ще разбия вратата и ще я смеля от бой с бастуна. Но нито с добро, нито със зло не успях да преодолея пропастта, която ни разделяше. Но пък какво се чудя! Просто напразно се мъчех с любовните си мераци вечерта да я накарам да забрави злонравието, с което я обременявах през деня. Клара ме избягваше с оная своя отнесеност, която най-накрая намразих. Не мога да разбера с какво толкова ме привличаше тя. Беше зряла, лишена от всякакво кокетство жена с леко провлечена походка. Нямаше ги вече онези нейни изблици на радост за щяло и нещяло, които я правеха толкова привлекателна на млади години. Клара нито се опитваше да ме съблазнява, нито проявяваше нежност към мене. Сигурен съм, че не ме обичаше. Нямаше причина да я желая така прекомерно силно и грубо, че да изпадам в отчаяние и да ставам смешен. Ала не можех да избягна това. Меките й движения, едва доловимият й мирис на чисти дрехи и на сапун, светлината в очите й, изящният й тил, по който се виеха непокорни къдрици — всичко у нея ми харесваше. Изпадах в неотразимо умиление от нейната крехкост. Искам да я закрилям, да я прегръщам, да я карам да се смее както едно време; когато спя, тя пак да е до мене — главата й на рамото ми, свитите й крака под моите, такава една малка и топла, положила ръка на гърдите ми, уязвима и прелестна. Понякога си наумявах за назидание да се престоря на безразличен, но само след няколко дена се предавах, защото тя изглеждаше много по-спокойна и щастлива, когато не й обръщах внимание. Пробих дупка в стената на банята, за да я гледам гола, но гледката ме хвърляше в такъв смут, че предпочетох да замажа дупката с хоросан. За да я засегна, демонстративно й дадох да разбере, че се каня да отида в „Червеното фенерче“, но тя отбеляза само, че така ще е по-добре, отколкото да изнасилвам селянките. Дойде ми като гръм от ясно небе — не допусках, че тя знае. Предвид отговора й отново опитах да тръшна някое момиче, просто за да я ядосам. Но получих доказателства, че времето и земетресението бяха нанесли тежки поражения върху мъжествеността ми и че вече нямах сили да прихвана през кръста някоя яка мома и да я вдигна на задницата на коня си, камо ли пък да й съдера дрехите, да я заголя и да я обладая насила. Бях на възраст, когато, за да се прави любов, е нужна помощ и нежност. Остарял бях, мама му стара!
Само той си даде сметка, че се смалява. Забеляза това по дрехите. Халтавееха му по шевовете, това още не беше голяма беда, но му бяха станали дълги и в крачолите на панталоните, и в ръкавите. Помоли Бланка да му ги преправи на шевната машина, уж че бил отслабнал, но се питаше загрижено дали пък Педро Гарсия не му е наместил костите наопаки, та затуй сега се свива. С никого не сподели безпокойството си, както и никога не отвори дума за болките си — от гордост.
Точно тогава беше в ход подготовката за президентските избори. На една вечеря на политици — консерватори в селото Естебан Труеба се запозна с граф Жан дьо Сатини. Той носеше обувки от шевро и сака от суров лен, не се потеше като останалите смъртни и ухаеше на английски одеколон, винаги беше с тен — поради навика под най-силното обедно слънце да вкарва с пръчка една топка през малък обръч — и като говореше, провлачваше последните срички на думите и заваляше двойните „р“. Естебан не познаваше друг мъж, който да си маже ноктите с лъщящ лак и да си капе в очите течност за блясък на погледа. Имаше визитни картички с родовия си герб и спазваше всички познати правила на етикецията и някои други, измислени от самия него, като например ангинарите да се ядат с щипци, което предизвикваше всеобщо изумление. Мъжете му се подиграваха зад гърба, ала скоро пролича, че се мъчат да му подражават — и в елегантното облекло, и в обувките от шевро, и във външното безстрастие, и в цивилизованите обноски. Графската му титла го поставяше на равнище, по-високо от това на другите преселници, дошли от Централна Европа, за да избягат от епидемиите и бедствията през миналия век, от Испания, за да се избавят от войната, от Близкия изток — за да си опитат късмета с турския или с арменския си алъш-вериш, от Азия — за да се помъчат да пробият с японска кухня и с китайски джунджурии или обратно. За граф Дьо Сатини не беше необходимо да работи, за да осигурява препитанието си, както разгласи пред всички. На сделката с чинчилите гледаше просто като на развлечение.
