нарочно го товареше с работа за възрастен човек, но момчето ставаше по-рано и си лягаше по-късно, за да свърши каквото му бе възложил. Именно тази година Естебан го нашиба с камшик пред баща му, задето разпространяваше сред селяните новите идеи, намерили почва сред синдикалистите в селото — идеите за неделен почивен ден, за минимална заплата, за пенсии и медицинска помощ, за отпуск по майчинство за бременните жени, за избори без натиск и принуда и, което беше най-опасно — идеята за организиране на селячеството за отпор срещу земевладелците.
Това лято, когато отиде да прекара ваканцията в „Трите Марии“, Бланка едва го позна — беше се източил с петнайсет сантиметра и вече никак не приличаше на онова момченце с издут тумбак, с което тя бе другарувала всяко лято в детството си. Тя слезе от колата, приглади полата си и за първи път не изтича да го прегърне, а само му кимна за поздрав, макар че с очи му каза онова, което другите не биваше да чуят и което от друга страна вече му бе казала в лишената от свян шифрована кореспонденция. Бавачката проследи сцената с крайчеца на окото си и се усмихна с насмешка. Като мина край Педро Трети, тя му се начумери.
— Да ти уври главата, сополанко, че мястото ти е сред хората от твоята черга, с госпожици нямаш работа — заядливо процеди тя.
Вечерта Бланка хапна в столовата заедно с цялото семейство от кокошката в пръстено гърне, с която ги гощаваха при всяко тяхно пристигане в „Трите Марии“. Никой не забеляза, че не я свърта на едно място след вечерята, когато се застояха задълго на масата и баща й пи коняк и приказва за вносни крави и златни мини. Изчака майка й да ги подкани да стават, после се изправи без да бърза, пожела на всички лека нощ и се прибра в стаята си. За първи път в живота си заключи вратата. Седна в леглото, без да се съблича, и зачака в тъмното, докато утихнаха гласовете на вилнеещите в съседната стая близнаци, стъпките на прислугата, вратите, ключалките, и къщата се унесе в сън. Тогава отвори прозореца и скочи. Падна върху храстите хортензии, засадени много отдавна от леля й Ферула. Нощта беше ясна, чуваха се щурците и жабите. Пое си дълбоко дъх и в носа я удари сладникавият мирис на прасковите в двора, които се сушаха за зимнина. Почака очите й да привикнат с тъмнината и после понечи да тръгне напред, ала не можа да продължи, защото чу бесния лай на кучетата — пазачи — четирите едри овчарски песа бяха отрасли със синджири на вратовете, денем ги държаха запрени, а нощем ги пускаха. Никога не ги беше виждала отблизо и знаеше, че е изключено да я познаят. За миг почувствува, че от страх губи и ума, и дума, и малко остана да се развика, но тогава си спомни, че Педро Гарсия Стария й беше казал, че за да не им се хвърлят кучетата, крадците ходят голи. Без много да му мисли, тя се съблече набързо, макар че от нервност движенията й се сковаваха, сви дрехите си на вързоп, взе ги под мишница и продължи да вървя със спокойна и отмерена крачка, молейки се зверовете да не подушат страха й. Видя ги, че връхлитат запенени от лай, и продължи напред, като успя да не наруши ритъма на хода си. Кучетата дойдоха наблизо и заръмжаха нерешително, но тя не спря. Едното, явно по-наперено от другите, изскочи напред да я подуши. Топлият му дъх я блъсна в гърба, но тя не се стъписа. Ръмжаха и лаяха още някое време, следваха я още малко, най-сетне им дотегна и се връцнаха. Бланка си отдъхна с облекчение и усети, че трепери и е плувнала в пот. Облегна се на едно дърво и изчака да се съвземе — толкова беше отпаднала, че й се подгъваха коленете. После се облече бързешком и се затича към реката.
Педро Трети я чакаше на същото място, където се бяха срещнали предното лято и където много години по-рано Естебан Труеба бе отнел скромната девственост на Панча Гарсия. Като съгледа момчето, Бланка се изчерви като рак. През месеците раздяла той се закали в трудния занаят на възмъжаването, докато тя стоя затворена между стените на дома си и на училището на монахините, предпазена от досега на живота, и подхранва романтичните си блянове с куки за плетене и шотландска вълна. Ала образът от мечтите й не се покриваше с този висок младеж, който пристъпваше към нея и мълвеше името й. Педро Трети протегна ръка и я докосна по врата зад ухото. Бланка усети как нещо топло се разлива по костите й и размеква краката й, затвори очи и се отпусна. Той я привлече нежно, обгърна я цяла с ръцете си, тя зарови нос в гърдите на този непознат мъж, толкова различен от кльощавото момченце, с което се галеше до изтощение преди няколко месеца. Вдъхна новата му миризма, отърка се о грапавата му кожа, опипа това сухо, стегнато и силно тяло и почувствува величествен и пълен покой, съвсем различен от вълнението, което бе обхванало него. Потърсиха се с езици, както правеха по-рано, но сега това приличаше на новоизмислена ласка, коленичиха, слети в жадна до полуда целувка, и после се претърколиха в мекото легло от влажна земя. Откриваха се за първи път и нямаха какво да си кажат. Луната премина през целия небосклон, но те не я видяха, защото бяха заети — опознаваха най-дълбоката си интимност, сливаха се ненаситно, преминаваха от собствената си кожа в кожата на другия.
