си бяха преди, отново вдигнаха оборите, краварника и хамбара, преораха земята и я подготвиха за нова сеитба — пак добре, че лавата и пепелта се бяха свлекли от оттатъшната страна и бяха пощадили чифлика. Наложи се Педро Трети да прекрати разходките си до селото — трябваше на баща си. Помагаше му с нежелание и се мъчеше да му втълпи, че докато се трепят от работа, за да възстановят имота и богатството на господаря, самите те си остават все толкова бедни, колкото и преди.
— Винаги си е било така, сине. Няма как да промениш божия закон — отвръщаше баща му.
— Може да се промени, тате, може. Има хора, които са го променили и го променят, но до нас така и не стигат новините за тях. Големи неща стават по света — казваше Педро Трети и му преповтаряше на един дъх речта на учителя комунист или словото на отец Хосе Дулсе Мария.
Педро Втори не отговаряше и веднага се захващаше все така усърдно за работа. Е, затваряше си очите, когато синът му, използвайки понижената от болестта бдителност на господаря, пробиваше обръча на цензурата и внасяше в „Трите Марии“ забранените брошури на синдикалистите, политическите вестници на учителя и странните тълкувания на Библията, които правеше испанският свещеник.
По нареждане на Естебан Труеба управителят започна да престроява господарската къща, като следваше първоначалния й план. Нищо не промениха — нито заместиха кирпичите от слама и печена глина с тухли, нито разшириха прекалено тесните прозорци. Внесоха се само две подобрения — прокараха топла вода в баните и на мястото на старата кухненска печка с дърва сложиха нафтова. Ала с нея не можа да свикне нито една готвачка и тя свърши дните си в заточение на двора, където кокошките я използваха най- безогледно за свои цели. Докато се строеше къщата, стегнаха набързо дъсчена хижа с ламаринен покрив, в нея настаниха Естебан в леглото му на инвалид и оттам той следеше през един прозорец как върви строежът, даваше с викове наставленията си и се пръскаше от яд, че е принуден да лежи неподвижно.
През тези месеци Клара много се промени. Заедно с Педро Втори Гарсия трябваше да се нагърби със задачата да спаси каквото можеше да бъде спасено. За първи път в живота си се занимаваше с материални неща, и то без ничия помощ — вече не можеше да разчита на мъжа си, на Ферула или на Бавачката. Най- сетне се пробуди от едно дълго детство, в което винаги беше закриляна, обградена с грижи и удобства и лишена от задължения. Естебан Труеба си беше втълпил, че само от нейните гозби не му ставало тежко на стомаха, и тя кажи-речи по цял ден шеташе в кухнята, скубеше кокошки, за да върти супички като за болник, и месеше хляб. Трябваше да върши работа и на болногледачка — миеше го с гъба, сменяше му превръзките, махаше му цукалото. С всеки изминал ден той ставаше все по-сприхав и деспотичен, викаше я за щяло и нещяло — подложи ми възглавница ей тука, не, по-нагоре, донеси ми вино, не, казах ти, че искам бяло, отвори прозореца, затвори го, ей тука ме боли, гладен съм, горещо ми е, почеши ме по гърба, по-надолу. Клара стигна до там, че започна да се страхува от него далеч повече, отколкото по времето, когато той, здрав и силен мъж, се вмъкваше в спокойствието на живота й с мириса си на зажаднял мъжкар, с гласището си на фъртуна, с борбата си докрай, с високомерието си на важен господин, и кога налагаше волята си, кога разбиваше прищевките си о поддържаното от нея крехко равновесие между духовете от Отвъдното и нуждаещите се души от Отсамното. Стана й отвратителен. Едва-що му се сраснаха костите и можеше да се движи по-малко, Естебан Труеба отново бе обладан от бурно желание да я прегръща и всеки път, когато минаваше покрай него, той посягаше към нея, обърквайки я в изкривеното си съзнание на болен с яките селянки, които в младите му години го обслужваха в кухнята и в леглото. Клара чувстваше, че вече не я влече към предишните лудории. Преживените нещастия и възрастта бяха уталожили повика на плътта и тъй като не обичаше мъжа си, започна да гледа на половите изяви като на малко дебелашко забавление, от което после я боляха ставите, пък и стаята се разхвърляше. За няколко часа земетресението я накара да слезе на земята и да се срещне очи с очи с терзанието, смъртта и пошлото всекидневие и да опознае насъщните човешки нужди, от които по-рано си нямаше и представа. За нищо не можаха да й послужат трикраката маса или способността да отгатва бъдещето по чаените листа, когато й се наложи да предпази селяните от епидемиите и смута, земята — от сушата и от напастта на охлювите, кравите — от шапа, кокошките — от пипката, дрехите — от молците, децата си — от занемарата, съпруга си — от смъртта и от собствената му необуздана проклетия. Клара беше изморена до немай-къде. Чувстваше