Жан беше подхванал своя бизнес също тъй ревностно, както по-рано се бе посветил на начинанието с чинчилите, само че сега с повече успех. С изключение на един свещеник — германец, който от трийсет години кръстосваше надлъж и нашир този край, за да изравя миналото на инките, никой друг не си беше мръднал пръста за тези реликви — смяташе се, че са лишени от търговска стойност. Правителството беше поставило под възбрана търговията със старинни индиански предмети и бе упълномощило свещеника да изземва всички намерени образци и да ги предава в музея. Жан ги съзря за първи път в прашните музейни витрини. Беседва два дена с германеца и той, щастлив, че след толкова години най-сетне е открил човек, проявяващ интерес към работата му, на драго сърце сподели с него обширните си познания. Така Жан разбра по какъв начин може да се определи колко време са престояли заровени, научи се да различава епохи и стилове, да отгатва по невидими за цивилизованото око белези местонахождението на гробищата в пустинята и най-сетне стигна до извода, че ако и тия грънци не притежават златното великолепие на египетските гробници, то поне не им отстъпват по историческа стойност. Щом се сдоби с всичките необходими му сведения, той подготви свои групи индианци, за да изрови онова, което е могло да убегне от археологическата страст на свещеника.
Прекрасните образци на доколумбовата керамика, позеленели от патината на времето, запристигаха в къщата му, замаскирани в бохчи на индианци и в носени от лами21 дисаги, и на бърза ръка заизпълваха приготвените за тях скривалища. Бланка гледаше как се трупат на купчини из стаите и се прехласваше пред техните форми. Държеше ги в ръцете си, галеше ги като хипнотизирана и й ставаше мъчно, когато ги увиваха в слама и хартия, за да ги изпращат по далечни и непознати земи. Тази керамика й изглеждаше неимоверно красива. Чувстваше, че уродите от нейните Рождества не могат да съжителствуват под един покрив с индианските творби, и най-вече заради това заряза работилницата си.
Търговията с индианските керамични предмети се въртеше тайно, защото те принадлежаха към културно-историческото наследство на нацията. За Жан дьо Сатини работеха няколко групи индианци, промъкнали се нелегално през затънтените и мъчнодостъпни погранични проходи. Нямаха документи, които да удостоверяват, че са човешки същества, бяха мълчаливи, груби и непроницаеми. Всеки път, когато Бланка питаше откъде извират тия хора, които се появяваха изневиделица в нейния двор, й се отговаряше, че са братовчеди на онзи, който й прислужва на масата, и което си беше вярно — всички до един си приличаха. Не се задържаха за дълго в къщата. Повечето време прекарваха в пустинята, където носеха единствено лопата, за да копаят пясъка, и топка кока в устата, за да оцелеят. Понякога имаха късмета да открият полузаритите развалини на някое селище на инките и на бърза ръка изпълваха зимниците на къщата с онова, което задигаха при разкопките си. Стоката се издирваше, превозваше и пласираше толкова потайно и предпазливо, че за Бланка беше пределно ясно, че мъжът й се занимава с нещо незаконно. Жан й обясни, че правителството много се засягало на тема загубени грънци и нищо и никакви гердани от пустинни камъчета и че за да избегне безкрайните разправии с държавната бюрокрация, предпочитал да използва свои собствени канали. Изнасял ги от страната в запечатани каси с етикети за ябълки, с далеч не безкористното съучастие на няколко митнически инспектори.
Бланка пет пари не даваше за всичко това. Безпокоеше се единствено по въпроса за мумиите. Отдавна си имаше вземане-даване с мъртвите, защото цял живот бе поддържала тесни връзки с тях чрез трикраката маса, с която ги викаше майка й. Свикнала беше да вижда как прозрачните им силуети сноват по коридорите на бащината и къща, как шумолят из дрешниците и се появяват в сънищата, за да предсказват беди или печалби от лотарията. Мумиите обаче бяха друго нещо. Увити в парцали, които се разпадаха на прашни фъндъци, тези сгърчени същества със съсухрени жълти глави, с набръчкани ръчички, със зашити клепачи, с редки кичури коса на темето, със застинали усмивки без устни, с мирис на старо и застояло и с онзи тъжен и окаян вид, присъщ на древните мъртъвци, направо й обръщаха сърцето. Далеч не бяха толкова много, че да ги ринеш с лопата, индианците рядко попадаха на някоя. Мудни, безучастни, те току се появяваха в къщата, помъкнали голяма запечатана отвсякъде делва от печена глина. Жан я отваряше внимателно в една стая със затворени врати и прозорци — да не би при първия досег с въздуха мумията да се разпадне на ситен прашец. Вътре в глинения калъф самата мумия си кротуваше като костилка на чудноват плод, свита в поза на зародиш в майчина утроба, увита в дрипите си, съпровождана от жалките си съкровища — нанизи от зъби и парцалени кукли. Мумиите се ценяха