Естебан Труеба бе виждал как чинчилите мародерствуват из неговия имот. Застрелваше ги с пушката си, за да не ядат посевите му, ала никога и през ум не му беше минавало, че тия нищо и никакви гризачи могат да се превръщат в дамски палта. Жан дьо Сатини търсеше съдружник, който да осигури капитала, работната ръка, развъдниците и застраховките — срещу петдесет на сто от печалбите. Естебан Труеба не гледаше с добро око на авантюрите в никоя област на живота, но френският граф излъчваше крилато обаяние и беше надарен с остроумие, на които той трудно можеше да устои. Много безсънни нощи Труеба си блъска главата над предложението за чинчилите и прави сметки. Междувременно господин Сатини се подвизаваше в „Трите Марии“ като почетен гост. Играеше с топчицата си под най-големия пек, пиеше неимоверни количества сок от диня без захар и се навърташе дискретно около керамичните фигурки на Бланка. Дори предложи да съдействува на момичето, за да изнася творбите в други страни, където имало сигурен пазар за произведенията на индианските художествени занаяти. Бланка се помъчи да разсее заблуждението му — обясни му, че в нея няма нищо индианско, в творбите й — също, но езиковата бариера му попречи да схване гледището й. Графът бе истинска социална и светска придобивка за семейство Труеба, защото от момента, когато се нанесе да живее у тях, заваляха покани да гостуват в околните чифлици, да присъстват на събранията с политическите първенци на селото и на всички културни и обществени събития в областта. Всички се натискаха да се въртят край французина с надежда, че все нещо от неговата изисканост ще се предаде и на тях. Съзреше ли го, де що имаше девица въздишаше по него, а майките бленуваха да им стане зет и си оспорваха честта коя по-първа да го покани на гости. Мъжете завиждаха на Естебан Труеба, че точно на него се е паднал късметът да бъде избран за сделката с чинчилите. Единствено Клара не се заслепи от чаровете на французина и не се прехласна, като го видя как бели портокал с нож и вилица, без да го докосва с пръсти, а накрая оставя корите във формата на цвете, или от умението му да цитира френските поети и философи на родния им език. Колкото пъти го видеше, все й се налагаше да го пита как му беше името и изпадаше в смут, когато го срещнеше, запътил се по копринен халат към банята на собствения й дом. Виж, на Бланка й беше приятно с него и се радваше, че й се удава възможност да се показва в най-хубавите си тоалети, да си прави грижливо прическата и да нарежда масата с английския сервиз и със сребърните свещници.
— Поне ни измъква от простотията — казваше тя.
Благородникът бе завъртял главата на Труеба не толкова със странностите си, колкото с чинчилите. Естебан се чудеше как по дяволите на него самия не му беше дошло наум да им щави кожите, вместо толкова пропилени години да отглежда тия проклети кокошки, дето се натръшкваха от първата най-нищо и никаква диария, и тия крави, дето за всеки надоен литър мляко опасваха по цял хектар фураж и гълтаха до един сандък витамини, а на това отгоре изпълваха всичко наоколо си с мухи и с говна. Клара и Педро Втори Гарсия обаче не споделяха неговия ентусиазъм относно въпросните гризачи — тя по хуманни причини, защото й се струваше ужасно да ги отглеждаш, за да им дереш кожата, а той — защото никога не бе чувал на някого да е текнало да развъжда плъхове или мишки.
Една вечер графът излезе да изпуши една от ориенталските си цигари, специално докарани от Ливан — само господ знае къде е туй чудо, както казваше Труеба, — и да вдъхне уханието на цветята, което се носеше на талази от градината и пропиваше стаите. Поразходи се на терасата и обгърна с поглед парка, който се простираше около господарската къща. Въздъхна, затрогнат от чудната природа, събрала наедно в най-забравената страна на света всички възможни климати, планина и море, низини и от високи по-високи върхове, реки с кристално бистра вода и безобиден животински свят, който позволява на човек да се разхожда без никакъв страх, уверен, че няма да му изскочи отровна змия или да му налети хищен звяр. А за да бъде съвършенството пълно, нямаше и враждебно настроени или злопаметни негри или диви индианци. Беше му дотегнало да кръстосва екзотични страни в гонитба на сделки с перки от акула за повишаване на половото щение, женшен за всякакви болежки, дърворезбени фигурки ескимоска направа, препарирани риби пираня от Амазонка и чинчили за дамски палта. Беше на трийсет и осем години — поне толкова признаваше — и чувстваше, че най-сетне е намерил рая на земята, в който можеше да основе спокойни предприятия с наивни съдружници. Седна на един пън да попуши в тъмното. Изведнъж съзря как мръдна някаква сянка. За миг му мина през ум, че може да е крадец, но тутакси отхвърли тази мисъл — по тия краища бе толкова необичайно да срещнеш крадец, колкото стръвен звяр. Пристъпи предпазливо и тогава разпозна Бланка — тя провеси крака през прозореца, спусна се пълзешком като котка по стената и тупна съвсем безшумно сред хортензиите. Беше облечена като мъж, защото кучетата вече я познаваха и нямаше нужда да ходи както я е майка родила. Жан дьо Сатини видя, че тя се отдалечава, като гледа да се притуля в сенките, хвърляни от стряхата на къщата и от дърветата, помисли да я последва, но се уплаши от хрътките
