сред храсталаците в градината и се любеха като невидели; за книгите, които четяха само на светлината на свещ, задавени от страст и от пушек; за вечните събирания, на които спореха за следвоенните философи — песимисти или се съсредоточаваха, за да накарат трикраката маса да се помръдне — ако се чуят две почуквания, значи да, ако се чуят три, значи не, а през това време Клара им се надсмиваше. Падна на колене до леглото, взе да моли Аманда да не го оставя, да му прости, да продължат да са си заедно, все едно, че нищо не се е случило, че това е чисто и просто досадна неприятност, която не може да уязви ненакърнимия живец на тяхната връзка. Но тя сякаш не го слушаше. Галеше го по главата майчински и отсъстващо.
— Безполезно е, Николас. Не виждаш ли, че по душа аз съм много стара, а ти си още дете? Винаги ще си останеш дете — каза му тя.
Продължиха да се галят безстрастно и да се терзаят с молби и спомени. Вкусваха горчилката на една раздяла, която предчувстваха, но все още можеха да се залъгват, че всъщност е сдобряване. Тя стана от леглото да приготви по чаша чай за двамата и Николас забеляза, че за нощница използва стара фуста. Беше отслабнала и като видя прасците й, направо му домъчня. Тя сновеше из стаята боса, с шала на раменете и с разрошена коса, и се суетеше около примуса, поставен на маса, която използуваше и за писане, и за хранене, и за готвене. Видя безпорядъка, в който живееше Аманда, и проумя, че дотогава не е знаел почти нищо за нея. Предполагал бе, че тя няма други близки родственици освен брат си и че живее с оскъдни средства, но далеч не си бе дал труда да вникне в истинското й положение. За него бедността беше отвлечено и далечно понятие, приложимо към селяните в „Трите Марии“ и към несретниците, на които помагаше брат му Хайме, но той никога не бе общувал с тях. Аманда, неговата толкова близка и така позната Аманда, изведнъж бе станала далечна и чужда. Гледаше роклите й — когато бе облечена в тях, те наподобяваха маскарадни одежди на кралица, а сега висяха, закачени на няколко гвоздея на стената, като жалки дрипи на просякиня. Виждаше четката й за зъби в една чаша върху ръждясалия умивалник, ученическите обувки на Мигел, толкова пъти мазани и замазвани с вакса, че вече бяха изгубили първоначалната си форма, старата пишеща машина до примуса, книгите между чашите, счупеното стъкло на прозореца, затулено с изрезка от списание. Това беше друг свят. Свят, за чието съществуване и не подозираше. Дотогава от едната страна на разделителната линия бяха бедняците, боси и голи като пушка, а от другата — хората от неговата черга, сред които бе поставил и Аманда. Не знаеше нищо за тази мълчалива средна класа, която се бореше със зъби и нокти да се задържи на повърхността, раздвоена между своята нищета, прикрита зад фалшивата яка и вратовръзката, и невъзможното желание да дели мегдан със златната върхушка от негодници, към която принадлежеше той. Стана му неловко и срамно, като си помисли колко ли пъти тя навярно е трябвало да ги омагьосва, за да не се забележи немотията й в дома на Труеба, а той, безсъвестен до немай-къде, не й се беше притекъл на помощ. Спомни си разказите на своя баща, когато му говореше за сиромашкото си детство и че на неговата възраст работел, за да издържа майка си и сестра си, и за първи път можа да свърже тези нравоучения с една жива действителност. Такъв е животът и на Аманда, каза си той.
Изпиха по чаша чай, седнали на леглото, защото имаше само един стол. Аманда му разказа за миналото си, за семейството си, за един баща алкохолик, учител в една провинция на север, за една отрудена и тъжна майка, която се съсипвала от работа, за да изхранва шест деца, и за себе си — как, още невръстно момиче, се махнала от къщи. Дошла в столицата на петнайсет години, приютила я нейната кръстница, жена с добро сърце, която й помогнала за известно време. После, когато майка й умряла, отишла да я погребе и да вземе Мигел, който бил още пеленаче. Оттогава му била като майка. За баща си, за братята, и сестрите си изобщо не била чувала повече. Николас чувстваше как вътре в него се надига желание да я закриля и да се грижи за нея, да й даде всичко, което й бе липсвало досега. Никога не я беше обичал повече.
Привечер Мигел се прибра със заруменели бузи. Извиваше снага мълчаливо и дяволито, за да скрие зад гърба си подаръка, който носеше за сестра си. Един хляб. В найлонова торбичка. Остави го на леглото, целуна я с обич, приглади косата и с ръчичката си на дребосък, намести по-удобно възглавниците й. Николас изтръпна — в движенията на детето имаше повече грижа и нежност, отколкото във всичките ласки, раздадени от него на която и да е жена през целия му живот. Тогава проумя какво е искала да му каже Аманда. „Много имам да се уча“, промълви той. Опря чело о нечистото стъкло на прозореца и се запита дали някога ще бъде способен да дава в същата степен, в която бе свикнал да получава.
