нагъваше лакомствата, които й подаряваше вуйчо й, и се поливаше с маркуча, щом й станеше горещо, без тия своеволия да навредят ни най-малко на юнашкото й здраве. На Алба много й се искаше вуйчо й Хайме да се ожени за майка й — щеше да й бъде по вързан в кърпа като баща, а не като вуйчо, но й обясниха, че от такива кръвосмешения се раждат деца идиотчета. В такъв случай, заключи тя, учениците, които идваха всеки четвъртък в ателието на майка й, бяха до едно деца на вуйчовците й.
Николас също допадаше на момиченцето, но у него имаше нещо бързопреходно, пеперудесто, припряно, все не го свърташе на едно място, умът му сякаш скачаше от една мисъл на друга, а това всяваше смут в душата на Алба. Тя беше на пет години, когато вуйчо й Николас се върна от Индия. Като му дотегна да призовава бога чрез трикраката маса и пушека на хашиша, той реши да отиде да го потърси в земя, не чак толкова дива, колкото неговият роден край. Два месеца додяваше на Клара, вървеше по петите й, дебнеше я по всички ъгли, шепнеше й на ухото, докато тя спеше, и най-сетне я убеди да продаде един пръстен с брилянти, за да му плати билета до родината на Махатма Ганди. Този път Естебан Труеба не се възпротиви — помисли, че една разходка из тази далечна страна на гладуващи хора и на мотаещи се нагоре-надолу крави ще се отрази много добре на сина му.
— Ако не умреш от ухапване на кобра или от някоя тамошна епидемия, надявам се да се върнеш възмъжал, защото вече ми дойде до гуша от твоите чудачества — каза баща му на изпроводяк на кея.
Николас живя една година като просяк. Вървя пеш по пътищата на йогите, пеш през Хималаите, пеш през Катманду, пеш по Ганг и пеш из Бенарес. Когато дойде краят на тия скиталчества, той беше сто на сто убеден, че има бог, и се бе научил да си прекарва игли за шапки през бузите и през кожата на гърдите и да живее кажи-речи без да се храни. Един хубав ден цъфна в къщата, без да се е обадил предварително. Срамотиите му — покрити с бебешка пелена, кожата му — залепнала за костите. И гледа едно отнесено като човек, който освен зарзават друго не хапва. Пристигна придружен от двама недоверчиви карабинери, готови да го отведат в участъка без изобщо да се церемонят, ако не успее да докаже, че наистина е син на сенатора Труеба, и от сюрия дечурлига, които го замеряха изотзад с боклуци и му се подиграваха. Единствено Клара го позна веднага. Баща му успокои карабинерите и накара Николас да се изкъпе и да се облече като хората, ако иска да живее у тях, ала синът му го изгледа с невиждащ поглед и не му отговори. Беше станал вегетарианец. Не се докосваше до месо, мляко и яйца, прехранваше се с каквото ядат зайците и постепенно придоби по заешки угрижен израз на лицето. Дъвчеше по петдесет пъти всеки залък от оскъдните си блюда. Превърна всяко сядане на масата в безкраен ритуал, при който Алба заспиваше над празната чиния, а прислужниците — над таблите в кухнята, докато той преживяше ли, преживяше тържествено. По тази причина Естебан Труеба престана да се връща за обед и за вечеря в къщи и се хранеше неизменно в клуба. Николас твърдеше, че може да ходи бос върху жарава, но колкото пъти понечваше да покаже умението си, Клара получаваше пристъп на астма, та той трябваше да се отказва. Говореше с азиатски притчи и невинаги успяваха да ги схванат. Всичките му интереси бяха от духовно естество. Материализмът на домашния живот го дразнеше не по-малко, отколкото прекалените грижи на сестра му и на майка му, които на всяка цена държаха да го хранят и обличат. Не по-малко му досаждаше и Алба, която го преследваше омаяна, мъкнеше се подире му из цялата къща като кученце и го молеше да я научи да прави челна стойка и да се боде с карфици. Продължи да се мотае гол дори когато зимата завилня с всичка сила. Можеше да издържа почти три минути, без да диша, и щом някой го помолеше, а това ставаше често, беше готов тозчас да извърши този подвиг. Жалко, че въздухът е без пари — разправяше Хайме, който изчисли, че Николас диша наполовина на нормален човек, макар че това изобщо не му се отразява видимо на здравето. Цяла зима Николас яде моркови, не се оплакваше от студа и, затворен в стаята си, изпълваше страница след страница с дребния си почерк и с черно мастило. Щом започна да се запролетява, той обяви, че книгата му е готова. Съдържаше хиляда и петстотин страници. Успя да склони баща си и брат си Хайме да финансират издаването й — щял да им върне парите, като се разграбела. След като бяха поправени правописно, редактирани стилово и отпечатани, тези хиляда и толкова листа, изписани на ръка, се сведоха до шестстотинте страници на обемист трактат за деветдесет и деветте имена на бога и за начина да се достигне Нирвана чрез дихателни упражнения. Нямаше очаквания успех и кашоните с изданието най-накрая се озоваха безславно в мазето, където Алба използваше томовете като тухли, за да си строи окопи, докато най-сетне години по-късно послужиха за храна на една позорна клада.
