дърпаха дрехите й, за да я съблекат, дребното човеченце Алба започна да се показва. Вуйчо му Хайме, който бе присъствал на няколко раждания в болницата, му помогна да излезе на бял свят — с дясната си ръка го държеше здраво за задничето, докато с пръстите на лявата опипваше в тъмното и търсеше врата на бебето, за да отдели пъпната връв, която го душеше. Междувременно, привлечена от олелията, бе дотичала Аманда. Тя натискаше с всичка сила корема на Бланка, а Клара, надвесена над страдалческото лице на дъщеря си, навираше под носа й цедка за чай, покрита с парцал, напоен с няколко капки етер. Алба се роди бързо. Хайме отстрани пъпната връв от шията й, задържа я във въздуха надолу с главата и с две звучни плесници я посвети в житейското страдание и в механиката на дишането. Аманда обаче, която бе чела за обичаите на африканските племена и проповядваше „назад, към природата“, му грабна новородената от ръцете и я положи благоговейно върху отпуснатия корем на майка й, където тя намери известна разтуха за тъгата, че се е родила. Майка и дъщеря си заотдъхваха, голи и прегърнати, докато останалите чистеха каквото имаше за чистене от раждането и се суетяха с новите чаршафи и с първите пелени. Във вълненията на тия мигове никой не забеляза открехнатата врата на гардероба, откъдето малкият Мигел наблюдаваше сцената вцепенен от страх и запечатваше завинаги в паметта си гледката на огромния набразден от вени и увенчан с издаден пъп балон, от който излезе онова синкавочервено същество, омотано в отблъскващо синьо черво.
В гражданския регистър и в книгите на енорийската църква Алба бе записала с френското презиме на баща й, но тя никога не си послужи с него, защото майчиното й се произнасяше и изписваше по-лесно по букви. Дядо й Естебан Труеба цял живот беше против тази лоша привичка. Винаги когато му се отдадеше случай, той натякваше колко зор бил видял, докато набави на момичето известен баща и уважавано презиме, а то седнало да носи презимето на майка си, сякаш е изчадие на срама и на греха. Не допускаше да се изказват съмнения относно законното бащинство на графа и против всякаква логика продължи да чака елегантните обноски и финият чар на французина да се проявят рано или късно у тая саможива и недодялана внучка, която му се мотаеше из къщата. От своя страна Клара също не говореше по този въпрос. Отвори дума много по-късно. Веднъж, като се загледа в момиченцето, заиграло се сред поломените статуи в градината, тя забеляза, че то не прилича на никога от семейството, още по-малко пък на Жан дьо Сатини.
— На кого ли се е метнала с тези старчески очи? — почуди се бабата.
— На баща си — разсеяно отвърна Бланка.
— Педро Трети Гарсия, предполагам.
— Аха — кимна Бланка.
Това бе първият и последен път, когато в семейството се заговори за потеклото на Алба. Както отбеляза Клара, въпросът беше напълно безпредметен — така или иначе Жан дьо Сатини бе изчезнал от живота им. Изгубиха му следите и никой не си направи труда да научи къде го е отвял вятърът — ако не за друго, то поне за да се узакони положението на Бланка. Тя беше лишена от свободата на неомъжената жена, но търпеше всички ограничения на омъжената, без да има съпруг. Алба никога не видя фотография на графа — майка й не остави неогледано кътче в къщата, докато не унищожи всичките му снимки, дори онези, на които тя го бе хванала под ръка в деня на сватбата. Бе взела решение да забрави човека, за когото се беше омъжила — все едно, че изобщо не е съществувал. Никога повече не заговори за него и никога не даде обяснение за бягството си от съпружеския дом. Клара, която бе живяла девет години като няма, познаваше изгодите от мълчанието, така че не седна да разпитва дъщеря си. Напротив — дори спомогна Жан дьо Сатини да бъде забравен. На Алба казаха, че баща й е бил благороден, умен и изискан човек, който за зла чест умрял от треска в пустинята, там на север. Това бе, кажи-речи, единствената измишльотина, която й втълпиха като дете. За всичко друго тя още от малка влезе в тесен досег с прозаичните житейски истини. Вуйчо й Хайме се нагърби да развенчае в съзнанието й небивалицата, че децата излизали от зелките или че щъркелите ги носели от Париж, а вуйчо й Николас — бабините деветини за трите влъхви, за феите и за таласъмите. Алба сънуваше кошмари, в които виждаше смъртта на баща си. Присънваше й се млад, красив мъж, облечен от главата до петите в бяло, с бели лачени обувки и сламена шапка. Той крачеше през пустинята под жаркото слънце. В съня й пътникът забавяше крачка, олюляваше се, вървеше все по-бавно и по-бавно, залиташе и падаше, вдигаше се и отново падаше, изгарян от горещината, треската и жаждата. Влачеше се по колене още малко по нажежените пясъци, но най-накрая