Бланка никога не съумя да обясни на майка си причините, поради които бе приела да се омъжи, защото и тя самата не ги знаеше. По-късно, вече зряла жена, като подлагаше на преценка миналото, тя стигна до заключение, че главната причина е бил нейният страх от баща й. Още като пеленаче бе познала необузданата сила на неговия гняв и бе свикнала да му се подчинява. Все пак, за да се реши, в крайна сметка си казаха думата нейната бременност и вестта, че Педро Трети е мъртъв. Но от мига, в който прие да се омъжи за Жан дьо Сатани, тя се зарече никога да не легне със съпруга си. Щеше да измисля всякакви доводи, за да отлага консумирането на брака, отначало — да изтъква като предлог присъщите на състоянието си признаци на неразположение, а после щеше да потърси други. Беше уверена, че ще й бъде далеч по-лесно да върти на пръста си съпруг като графа, който носеше обувки от шевро, лакираше си ноктите и беше готов да се свърже с жена, забременяла от друг, отколкото да се опълчи срещу баща като Естебан Труеба. От двете злини избра онази, която й се стори по-малка. Даде си сметка, че между баща й и френския граф съществува някаква уговорка като между търговци и че там тя е безгласна буква. Срещу фамилно име за внука си Труеба даде на Жан дьо Сатини тлъста зестра и обещанието, че един ден ще получи наследство. Бланка склони да я включат в сделката, пък и кой ли я питаше де, но нямаше намерение да дарява съпруга си нито с любов, нито с интимност — тя продължаваше да обича Педро Трети Гарсия. Обичаше го по-скоро по силата на навика, отколкото с надежда, че някога ще го види пак.
Бланка и новоизлюпеният й съпруг прекараха първата си брачна нощ в апартамента за младоженци в най-хубавия столичен хотел. Труеба нареди да го изпълнят целия с цветя — с това един вид искаше прошка от дъщеря си за броеницата от грубости, на които я бе подлагал през последните месеци. За нейна изненада не й се наложи да се преструва, че има главоболие — щом останаха сами, Жан заряза ролята на младоженец, който й лепеше целувчици по врата и избираше най-хубавите скариди, за да й ги поднася в устата, май забрави напълно маниерите си на съблазнител от нямото кино и се превърна в онзи брат, какъвто бе за нея при разходките им, когато двамата излизаха из полето с фотоапарата и с книгите на френски и присядаха да закусят на тревата. Жан влезе в банята и толкова се забави, че когато отново се появи в стаята, Бланка беше позадрямала. Помисли, че сънува, като видя, че мъжът й си е сменил сватбения костюм с черна копринена пижама и кадифен халат в помпейски стил беше си сложил мрежичка, за да придържа безупречно накъдрената си прическа, и ухаеше силно на английски одеколон. Изобщо нямаше вид на мъж, обзет от любовно нетърпение. Седна до нея в леглото и я погали по бузата със същия леко насмешлив жест, който тя помнеше отпреди, и сетне се захвана да обяснява на зализания си испански с гъгниви „ръ“-та, че не изпитвал ни най-малко влечение към брачен живот, тъй като бил влюбен само в изкуствата, в литературата и в любопитните научни явления и факти, и следователно не възнамерявал да й додява, като изисква от нея да изпълнява съпружеските си задължения, така че могат да съжителстват, без да се въргалят в кревата като не знам какви си, да живеят в пълна хармония и като добре възпитани хора. Бланка си отдъхна, хвърли му се на врата и го целуна по двете бузи.
— Благодаря, Жан! — възторжено каза тя.
— Няма за какво — вежливо отвърна той.
Настаниха се на голямото легло, имитация на стил ампир, заодумваха как и какво е било на празненството и се впуснаха в планове за бъдещия си живот.
— Не искаш ли да узнаеш кой е бащата на детето ми? — попита Бланка.
— Аз съм — отвърна Жан и я целуна по челото.
Заспаха гърбом един към друг, всеки в своята си половина. В пет часа Бланка се събуди с разбъркан стомах поради сладникавия мирис на цветята, с които Естебан Труеба бе украсил апартамента за младоженци. Жан дьо Сатини я придружи до банята, придържаше й челото, докато тя се превиваше надве над клозетната чиния, помогна й да си легне и изнесе цветята в коридора. После не мигна до сутринта и чете „Философията на будоара“ от маркиз дьо Сад, докато Бланка въздишаше насън, че е чудесно да си омъжена за интелектуалец.
На другия ден Жан отиде в банката да осребри един чек от тъста си и почти цял ден обикаля магазините в центъра, за да си купи чеиза на жених, който сметна, че следва да отговаря на новото му материално положение. Междувременно на Бланка й дотегна да го чака във фоайето на хотела и реши да отиде на гости на майка си. Сложи си най-хубавата сутрешна шапка, взе такси и се отправи към голямата къща на ъгъла, където останалите членове на семейството обядваха мълчаливо, все още сърдити и капнали от тичането покрай сватбата и от махмурлука покрай последните разправии. Като я видя да влиза в столовата, баща й извика ужасено.