се самотна и объркана и когато трябваше да взема решения, можеше да се обърне за помощ единствено към Педро Втори Гарсия. Този предан, честен и мълчалив мъж беше винаги край нея, тя знаеше, че ако го повика, веднага ще се отзове, че й е донякъде опора в живота, разлюлял се като кораб при буря. Като свършеха работата за деня, Клара често го търсеше да го почерпи с чаша чай. Двамата сядаха на плетени столове под едни навес, за да изчакат да се стъмни и нощта да облекчи натрупаното през деня напрежение. Гледаха как се свечерява бавно и как първите звезди заблестяват на небосвода, чуваха как жабите квакат и мълчаха. Имаха да говорят за много неща, да решават много проблеми, да се договарят по много въпроси, но и двамата разбираха, че този половин час в мълчание е заслужената им награда, сърбаха чая си на бавни глътки, за да им държи влага по-дълго, и всеки мислеше за живота на другия. Познаваха се от повече от петнайсет години, общуваха всяко лято, но едно на друго я бяха разменили няколко изречения, я не. Той гледаше на господарката като на сияйно лятно видение, като на жена от друга порода, различна от останалите жени, които бе срещал в живота си. Дори когато я виждаше с ръце, заровени до лакти в тестото, или с престилка, окървавена от кокошката за обеда, тя му се струваше мираж в яркия дневен светлик. Единствено надвечер, в покоя на тези мигове, които двамата споделяха с чаша чай в ръка, можеше да я съзре в човешкото й измерение. Тайно в себе си й се беше заклел във вярност и като същински юноша понякога бленуваше да даде живота си за нея. Тачеше я толкова много, колкото мразеше Естебан Труеба.
Когато дойдоха да им прокарат телефон, къщата още далеч не беше станала обитаема. От четири години Естебан Труеба се бореше за телефон и дойдоха да го сложат точно когато нямаше и покрив, под който да го запази от дъжд, пек и студ. Апаратът не просъществува дълго, но все пак влезе в работа, за да се обадят на близнаците. Чуха им гласовете толкова отдалеч, сякаш идваха от друга галактика, всред оглушително мъркане и със съответните прекъсвания от страна на телефонистката на селото, която явно държеше да участва в разговора. По телефона научиха, че Бланка е болна и че монахините били вдигнали ръце от нея. Момичето непрекъснато кашляло, често вдигало температура и го тресяло. Ужасът от туберкулозата се беше загнездил във всеки дом — нямаше семейство, от което проклетата болест да не беше отнесла някого, та Клара реши да отиде да прибере дъщеря си. Същия ден, когато тя замина, Естебан Труеба счупи телефона. Апаратът се раззвъня, той му извика, че идва, да млъкне, но телефонът продължи да звъни и той в пристъп на ярост го заудря с бастуна и го направи на парчета, като между другото си изметна ключицата, която Педро Гарсия Стария бе наместил и закърпил с толкова усилия.
Клара за първи път пътуваше сама. Години наред бе минавала по същия маршрут, но винаги се беше разсейвала — все някой друг се нагърбваше с прозаичните подробности, докато тя мечтаеше, загледана през прозореца в пейзажа. Педро Втори Гарсия я закара до гарата и я настани на мястото й във влака. На сбогуване тя се наведе, целуна го леко по бузата и се усмихна. Той вдигна ръка към лицето си, за да запази от вятъра тази бегла целувка, но не се усмихна — беше му тъжно.
Водена по-скоро от интуиция, отколкото от житейски познания или от логика, Клара успя да се добере без премеждия до колежа на дъщеря си. Игуменката я прие в спартанския си кабинет с огромен кървящ Христос на стената и с неуместен букет червени рози на масата.
— Викахме лекар, госпожо Труеба — каза й тя. — Белите дробове на момичето не са засегнати, но все пак по-добре ще е да си го вземете, ще му се отрази добре да поживее на село. Ние не можем да поемем тази отговорност, разберете ме.
Монахинята дръпна едно звънче и влезе Бланка. Изглеждаше отслабнала и побледняла, под очите й имаше морави сенки, които биха стъписали всяка майка, ала Клара тутакси разбра, че болестта на дъщеря й не е телесна, а душевна. Безобразната сива униформа я вдетиняваше, но формите й на жена напираха по шевовете. Като видя майка си, Бланка се изненада. Помнеше я като облечен в бяло, разсеян и весел ангел, а сега само за няколко месеца се беше превърнала в дейна жена с мазолести ръце и с две дълбоки бръчки край ъгълчетата на устата.
Отидоха да навестят близнаците в колежа. Срещаха се за първи път след земетресението и за своя изненада двете научиха, че единственото място от територията на страната, останало незасегнато от бедствието, е бил старият колеж, където изобщо не усетили трусовете. После дочули, че имало десет хиляди убити, но не се разстроили особено, продължили да си пеят на английски и да играят крикет и се трогвали