далеч повече, отколкото всички останали предмети, които вадеха от гробовете. Частните колекционери и някои музеи в чужбина плащаха добри пари за тях. Бланка недоумяваше какви ще да са тия хора, дето ще седнат да колекционират мъртъвци, и къде ли биха ги сместили. Не можеше да си представи мумия да ти се мъдри за украшение в гостната, но Жан дьо Сатини й разправяше, че като ги положат в стъклена урна и ги натъкмят, за европейските милионери те добивали къде-къде по-голяма стойност от което и да е произведение на изкуството. Мумиите трудно се пласираха, превозваха и прекарваха през митницата, та понякога престояваха цели седмици в мазетата на къщата и чакаха реда си, за да поемат на дълго пътешествие в чужбина. На Бланка й се присънваха и привиждаха, струваше и се, че ги забелязва как щапукат на пръсти по коридорите, едни такива дребни като предрешени прокрадващи се гномове. Заключваше вратата на стаята си, завиваше се презглава с чаршафите и по цели часове стоеше така — трепереше, молеше се и с все сила призоваваше мислено майка си. Довери всичко това на Клара в писмата си и тя й отговори, че не трябва да се страхува от мъртвите, а от живите, защото до ден-днешен не било известно мумиите, въпреки излязлото им лошо име, да са нападнали някого. Напротив, по природа те били по-скоро стеснителни. Добила сили от съветите на майка си, Бланка реши да ги шпионира. Причакваше ги безшумно, дебнеше ги през открехнатата врата на стаята си. Скоро забеляза, че като сноват из къщата, тътрузейки детинските си крачета по килимите, шушукат си като ученички, бутат се, ситнят на малки групички от по две-три, те все се изнизват в посока към фотографската лаборатория на Жан дьо Сатини. Понякога й се струваше, че дочува далечни задгробни степания, и я обземаше на талази ужас, не можеше да се овладее, разкрещяваше се, викаше мъжа си, ала никой не идваше, а тя самата изпитваше прекалено голям страх, за да тръгне да прекосява цялата къща и да го търси. С първите слънчеви лъчи Бланка си възвръщаше разсъдъка и обуздаваше измъчените си нерви, проумяваше, че нощните й терзания са плод на трескавото въображение, което бе наследила от майка си, и се успокояваше. Ала щом отново паднеха сенките на вечерта, цикълът на нейния ужас пак започваше. Един ден почувствува, че няма да може да издържи повече на обзелото я напрежение, което растеше с настъпването на нощта, и реши на всяка цена да говори с Жан за мумиите. Бяха седнали да вечерят. Когато тя му разказа за разходките, за шепота и за сподавените викове, Жан дьо Сатини замръзна на мястото си, с вилицата в ръка и със зяпнала уста. Индианецът, който тъкмо влизаше с подноса в трапезарията, се препъна и печеното пиле се изтърколи под един стол. Жан пусна в ход цялото си обаяние, твърдост и чувство за логика, за да я убеди, че й изневеряват нервите, че в действителност няма нищо такова, че всичко е плод на нейното наплашено и развинтено въображение. Бланка даде вид, че приема разсъжденията му, но й се стори много подозрителна тази разпаленост на мъжа й, който обикновено не обръщаше внимание на нейните грижи и притеснения, както и лицето на прислужника — от него за първи път изчезна безучастният израз на идол и той малко нещо се опули. Тогава тя реши за себе си, че е крайно време да проучи обстойно тая работа със скиторещите мумии. Тази вечер тя се оттегли рано в стаята си, като каза на мъжа си, че смята да вземе приспивателно. Вместо това изпи голяма чаша черно кафе и като се подготви да будува дълги часове, застана на пост до вратата.
Първите леки стъпки усети към полунощ. Много предпазливо отвори вратата и надникна навън точно в мига, когато една дребна фигура щапукаше приведена в дъното на коридора. Този път беше сигурна, че не сънува, но коремът й тежеше и затова изгуби почти минута, за да се добере дотам. Нощта беше студена, от пустинята духаше вятър, от който скърцаха старите тавани на къщата и завесите се издуваха като черни платна в открито море. Още от малка, когато слушаше от Бавачката в кухнята приказки за таласъми, Бланка се боеше от тъмното, ала не посмя да запали лампите, за да не изплаши малките скиторещи мумии.
Изведнъж дрезгав сподавен вик, сякаш излязъл от дъното на ковчег — или поне така се стори на Бланка, — разкъса дълбоката тишина на нощта. Бланка започваше да се поддава на нездравата изкусителна сила на задгробния мир. Застина на място, сърцето й щеше да се пръсне в гърдите, ала от вцепенението я изтръгна втори стон и я подтикна да продължи по-нататък. Стигна до лабораторията на Жан дьо Сатини, опита се да отвори, но беше заключено. Долепи ухо до вратата и тогава дочу ясно шепот, приглушени викове и смях. Това вече разпръсна всичките й съмнения — нещо ставаше с мумиите. Като се връщаше към стаята си, на душата й беше поолекнало — вече знаеше, че не нервите й изневеряват, а че нещо страшно