— Какво правиш тук! — изръмжа той.
— Нищо… Идвам да ви видя… — силно уплашена смотолеви Бланка.
— Ти си полудяла! Не проумяваш ли, че ако някой те види, ще разправят, че мъжът ти те е върнал посред медения месец? Ще кажат, че не си била девствена!
— Ами то аз не бях, татко.
Естебан стана да й зашлеви един през лицето, ала Хайме се изпречи помежду им толкова решително, че Труеба си изля яда само в ругатни по адрес на нейната глупост. Клара невъзмутимо заведе Бланка до един стол и й сипа чиния студена риба със сос. Докато Естебан крещеше, а Николас отиваше да изкара „Ковадонга“, за да я върне на съпруга й, двете си шушукаха, както в старите времена.
Същия следобед Бланка и Жан взеха влака, който ги откара на пристанището. Там се качиха на един английски презокеански параход. Жан беше облечен с бял ленен панталон и синьо сако моряшка кройка, които се съчетаваха великолепно със синята пола и бялото сако на жена му. След четири дена корабът ги свали в най-загубената провинция в северната част на страната, където елегантните им пътни дрехи и куфарите им от крокодилска кожа не бяха забелязани и оценени в сухата и задушна следобедна жега. Жан дьо Сатини настани временно съпругата си в хотел и се зае да търси жилище, достойно за новите им доходи. След двайсет и четири часа хората от малкото провинциално общество вече бяха научили, че при тях е пристигнал истински граф. Това улесни много задачата на Жан. Успя да наеме внушителна стара къща, принадлежала на един от родовете, натрупали голямо състояние по времето на селитрения бум, преди да се изобрети синтетичният заместител на това вещество, който опропасти целия този край. Къщата имаше твърде посърнал и занемарен вид, както впрочем и всичко друго наоколо, нуждаеше се от известно потягане, но пазеше непокътнато отколешното си достолепие и онова очарование, което бе навявал краят на миналия век. Графът я украси по свой вкус със съмнителна и упадъчна изтънченост, която слиса Бланка, привикнала със селския живот и с класическата строгост на баща си. Жан натури нелепи грамадни вази от китайски порцелан, в които вместо цветя се мъдреха боядисани щраусови пера, сложи завеси от дамаска с драперии и пискюли, големи възглавници с ресни и помпони, мебели от всички възможни стилове, позлатени паравани и някакви невероятни лампиони — стойките им представляваха фаянсови статуи на абисински негри в естествен ръст, полуголи, ала с папуци и тюрбани. Винаги спуснатите пердета възпираха безмилостната светлина на пустинята и къщата тънеше в лек полумрак. По ъглите Жан нареди ориенталски мангали за благоухания, в които гореше миризливи треви и пръчки тамян. От тях на Бланка отначало й се повдигаше, но не след дълго им свикна. За прислуга нае няколко индианци и една огромна като паметник дебелана. Тя въртеше кухнята и бе обучена от него да приготвя силно подправените сосове, които той обичаше. Взе и една куца и неграмотна слугиня, за да се грижи за Бланка. Всички облече в ярки и лъскави оперетни униформи, но не можа да ги обуе, защото бяха свикнали да ходят боси и не търпяха обувки. Бланка се чувстваше неловко в тази къща и гледаше с недоверие на тия индианци с каменни лица, които й прислужваха неохотно и май й се подиграваха зад гърба. Мотаеха се като духове наоколо й, прокрадваха се безшумно из стаите и почти винаги безделничеха и скучаеха. Когато ги заговаряше, те не отвръщаха, сякаш не разбираха испански, а помежду си или шушукаха, или си приказваха на местни диалекти от високото плато. Колкото пъти Бланка отваряше дума пред мъжа си за странностите, които забелязва в поведението на прислужниците, той все й отвръщаше, че това са си просто индиански привички и че не бива да им обръща внимание. Същото й отвърна в писмо Клара, когато тя й разказа, че веднъж видяла един от индианците да се кандилка върху чудати стари обувки с изкривени токове и с кадифени панделки. Широките мазолести стъпала на човека едва се побирали в тях, и то свити. „От горещината на пустинята, от бременността и от непризнатото ти желание да живееш като графиня, както подобава на потеклото на мъжа ти, те избива на халюцинации, дъще“, шеговито написа Клара и добави, че срещу обувки Луи XV нямало по-добър лек от студен душ и чай от лайка. Друг път Бланка намери в чинията си умряло гущерче и едва не го лапна. Щом се съвзе от уплахата и й се върна говорът, тя се развика да дойде готвачката и с треперещ
