погледа й своите инструменти за мъчение. После я вдигна на ръце, вкусвайки насладата на този миг, в който можеше да я притисне до гърдите си, и я занесе на легло с постлани от него чисти чаршафи — повече от полагащото се на жените, които идваха да молят за помощ в амбулаторията. Зави я и седна до нея. За първи път в живота си можеше да я гледа колкото си иска. Беше по-дребна и нежна, отколкото изглеждаше, когато ходеше навсякъде дегизирана като врачка и дрънчеше с мънистата си. Както винаги бе подозирал, в слабото й тяло костите едва се отгатваха сред малките хълмове и равните котловини на женствеността й. Без скандално дългата си коса и очите си на сфинкс тя изглеждаше петнайсетгодишна. Заради уязвимостта й Хайме я пожела по-силно, отколкото заради всичко друго, което властно го бе привличало у нея по-рано. Чувстваше се дваж по-едър и тежък от нея и хиляди пъти по-силен, но съзнаваше, че е предварително обречен на поражение поради собствената си нежност и копнежа си да я закриля. Прокле непреодолимата си сантименталност и се помъчи да види в нея любовницата на брат си, на която току-що бе направил аборт, ала тутакси проумя, че е безполезно да се опитва, и се отдаде на насладата и на страданието да я обича. Погали прозрачните й ръце, тънките й пръсти, раковините на ушите й, врата й, чу недоловимия ромол на живота във вените й. Доближи уста до устните й, вдъхна жадно мириса на упойката, ала не посмя да ги докосне.
Аманда бавно започна да идва на себе си. Отначало усети хлад, след това гадене и тя се запревива надве. Хайме се зае да я утешава — говори й на онзи таен език, който пазеше за животните и за най- малките деца в болницата за бедни, докато тя лека-полека се успокои. Разплака се и той продължи да я гали. Умълчаха се — нея я гнетеше дрямката, гаденето, мъката и болката, която започваше да стиска в клещи корема й, а той копнееше тази нощ никога да не свършва.
— Мислиш ли, че ще мога да имам деца? — попита тя най-сетне.
— Предполагам, че ще можеш — отвърна той. — Но им потърси баща с чувство за отговорност.
Двамата се усмихнаха — беше им станало по-леко. Аманда потърси в смуглото лице на Хайме, наведено толкова близо до нейното, някаква прилика с лицето на Николас, ала не успя да открие никаква. За първи път в чергарското си съществуване се почувствува закриляна и в безопасност, въздъхна облекчено и забрави заобикалящата я грозота, стените с олющена мазилка, студените металически шкафове, страховитите инструменти, мириса на карбол, а също и тази стържеща болка, която се беше загнездила във вътрешностите й.
— Моля те, легни до мене и ме прегърни — каза тя.
Той се изтегна срамежливо в тясното легло и я обгърна с две ръце. Гледаше да не мърда, за да не я притеснява и за да не падне. Държеше се непохватно нежно като човек, който никога не е бил обичан и по липса на опит трябва да импровизира. Аманда затвори очи и се усмихна. Двамата лежаха така, дишайки един до друг в пълен покой, като брат и сестра, докато започна да се развиделява и светлината от прозореца стана по-силна от лампата. Тогава Хайме й помогна да се изправи на крака, облече й палтото и я заведе под ръка до чакалнята, където Николас бе заспал на един стол.
— Събуди се! Ще я заведем у нас — майка ми ще я погледа. По-добре няколко дена да не я оставяме сама — каза Хайме.
— Знаех, че можем да разчитаме на тебе, братко — развълнувано поблагодари Николас.
— Не го направих заради тебе, нещастнико, а заради нея — изръмжа Хайме и му обърна гръб.
В голямата къща на ъгъла Клара им отвори, без да задава въпроси, или може би ги беше задала направо на картите или на духовете. Наложи се да я събудят, защото едва се разсъмваше и още никой не беше станал.
— Мамо, помогни на Аманда — помоли Хайме с увереност, която черпеше от дългото им съучастничество в подобни работи. — Болна е и ще остане тук няколко дена.
— Ами Мигелито? — попита Аманда.
— Аз ще отида да го взема — каза Николас и излезе.
Приготвиха една от стаите за гости и Аманда си легна. Хайме й премери температурата и каза, че трябва да почива. Понечи да си излезе, но се спря нерешително на прага. Точно тогава Клара се върна. Носеше табличка с кафе за тримата.
— Предполагам, че ти дължим обяснение, мамо — смотолеви Хайме.