От тази нощ нататък Бланка и Педро Трети се срещаха винаги на същото място в същия час. През деня тя бродираше, четеше и цапотеше безвкусни рисунки с водни бои, седнала край къщата пред блажения поглед на Бавачката, която най-сетне можеше да спи спокойно. Клара, напротив, долавяше, че става нещо странно, защото съзираше нов цвят в излъчването на дъщеря си и смяташе, че отгатва причината. Педро Трети си вършеше работата на полето и не престана да ходи в селото, за да се вижда с приятелите си. Връщаше се късно вечер капнал от умора, но мисълта, че ще се срещне с Бланка, му възвръщаше силите. Ненапразнобеше петнайсетгодишен. Така изкараха цялото лято и много години по-късно двамата щяха да си спомнят за тези бурни нощи като за най-хубавия период от живота си.
Междувременно Хайме и Николас използваха ваканцията, за да вършат всичко онова, което им беше забранено в английския интернат — крещяха до прегракване, биеха се за щяло и нещяло, бяха се превърнали в двама мръсни и парцаливи сополанковци с корясали колене и въшлясали глави и се засищаха с хладни, току-що откъснати плодове, със слънце и със свобода. Излизаха призори и се прибираха чак по тъмно, след като по цял ден замеряха зайци с камъни, препускаха до изнемога или гледаха скришом жените, които перяха на реката.
Така изминаха три години, докато земетресението промени нещата. В края на тази ваканция близнаците се прибраха в столицата преди останалата част от семейството. С тях заминаха Бавачката, градската прислуга и повечето багаж. Момчетата отиваха направо в колежа, а Бавачката и другите прислужници трябваше да сложат в ред голямата къща на ъгъла за пристигането на господарите.
Бланка остана с родителите си на село още няколко дена. Точно тогава Клара взе да сънува кошмари, пак започна да върви като сомнамбул по коридорите и да се буди с викове. Денем ходеше като завеяна и виждаше поличби в поведението на животните — кокошките не били снасяли всеки ден, кравите били наплашени, кучетата виели на умряло, плъховете, паяците и червеите излизали от скривалищата си, птиците били напуснали гнездата си и отлитали на ята, докато пиленцата им пищели от глад по дърветата. Очите й бяха все в тънкия стълб бял дим над вулкана, мъчеше се да прави изводи от промените в цвета на небето. Бланка я подхвана с успокоителни чайове и хладки бани, а Естебан прибягна до старата кутийка хомеопатични хапчета, дано уталожат възбудата й, но кошмарите продължиха.
— Ще се разтрепери земята! — казваше Клара, все по-бледа и нервна.
— Винаги трепери, Клара, за бога! — отвръщаше Естебан.
— Този път ще е различно. Ще има десет хиляди убити.
— Толкова хора няма в цялата страна — закачаше я той.
Бедствието започна в четири часа през нощта. Клара се събуди малко по-рано от апокалиптичен кошмар, в който имаше разкъсани коне, отнесени от морето крави, изпълзяващи изпод камъните хора и зейнали в земята пропасти, в които се сриваха цели къщи. Мъртвешки бледа от ужас, тя стана и изтича до стаята на Бланка. Ала Бланка, както всяка нощ, бе заключила вратата си и се бе измъкнала през прозореца към реката. През тези последни дни преди тя да се върне в града лятната страст на двамата млади бе добила драматичен характер, защото пред мисълта за скорошната нова раздяла те използваха всички възможни моменти, за да се любят до изнемога. Нощите прекарваха на реката, не сещаха студ или умора и се обичаха със силата на отчаянието и едва когато съглеждаха първите лъчи на зората, Бланка се прибираше вкъщи и влизаше през прозореца в стаята си, където стигаше точно навреме, за да чуе как пропяват петлите. Клара дотича до стаята на дъщеря си, понечи да отвори вратата, но тя беше заключена. Почука и като не получи отговор, изтича навън, заобиколи къщата и тогава видя широко отворения прозорец и отъпканите хортензии, посадени от Ферула. Тутакси разбра причината за цвета на сиянието около Бланка, за торбичките под очите й, за отпуснатостта и мълчаливостта й, за сутрешната й сънливост и за следобедните й рисунки с водни бои. Точно в този миг започна земетресението.