Щом книгата излезе от печат, Николас я взе благоговейно в ръце, на устните му отново разцъфна изчезналата усмивка на хиена, облече си прилични дрехи и оповести, че е дошъл моментът да предаде истината на съвременниците си, които се лутали в тъмата на невежеството. Естебан Труеба му припомни, че му е забранил да използува къщата като школа, и го предупреди, че няма да допусне да втълпява езически мисли в главата на Алба, а още по-малко пък да я учи на факирски номера. Николас отиде да проповядва в кафенето на университета, където успя да привлече внушителен брой ученици за курсовете си по духовни и дихателни упражнения. През свободното си време се разхождаше с мотоциклет и учеше племенницата си да превъзмогва болката и други слабости на плътта. Методът му се състоеше в точно определяне на нещата, които карат човек да се страхува. Момиченцето, което и без това си падаше малко по зловещото и свръхестественото, се съсредоточаваше съгласно указанията на вуйчо си Николас и си представяше ясно, направо зримо, смъртта на майка си, сякаш я преживяваше. Виждаше я мъртвешки бледа, студена, легнала в ковчег, склопила красивите си, черни като на арабка очи. Чуваше плача на хората от семейството. Виждаше шествието от приятели, които влизаха мълчаливо, оставяха визитните си картички на един поднос и излизаха с клюмнали глави. Долавяше мириса на цветята, чуваше цвиленето на украсените с пискюли коне, впрегнати в катафалката. Усещаше болката в краката си, обути в нови, траурни обувки. Представяше си как се чувства самотна, изоставена, сираче. Вуйчо й Николас й помагаше да мисли за всичко това, без да плаче, помагаше й да се отпуска и да не се съпротивява на болката, та тя само да премине през нея, да не остава вътре. Друг път Алба нарочно си приклещваше пръста на вратата и се учеше да издържа на парещата болка, без да охка. Успееше ли да изкара цяла седмица, без да се разплаче, и да преодолее изпитанията, на които я подлагаше Николас, печелеше награда. Тя почти винаги беше една и съща — Николас я возеше с шеметна скорост на мотоциклета, а това беше невъобразимо изживяване. Веднъж се навряха сред стадо крави. На връщане към оборите то пресичаше един извънградски път, където Николас бе завел племенницата си за награда. Тя щеше да запомни завинаги тежките и тромави тела на животните, оплесканите им опашки, които я шибаха по лицето, мириса на фъшкии, допира на рогата и усещането за празнота в стомаха, за приказно виене на свят, за невероятна възбуда, смесица от разпалено любопитство и ужас. Рядко пъти в живота си отново изпита такова усещане. Рядко пъти, но все пак й се случи.
Естебан Труеба открай време никак не го биваше когато искаше да покаже, че и той има нужда от обич. Откакто се бяха влошили съпружеските му отношения с Клара, не знаеше какво е ласка и нежност. Затова той изля върху Алба най-хубавите си чувства. Обичаше момиченцето повече, отколкото бе обичал собствените си деца. Всяка сутрин малката отиваше по пижама в стаята на дядо си, влизаше без да чука и се напъхваше в леглото му. Той се преструваше, че се събужда стреснато, макар че всъщност я чакаше, и ръмжеше да не му додява, да си върви в стаята и да го остави да спи. Алба започваше да го гъделичка, докато той, уж надвит, й разрешаваше да потърси шоколада, който криеше за нея. Алба знаеше всички скривалища, пък и дядо й ги използуваше все в един и същи ред, но за да не го огорчи, тя уж тършуваше дълго и като го намереше, надаваше радостни викове. Естебан така и не разбра никога, че внучка му мрази шоколад и че го яде само от обич към него. С тия утринни игри сенаторът утоляваше нуждата си от човешка близост. Останалата част от деня беше зает в Конгреса, в клуба, с голф, с бизнес и с политическите си сборища. Два пъти в годината прескачаше до „Трите Марии“ с внучката си за по някоя и друга седмица. Двамата се връщаха загорели, напълнели и развеселени. Там варяха домашна ракия, която ставаше за пиене, за палене на печката, за дезинфекциране на рани и за трепане на хлебарки и която те бяха кръстили високопарно „водка“. В края на дните си, когато деветдесетте му години го бяха превърнали в старо, сгърчено и трошливо дърво, Естебан Труеба щеше да си спомня тези мигове с внучката си като най- щастливите в своя живот. А и тя запази завинаги в паметта си тия задушевно съучастнически излети в полето — или хванала дядо си за ръка, или качена зад него на коня му, залезите в необятните землища, дългите вечери до камината в гостната, когато двамата си разказваха приказки за таласъми и рисуваха.
С времето отношенията на сенатора Труеба с останалата част от семейството му само се влошиха. Веднъж седмично, в събота, се събираха на вечеря около голямата дъбова маса, стара семейна реликва, която бе принадлежала на рода Дел Вале, тоест идваше от най-дълбока древност. На нея бяха опявани покойници, танцували бяха фламенко и бяха вършили какви ли не още щуротии и небивалици. Настаняваха