— Не, сине — приветливо отвърна Клара. — Ако е грях, предпочитам да не ми го разказвате. А щом Аманда ни е дошла на крака, тъкмо ще я поглезим малко, че като я гледам каква е светнала, май никак няма да й е излишно.
И излезе. Синът й я последва. Като гледаше как майка му върви по коридора боса, с разпусната на гърба коса, загърната в белия си пеньоар, Хайме забеляза, че не е висока и силна, каквато я беше виждал в детството си. Протегна ръка и я хвана за рамото. Тя възви глава, усмихна се и Хайме я прегърна поривисто, притисна я до гърдите си, ожули й челото с брадичката си, където ужасната му четина отново плачеше за бръснач. Даряваше й спонтанна ласка за първи път от онова време, когато той беше увиснало по необходимост на гърдите й бебе, и Клара се слиса, като осъзна колко голям е синът й — с гръден кош на щангист и с ръчища като чукове, които я стискаха със застрашителна сила и й вземаха дъха. Развълнувана и щастлива, тя се питаше как е възможно това космато мъжище, силно като мечка и невинно като послушница, да е било някога в нейния корем, при това в компанията на още един като него.
Следващите дни Аманда вдигна температура. Изплашен, Хайме я наглеждаше по всяко време и й даваше сулфамиди. Клара се грижеше за нея. Не й убягна от вниманието, че Николас пита дискретно за Аманда, ала изобщо не си прави устата да я навести. Виж, Хайме се затваряше с девойката, носеше й за прочит най-любимите си книги, ходеше като завеян, говореше несвързани неща, застояваше се из къщи, както никога по-рано, и дори стигна дотам, че в четвъртък забрави за събранието на социалистите.
Ето как Аманда стана член на семейството за известно време и ето защо пък Мигелито, поради особено стечение на обстоятелствата, скрит в гардероба, видя как Алба се роди в къщата на Труеба и завинаги запомни величественото и ужасно зрелище — как бебето се появи на бял свят обвито в кървава слуз, сред писъците на майката и врявата на жените, които се суетяха наоколо й.
Междувременно Естебан Труеба бе отпътувал за Съединените щати. Беше му дошло до гуша от болката в костите и от онази загадъчна болест, която само той забелязваше, и реши да се прегледа при чуждестранни лекари, защото бе стигнал до прибързаното заключение, че местните, латиноамерикански доктори са до един мошеници и празнодумци и че се доближават по-скоро до жреца — магьосник у туземците, отколкото до учения. Смаляваше се толкова бавно и неусетно, че никой друг не беше обърнал внимание. Трябваше да си купува един номер по-малки обувки, трябваше да си носи панталоните да му ги скъсяват, а ризите — да им слагат басти на ръкавите. Един ден си сложи широкополата шапка, за която не се бе сещал цялото лято, и видя, че му прихлупва напълно ушите, от което заключи с ужас, че ако се свива обемът на мозъка му, то навярно му намаляват и мислите. Американските лекари му измериха тялото, претеглиха му чарковете един по един, разпитваха го на английски, инжектираха му някакви течности с една игла, изтеглиха му ги с друга, направиха му снимки, обърнаха го наопаки като ръкавица и дори му навряха лампа в задника. Накрая заключиха, че всичко това са негови измишльотини. Че само си е втълпил, че се свива. Че винаги си е бил същият на ръст и сигурно е сънувал, че някога е бил висок метър и осемдесет и е носил обувки четирийсет и втори номер. В крайна сметка на Естебан Труеба му омръзна и се върна в родината си, твърдо решил да не обръща внимание на въпроса с ръста, тъй като всички политици в историята са били дребни — от Наполеон до Хитлер. Като се прибра у дома, видя, че Мигел играе в градината, а Аманда — отслабнала и с торбички под очите, без огърлици и гривни, седи с Хайме на терасата. Не зададе никакви въпроси — свикнал бе да вижда чужди хора, не от семейството, да живеят под собствения му покрив.
VIII
Графът
Този период щеше да потъне завинаги в бъркотията на остарелите, избледнели от времето спомени, ако не бяха писмата, които си изпращаха Клара и Бланка. Тяхната оживена кореспонденция запази събитията, избави ги от мъглявината на недоказуемостта. Още от първото писмо, което получи от дъщеря си след сватбата й, Клара успя да предугади, че раздялата й с Бланка няма да е задълго. Без да казва на никого, тя подреди една от най-слънчевите и просторни стаи в къщата, та да е готова за нея. Там сложи бронзовото легло, в което бе отгледала трите си деца.
