само от новините, които пристигали от Великобритания с три седмици закъснение. Изумени, двете видяха, че близнаците, тези момчета с испанска и с арабска кръв във вените, родени в най-затънтения край на Америка, сега говореха испански с оксфордски акцент и от всички човешки чувства бяха способни да изразяват единствено удивление, като вдигат лявата си вежда. Нямаха нищо общо с двете преливащи от енергия въшливи хлапета, които прекарваха лятото на село. „Дано само цялата тая англосаксонска невъзмутимост не ви направи идиоти“, подметна Клара на раздяла със синовете си.
След смъртта на Бавачката, която въпреки преклонната си възраст въртеше с успех голямата къща на ъгъла в отсъствието на господарите, прислужниците се разпуснаха. Оставени без надзор, те занемариха работата си и по цял ден мързелуваха и клюкарстваха, докато неполятите растения съхнеха, а паяците си се разхождаха по ъглите. Занемарата беше толкова очебийна, че Клара реши да уволни всички и да тури ключа на къщата. После двете с Бланка се заловиха за работа. Покриха мебелите с чаршафи и навсякъде насипаха нафталин. Отвориха една по една клетките с птиците и небето се изпълни с канарчета, кадънки и други пернати. Ослепени от свободата, те запърхаха, подхвръкнаха и накрая се разлетяха във всички посоки. Бланка забеляза, че в цялата тая шетня иззад пердетата не се появи нито един призрак, не дойде нито един просветлен свише розенкройцовец, предизвестен от шестото си чувство, нито един гладен поет, подгонен от нуждата. Майка й, изглежда, се беше превърнала в най-обикновена оеснафена госпожа.
— Много си се променила, мамо — рече й Бланка.
— Не аз, дъще, светът се е променил — отвърна Клара.
Преди да си тръгнат, отидоха в стаята на Бавачката в двора за прислугата. Клара отвори сандъците и извади мукавения куфар, служил половин век на добрата жена, и огледа гардероба й. Вътре имаше съвсем малко дрехи, няколко чифта вехти платненки с конопени подметки и привързани с лентички и ластици кутии с всякакви размери, в които тя държеше щамповани иконички от първи причастия и от кръщавки, кичури коса, изрязани нокти, избелели снимки и няколко протрити от носене бебешки обувчици. Това бяха веществените й спомени от всички деца на семейство Дел Вале и после на Труеба, които бяха минали през ръцете й и които тя бе люляла на гърдите си. Под леглото й намери вързопче — вътре бяха маските, с които Бавачката се мъчеше да прогони немотата й. Седнала на одъра, взела тези съкровища в скута си, Клара дълго плака за жената, която цял живот се бе старала да направи по-лек и отраден живота на други хора, а умря сама като куче.
— След като толкова се мъчи да уплаши мене, самата тя умря от страх — каза Клара.
Накара да пренесат тялото в семейната гробница на Дел Вале в Католическото гробище — реши, че Бавачката не би искала да почива вовеки веков редом с протестанти и евреи и че би предпочела и в смъртта да е заедно с онези, на които бе служила приживе. Сложи букет цветя до надгробната плоча и тръгна с Бланка за гарата, за да се приберат в „Трите Марии“.
Докато пътуваха във влака, Клара запозна дъщеря си с всичко онова, което напоследък бе сполетяло семейството, разказа й как е със здравето баща й и през цялото време очакваше Бланка да й зададе единствения въпрос, който знаеше, че я вълнува. Ала Бланка изобщо не си направи устата да попита за Педро Трети Гарсия, а Клара също не посмя да заговори за него. Беше си втълпила, че назоват ли се, проблемите тутакси се овеществяват и вече е невъзможно да ги загърбиш; виж, ако ги задържиш на ръба на неизречените думи, може да изчезнат от само себе си с течение на времето. На гарата ги чакаше Педро Втори с колата и Бланка се учуди, като го чу да си подсвирква през целия път до „Трите Марии“ — всички го смятаха за саможив и мълчалив човек.
Завариха Естебан Труеба седнал на тапицирано със син плюш кресло, на което бяха монтирали колела на велосипед в очакване да пристигне от столицата поръчаната инвалидна количка. Клара я носеше с багажа. Той ръководеше преустройството на къщата с енергични размахвания на бастуна и с ругатни и беше толкова погълнат от работата си, че ги посрещна само с по една разсеяна целувка и забрави да попита дъщеря си как е със здравето.
