признаци, че е болна от туберкулоза.
— Исках да бъда с теб! — каза тя и го целуна по врата.
Педро Трети й говори за онова, което ставаше в страната и по света, за далечната война, в която половината човечество се изтърбушваше взаимно с картеч, агонизираше в концентрационни лагери и сееше вдовици и сираци. Говори й за работниците в Европа и в Северна Америка, как там зачитали правата им, защото борбата на синдикалистите и на социалистите, в която през предишните десетилетия бяха дадени толкова жертви, довела до приемането на по-справедливи закони и се създали свестни републики, чиито управници не ограбвали млякото на прах, изпратено за пострадалите.
— Ние, селяните, винаги проумяваме последни нещата и все не знаем какво става другаде. Баща ти тука го мразят. Но толкова се страхуват от него, че са неспособни да се организират, за да излязат на глава с него. Разбираш ли, Бланка?
Тя разбираше, но в този миг единствено й се искаше да вдъхва мириса му на прясно зърно, да му ближе ушите, да заравя пръсти в гъстата му брада, да чува влюбените му стонове. Освен всичко я беше страх за него. Знаеше, че не само баща й, а и всеки друг земевладелец в областта на драго сърце би му теглил куршума. Бланка припомни на Педро Трети историята с онзи социалистически деец, дето преди години обикалял същия този край на колело, разнасял брошури по чифлиците и организирал селяните за борба, докато най-сетне братята Санчес го заловили, убили го с тояги и го обесили на телеграфен стълб на един кръстопът, та да могат всички да го видят. Така се люлял той под открито небе цяло денонощие, докато дошли конните полицаи и го свалили. За да потулят работата, набедили индианците от резервата, макар всички да знаели, че те са хора мирни и тихи и че и кокошка ги е страх да убият, камо ли човек. Ала братята Санчес го изровили от гробището и отново изложили трупа на показ, а това вече било прекалено, за да се припише на индианците. Но дори и тогава правосъдието не посмяло да се намеси и смъртта на социалиста бързо била потулена и забравена.
— Могат да те убият — умоляващо му каза Бланка и го прегърна.
— Ще се пазя — успокои я Педро Трети. — Няма да се застоявам дълго на едно място. Затова няма да мога да те виждам всеки ден. Чакай ме все на това място. Ще идвам винаги когато успея.
— Обичам те — изхлипа тя.
— И аз.
И пак се прегърнаха с неутолимия плам, присъщ на възрастта им. Магарето продължаваше да хрупа тревата.
Бланка успя да нагласи работите така, че да не се връща повече в колежа. Предизвикваше си повръщане с топла саламура, диария със зелени сливи и световъртежи с конска подпруга, с която си стягаше кръста, докато най-сетне постигна своето — излезе й дума, че хич не е добре със здравето. Имитираше толкова сполучливо симптомите на най-различни болести, че като нищо можеше да подведе цял лекарски колегиум, а на всичко отгоре започна и сама да си вярва, че е крайно болнава. Всяка сутрин, като се събудеше, правеше мислено преглед на организма си — да види къде я боли и каква нова болест е хванала. Научи се да използва всеки възможен повод, за да се почувствува зле — от промените в температурата до прашеца по цветята, и да превръща всяко най-дребно неразположение едва ли не в агония. Клара беше на мнение, че най-доброто нето за здравето на човека е ръцете му да са заети, та гледаше да не я оставя без работа. Момичето трябваше да става рано, както всички други, да се къпе със студена вода и без да се помайва, да се захваща с възложените му задачи. Те бяха най-разнообразни — преподаваше в училището, вадеше си очите в шивалнята и вършеше какво ли не в лечебницата — като се започне от слагане на клизми и се стигне до зашиване на рани с губерка и обикновени конци. Припадаше при вида на кръвта, обливаше я студена пот, когато й се налагаше да почисти повърнато, но не можеше да клинчи. Педро Гарсия Стария, който вече беше към деветдесетгодишен и едва влачеше стари кости, споделяше мисълта на Клара, че на човека ръцете са му дадени за работа. Затова един ден, когато Бланка се оплакваше от страшно главоболие, той я извика и без заобикалки й сложи топка глина върху полата. После цял следобед я учи да вае глината, за да прави кухненски съдове, и момичето изобщо не си спомни за своите болежки. Старецът не подозираше, че дава в ръцете на Бланка занимание, което след време ще й бъде единственото средство за препитание, разтухата й в най-скръбни часове. Научи я да върти грънчарското колело с крак, а през това време ръцете й да летят по меката глина, за да правят паници и гърнета. Ала много скоро Бланка откри, че утилитарното я отегчава и че й е много по-забавно да прави фигурки на животни и на хора. По едно време й хрумна да измайстори цял миниатюрен свят от домашни животни и представители на всички професии — дърводелци, перачки, готвачки и тъй нататък, всеки със сечивата си в умален вид и в свойственото си обкръжение, пак миниатюрно.