оставаше проснат в необятността на мъртвешки жълтите дюни, а грабливите птици кръжаха над безжизненото му тяло. Толкова пъти го сънува, че се изуми, когато много години по-късно й се наложи да отиде да разпознае трупа на човека, когото смяташе за свой баща, в едно хале в общинската морга. Тогава Алба беше сърцата девойка с дързък темперамент, обръгнала на тегло и злочестини, та отиде сама. Посрещна я стажант с бяла престилка. Преведе я по дългите коридори на старата сграда до голямо и студено помещение е боядисани в сиво стени. Човекът с бялата престилка отвори вратата на огромен хладилник и издърпа оттам поставка, върху която лежеше подпухнало, старо, посиняло тяло. Алба го огледа внимателно, но не откри никаква прилика с образа, който й се беше присънвал толкова пъти. Стори й се най-обикновен, незначителен човек, с вид на пощенски служител. Загледа се в ръцете му — не бяха ръце на благороден, изтънчен и умен господин, а на човек, от когото не можеш да очакваш да разкаже нещо интересно. Документите му обаче бяха неопровержимо доказателство, че този син и печален труп е Жан дьо Сатини, умрял не от треска в златните дюни на един детински кошмар, а просто от мозъчен удар, когато е пресичал улицата на стари години. Ала всичко това се случи много по-късно. По времето, когато Клара беше жива, а Алба — още момиченце, голямата къща на ъгъла представляваше един затворен свят. Докато отрастваше в него, тя бе закриляна дори срещу собствените си кошмари.
Алба не беше станала и на две седмици, когато Аманда си отиде от техния дом. Щом живна и се съвзе, никак не й бе трудно да прозре страстта в сърцето на Хайме. Хвана братчето си за ръка и си замина така, както бе дошла — без шум, без излияния, без обещания. Изгубиха я от поглед и единственият, който можеше да я потърси, не пожела да го стори — не искаше да засегне брат си. Съвсем случайно Хайме я срещна отново след дълги години, ала тогава вече беше късно и за двамата. След като тя си отиде, Хайме удави отчаянието си в учене и в работа. Върна се към стария си отшелнически начин на живот и почти не се свърташе из къщи. Повече никога не произнесе името на момичето и завинаги се отчужди от брат си. Присъствието на внучката в къщата посмекчи характера на Естебан Труеба. Промяната бе едва доловима, но Клара я забеляза. Издаваха я незначителни признаци — съзреше ли малката, очите му заблестяваха, носеше й скъпи подаръци, домъчняваше му, когато я чуеше да плаче. Това обаче не го сближи с Бланка. Отношенията с дъщеря му, които поначало си бяха хладни, след злополучния й брак се влошиха дотолкова, че само задължително спазваното благоприличие, наложено от Клара, им позволяваше да живеят под един покрив.
По това време почти всички стаи в къщата на Труеба бяха заети и нямаше ден, като подреждат масата за семейството и за поканените, да не сложат един прибор в повече — все някой можеше да дойде, без предварително да се е обадил. Парадният вход стоеше непрекъснато отворен, за да влизат и излизат близките, гостите и хрантутниците. Докато сенаторът Труеба се мъчеше да оправи бакиите на страната си, жена му плуваше умело в развълнуваните води на обществения живот, а и в другите — в чудатите води на духовния си път. С възрастта и от голямата практика способността на Клара да отгатва скритото и да движи предметите от разстояние със силата на мисълта се засили. Настроеше ли се на такава вълна, тя с лекота изпадаше в състояние на транс и както си стоеше на стола, можеше да се мести из цялата стая, сякаш под седалката имаше скрит мотор. Точно в онези дни един млад и изгладнял художник, приет в къщата от милосърдие, плати за подслона и гощавката си, като нарисува единствения оцелял до наши дни портрет на Клара. Много по-късно окаяният по онова време художник стана прочут майстор и днес картината е в един лондонски музей. Тя сподели участта на толкова други произведения на изкуството, които бяха изнесени от страната по времето, когато трябваше да се продава покъщнината, за да се набавя храна за подложените на гонения. От платното гледа зряла жена в бяло с посребрени коси и с благодушен израз на акробатка на трапец. Отпуснала се е в люлеещ се стол, увиснал над пода, и се рее във въздуха сред пердета на цветя, между обърната надолу ваза в полет и един дебел, черен и втренчен котарак, приседнал важно-важно. Влияние на Шагал, пише в каталога на музея, но не е така. Отговаря точно на действителността, която художникът е видял и преживял в дома на Клара. Тъкмо в този период действуваха безнаказано божественото просветление свише и скритите сили на човешката природа. Те предизвикваха крайно необичайни ситуации и разклащаха законите на физиката и на логиката. Общенията на Клара с