Вечерта се нахраниха на груба дъсчена маса, на газена лампа. Бланка забеляза, че майка й поднася яденето в пръстени чинии, изпечени на място както тухлите за строежа — по време на земетресението се бяха изпочупили всичките сервизи. Нямаше я Бавачката да върти кухненската шетня, та и менюто беше от просто по-просто, направо оскъдно — залъгаха се с гъста супа от леща, хляб, сирене и дюлево сладко. Дори в постните петъчни дни в нейния интернат им даваха повече. Естебан нареждаше, че стъпи ли веднъж на двата си крака, ще отиде лично в столицата да купи най-отбрана и скъпа покъщнина, за да нареди дома си като палат, защото му било дошло до гуша да живее като прост селянин заради проклетата истерична природа на тая гадна страна. От всичко, което се говори на масата, Бланка запомни само, че е уволнил Педро Трети Гарсия и е забранил кракът му да стъпва в чифлика, защото го бил хванал, че разпространява комунистически идеи сред селяните. Като го чу, момичето пребледня и разля върху покривката цялата си лъжица. Забеляза само Клара — Естебан се беше увлякъл във вечния си монолог за голтаците, дето ухапвали ръката, която им давала хляб, „и за всичко са виновни ония политикани маскари! Като онзи, социалиста, новия кандидат за президент, не се вижда какво е чучело, ами на всичко отгоре му стиска да кръстосва страната от север до юг в загубения си влак и да пуска мухи на мирните хорица с високопарните си болшевишки дрънканици. Той да внимава да не си покаже носа тъдява, че само ако посмее да слезе от влака, ще го направим на пихтия, подготвили сме се, няма земевладелец в целия този край, който да не е с нас, не ще позволим да настройват хората с проповедите си против честния труд, против заслужената награда за онзи, който заляга, за да се издигне в живота; от къде на къде лентяите ще имат толкова, колкото и ние, дето се трепем от тъмно до тъмно и знаем в какво и как да си вложим капитала, поемаме рискове, нагърбваме се с отговорност; че то, вникнем ли в нещата, брътвежите им, че земята трябвало да принадлежи на онези, които я обработват, ще се обърнат против тях, защото тука единствено аз си върша свястно работата, когато ме нямаше, всичко това, дето го виждате наоколо, беше пущинак, съсипия, и щеше да продължи да си бъде; дори Христос не е казвал, че трябва да делим плодовете на нашия труд с лентяите, а тоя сополив мърльо, Педро Трети, седнал да разправя, и то в моя чифлик, че трябвало. Да му се не надяваш на тупето; не му теглих куршума само защото много ценя баща му и донякъде дължа живота си на дядо му, ама му казах добре да запомни, че видя ли го само веднъж да се навърта насам, ще му светя маслото с пушката и хич няма да ми мигне окото“.
Клара не следеше разговора. Вниманието й беше заето с друго — шеташе, слагаше и раздигаше масата, а освен туй наблюдаваше дъщеря си с крайчеца на окото, но като вдигна супника с недоизядената леща, дочу последните думи от опяването на мъжа си.
— Светът се променя, Естебан, и ти не можеш да го спреш. Ако не е Педро Трети, все ще се намери друг, който ще донесе новите идеи в „Трите Марии“.
Както жена му държеше с две ръце супника, Естебан Труеба стовари бастуна си върху него и го запрати надалеч. Лещата се разля по пода. Бланка се изправи ужасена. За първи път виждаше баща си да избухва яростно срещу Клара и помисли, че тя ще изпадне в лунатичен транс и ще полети през прозореца. Нищо подобно, Клара събра парчетата от счупения супник с обичайното си спокойствие и все едно, че до ушите й не достигаха моряшките псувни, които бълваше Естебан. Изчака го да престане да се пени, пожела му лека нощ с хладна целувка по бузата, хвана Бланка за ръката и я поведе навън.
Бланка не се разстрои от отсъствието на Педро Трети. Ходеше всеки ден на реката и чакаше. Знаеше, че вестта за завръщането й на село рано или късно ще стигне до момчето и че зовът на любовта ще го намери, където и да беше той. Така и стана. На петия ден видя да се задава някакъв дрипльо, накачулен с шаячна наметка, на главата си с широкопола шапка и повлякъл след себе си магаре, натоварено с кухненски съдове — калайдисани тенджери, бакърени чайници, емайлирани железни ведра, черпаци с всякакви размери — и всичките тия съдини така дрънчаха на тенеке, че предизвестяваха за пристигането му десет минути предварително. Не го позна. Имаше вид на грохнал опърпан старец, взе го за един от ония окаяни странници, които обикалят по селата със стоката си и чукат от врата на врата. Той застана насреща й, свали си шапката и тогава тя съзря красивите черни очи, грейнали между дългата чорлава коса и рошавата брада. Магарето понесе своето отегчение и дрънчащите си тенджери и се зае да пощипва тревата, докато Бланка и Педро Трети утоляваха глада и жаждата си, натрупани за толкова месеци мълчание и раздяла, търкаляха се по камъните и из храсталаците и стенеха премалели от нега. После притихнаха прегърнати сред камъшите по брега. Докато водните кончета жужаха, а жабите квакаха, тя му разказа, че си е слагала бананови кори и попивателна хартия в обувките, за да й се качва температурата, и че е гълтала стрит тебешир, докато я хванала истинска кашлица, за да убеди монахините, че липсата на апетит и бледността й са сигурни