— Как ще го направим? — попита той и не посмя да изрече ужасната дума.
— Виж дали не може да помогне брат ти Хайме — предложи Аманда.
Хайме прие брат си в своя тунел от книги. Беше се излегнал в кревата си на новобранец, върху който падаше светлината на провисналата от тавана самотна крушка. Четеше любовните сонети на Поета — по онова време той вече беше станал световноизвестен, както бе предрекла Клара още първия път, когато го чу да рецитира стиховете си на нейната литературна сбирка с глас, извиращ сякаш от земните дълбини. Хайме подозираше, че сонетите като нищо може да са били вдъхновени от Аманда — нали и тя се навърташе в градината на Труеба. Там Поета обикновено се заседяваше в часа за следобедния чай и говореше за песни на отчаянието20 по времето, когато беше чест гост на голямата къща на ъгъла. Посещението на Николас изненада брат му — откакто бяха завършили колежа, отчуждението между двамата се задълбочаваше с всеки изминал ден. Напоследък нямаха за какво да си говорят и само си кимаха за поздрав рядкото пъти, когато се разминаваха на къщния праг. Хайме се бе отказал от намерението си да накара Николас да слезе от облаците и да погледне сериозно на живота.
Хайме продължаваше да приема вятърничавите развлечения на Николас като лична обида — не можеше да гледа как брат му си прахосва времето и силите в пътешествия с балони и в кланета на пилета, когато в Бедняшкия квартал имаше да се върши толкова работа. Но вече не се и опитваше да го замъкне в болницата, за да види страданието отблизо, та дано хорското тегло трогне сърцето му на прелетна птица. Престана да го кани й на сбирките със социалистите у Педро Трети Гарсия, на най-крайната улица в работническото предградие, където си правеха събрания всеки четвъртък под зоркото око на полицията. Николас му се подиграваше, задето се е загрижил толкова за обществото, и се мъчеше да му втълпи, че само глупак, дето се мисли призван за апостол, ще тръгне да търси със свещ нещастието и грозотата по света. Сега обаче Хайме виждаше, че брат му се е изправил насреща му и го гледа гузно и умоляващо. Позната картинка — така гледаше винаги, когато искаше да го разчувства.
— Аманда е бременна — каза Николас без предисловия.
Наложи се да го повтори, защото Хайме застина в обичайната си намусена поза и външно с нищо не показа, че го е чул. Отвътре обаче го давеше разочарование. Безгласно зовеше Аманда, името й му звучеше така нежно, че той се вкопчваше за него като удавник за сламка, за да не загуби самообладание. Толкова потребно му беше да подхранва своята илюзия, че бе успял да си самовнуши, че Аманда поддържа с Николас някаква едва ли не детинска любовна връзка, че отношенията им се свеждат до невинни разходки с хванати ръце, до мъдрувания около бутилка пелин, до няколкото мимолетни целувки, на които той бе станал неволен свидетел.
Беше отхвърлял в себе си мъчителната истина, срещу която сега трябваше да застане лице с лице.
— Не ми обяснявай как и какво. Изобщо не ми влиза в работата — отвърна той, когато най-после успя да проговори.
Николас подви колене, седна до леглото и захлупи глава в шепите си.
— Трябва да й помогнеш, за бога! — умолително каза той.
Хайме затвори очи и задиша тежко. Мъчеше се да овладее тези безумни чувства, които го подтикваха да убие брат си, да хукне да се ожени самият той за Аманда, да плаче от безсилие и разочарование. Пазеше в паметта си образа на девойката такава, каквато си я представяше всеки път, когато го връхлиташе сразяващият порив на любовната мъка. Виждаше я да влиза и да излиза от къщата като полъх свеж въздух, съзираше я как води братчето си за ръка, чуваше смеха й на терасата, усещаше едва доловимия и нежен дъх на кожата и на косата й, когато минаваше покрай него под жаркото обедно слънце. Виждаше я такава, каквато си я представяше в часовете на нега, когато чезнеше по нея. И най-вече изплуваше в съзнанието му онзи единствен отчетлив миг, когато Аманда влезе в спалнята му и двамата останаха сами в съкровения мир на неговото светилище. Той се бе изтегнал в кревата и четеше, когато тя нахълта, без да чука, изпълни тунела с пърхането на дългата си коса и с извивките на ръцете си, най-безцеремонно заопипва книгите и дори се осмели да ги вади от свещените им полици, духаше ги от праха без каквото и да е страхопочитание,