— Безполезно занимание! — отсече Естебан Труеба, когато видя творенията на дъщеря си.
— Да помислим как може да стане полезно — предложи Клара.
Така възникна идеята за коледните сценки. Бланка започна да произвежда фигурки за Коледа15 — не само влъхвите и пастирите, а цяло множество най-различни хора и всякакви животни — камили и зебри от Африка, игуани от Америка и тигри от Азия, без изобщо да се съобразява с присъщата за Витлеем зоология. После взе да притуря и измислени от самата нея животни — например залепяше половин слон с половин крокодил, без да знае, че прави с глината същото, което непознатата й леля Роса везеше с конци за бродиране на огромната си покривка. А Клара мъдруваше, че щом щуротиите се повтарят в рода, сигурно съществува генетична памет, която пречи да потънат в забрава. Многолюдните Рождества на Бланка станаха забележителност. Наложи се да обучи две момичета за помощнички, защото не смогваше да изпълнява поръчките — тая година всички искаха да си имат коледна сценка за Бъдни вечер, най-вече защото Бланка ги даваше безплатно. Естебан Труеба беше категоричен — каза, че тая мания с глината може да се приеме като развлечение на госпожица, но че ако Бланка започне да взема пари, името Труеба ще цъфне редом с имената на търговците, които продават гвоздеи по железариите и пържена риба на пазара.
Срещите на Бланка и Педро Трети станаха редки и нередовни, но точно затова пък и по-пламенни. През тия години тя свикна да се стряска и да чака, примири се с мисълта, че винаги ще се обичат скришом, и престана да лелее мечтата да се омъжи и да заживее в една от тухлените къщички на баща си. Често минаваха седмици без никаква вест от него, но неочаквано в землището на чифлика се появяваше пощенски раздавач на колело, протестантски проповедник с библия под мишница или циганин, приказващ на някакъв полуразбираем език. Всички те бяха толкова безобидни, че не събуждаха подозрение в зоркото око на господаря. Тя го познаваше по черните му ириси. Не беше единствената — чакаха го всички селяни в „Трите Марии“, а и мнозина от други чифлици. Откакто господарите започнаха да го преследват, младежът си спечели слава на герой. Всички се натискаха да го скрият за една нощ, жените му плетяха пончос и чорапи за зимата, а мъжете пазеха за него най-хубавата ракия и най-доброто осолено и сушено месо за сезона. Баща му Педро Втори Гарсия подозираше, че синът му престъпва забраната на Труеба, и забелязваше следите, които той оставяше след себе си. Раздвояваше се между обичта към сина и ролята си на пазител на имота. Освен това на него приписваше някои от странните неща, които ставаха сред селяните, и се радваше вътрешно, макар че се страхуваше да си признае и Естебан Труеба да прочете радостта в очите му. Единствено не му мина през ум, че посещенията на сина му могат да имат нещо общо с разходките на Бланка Труеба до реката — такава възможност не се вместваше в естествения ред на нещата в света. За сина си говореше само пред семейството си, пред други хора — никога, но се гордееше с него и предпочиташе да го види превърнат в беглец, отколкото в още една овца от човешкото стадо, което садеше картофи и събираше немотия. Когато слушаше как хората си тананикат някои от песните за кокошки и лисици, се усмихваше при мисълта, че синът му си беше спечелил повече привърженици с бунтовните си балади, отколкото с брошурите на Социалистическата партия, които разпространяваше неуморно.
VI
Отмъщението
Година и половина след земетресението „Трите Марии“ отново бе станал предишният образцов чифлик. Вдигната бе голямата господарска къща — досущ като предишната, само че по-солидна и с инсталация за топла вода в баните. Водата беше като рядко какао, понякога от крана изскачаха и попови лъжички, но пък бликаше на весела и силна струя. Немската помпа беше истинско чудо. Аз сновях навсякъде, като се
