта се разнесе за броени часове и стана най-коментираното събитие на годината. Машината лежеше по
