въображаеми болести не бе намаляла с работата и оскъдицата, напротив — с всяка изминала година само нарастваше. Гледаше да не моли баща си за нищо, за да не му дава поводи да я унижава. От време на време Клара и Хайме й купуваха дрехи или й даваха някоя пара колкото да й се намира, но обикновено не й се намираше дори за едни чорапи. Бедността й ставаше още по-очебийна, като се сравнеше с бродираните рокли и обувките по поръчка, с които сенаторът Труеба контеше внучката си Алба. Животът й беше труден. Ставаше в шест сутринта — и зиме, и лете. Препасваше мушамена престилка, обуваше едни налъми, запалваше пещта в ателието, подготвяше работните маси и размачкваше глината за уроците си, потопила ръце до лактите в грапавата и студена кал. Затова винаги беше с изпочупени нокти и напукана кожа и с времето пръстите й се деформираха. В този утринен час тя усещаше прилив на вдъхновение и тъй като никой не й прекъсваше работата, можеше отрано да се захване да майстори уродливите си животни за Рождествата. После трябваше да се занимава с къщата, с прислугата и да пазарува — и така, докато дойдеше време да започне уроците си. Ученичките й бяха момичета от добри семейства, които от нямане какво да правят се бяха увлекли по модата на художественото занаятчийство — това беше по-изискано, отколкото да плетат за бедните, както правеха бабите им.
Идеята да дава уроци на малоумни деца възникна случайно. Един ден в дома на сенатора Труеба дойде една стара приятелка на Клара. Водеше и внучето си — дебел и мекотел юноша с кръгло като кротка месечина лице и с израз на непоклатима нежност в дръпнатите си очички. Беше петнайсетгодишен, но дори Алба проумя, че е като бебе. Клара помоли внучката си да заведе момчето да поиграят в градината и да гледа то да не се изцапа, да не се удави в басейнчето на водоскока, да не яде пръст и да не си опипва дюкяна. На Алба много скоро й омръзна да го наглежда и като не успя да установи връзка с него на никаква вълна, го заведе в керамичната работилница, където Бланка, за да го държи мирно, му препаса една престилка, за да не се изцапа и измокри, и му сложи в ръцете топка глина. Момчето се залиса с глината и без да му текат лиги, без да се напикава и без да си удря главата о стените, повече от три часа моделира няколко нескопосни фигури и после ги занесе като подарък на баба си. Госпожата, на която дори бе щукнало из главата, че го е довела, се зарадва до немай-къде. Така се роди идеята, че керамиката се отразява добре на умствено изостаналите. Бланка се захвана да дава уроци на група деца, които идваха в ателието в четвъртък следобед. Пристигаха с микробусче под надзора на две монахини с колосани пребрадки. Те сядаха в беседката в градината, пиеха какао с Клара, умуваха за предимствата и недостатъците на ластичната плетка и спореха относно степенуването на греховете по старшинство. През това време Бланка и дъщеря й учеха децата да правят червеи, топчици, разчекнати кучета и неугледни чаши. В края на годината монахините уреждаха изложба и вечеринка и тия ужасяващи окото произведения на изкуството се разпродаваха с благотворителна цел. Скоро Бланка и Алба разбраха, че децата работят много по-добре, когато чувстват привързаност към себе си, и че единственият начин да се общува с тях е обичта. Научиха се да ги прегръщат, да ги целуват и да ги глезят, докато в крайна сметка и двете ги заобичаха истински. Алба чакаше по цяла седмица да дойде микробусът с умствено изостаналите и подскачаше от радост, когато те се втурваха да я прегърнат. Тези четвъртъци обаче бяха изтощителни. Алба си лягаше грохнала, в ума й се въртяха благите монголоидни лица на децата от работилницата, а на Бланка нито веднъж не й се размина без главоболие. Щом монахините си отидеха с разветите си бели одеяния и с върволицата умоповредени, хванати за ръка, Бланка прегръщаше буйно дъщеря си, обсипваше я с целувки и й казваше, че трябва да се благодари на бога, че тя е нормална. Затова Алба израсна с мисълта, че да си нормален е дар божи. Веднъж обсъди въпроса с баба си.
— В почти всички семейства има някой глупак или побъркан, моето момиче — отсече Клара, без да вдига очи от плетивото си, защото за всичките тия години така и не се научи да плете, без да гледа. — Понякога не се виждат, защото ги крият, сякаш е срамно. Затварят ги в най-отдалечените стаи, да не би да ги види някой гостенин. Но всъщност няма нищо срамно — и те са божи създания.
— Но в нашето семейство няма нито един такъв, бабо — възрази Алба.
— Няма. Тук лудостта се е разпределила между всички и не е останало нищо в излишък, за да си имаме наш собствен истински луд — не какъв да е, а от тия, дето са за връзване.
Такива й бяха разговорите с Клара. Затова за Алба най-важният човек в къщата и най-силното присъствие в живота й беше баба й. Тя беше моторът, който вдъхваше живот и поддържаше в движение онзи вълшебен свят в задната част на голямата къща на ъгъла, където преминаха на воля първите й седем години. Алба привикна с чудачествата на баба си. Не си глътваше езика, като я видеше да се носи в състояние на транс из цялата всекидневна, седнала с подвити крака на своето кресло и движена от невидима сила. Придружаваше я при всичките й ходения по мъките, тоест по болници и благотворителни домове, мъчеше се да хване края на нейната върволица от нуждаещи се, и дори се научи да плете от прежда на четири ката и на дебели куки жилетките, които вуйчо й Хайме подаряваше, след като ги е облякъл само по веднъж. Алба го правеше не за друго, а само и само за да съзре как по лицето на баба й се разлива беззъба усмивка, като вижда как внучката й става направо разногледа от гонене на бримките. Клара често я използуваше за вестоносец — пренасяше нейни послания до Естебан, та затова я кръстиха Пощенското гълъбче. Момиченцето участвуваше в петъчните сеанси, на които трикраката маса подскачаше посред бял ден, без намесата на никакъв трик, позната енергия или лост, както и в литературните вечеринки, на които общуваше с признати светила на перото и с променлив състав срамежливи неизвестни хора на изкуството, покровителствани от Клара.
В този период в голямата къща на ъгъла ядоха и пиха много гости. Редуваха се да живеят там или поне да присъстват на духовните събрания, на културните излияния и на обществените занимания почти всички важни птици в страната, включително и Поета, когото години по-късно смятаха за най-добрия на века и превеждаха на всички известни езици на Земята и на чиито колене Алба присядаше толкова пъти, без да подозира, че един ден ще крачи след ковчега му с букет окървавени карамфили в ръка, сред шпалир от автомати.
Клара беше още млада, но на внучка си изглеждаше стара, защото нямаше зъби. Нямаше и бръчки и когато стоеше със затворена уста, създаваше впечатление за доведена до краен предел младост — заради невинния израз на лицето си. Обличаше се с дълги ленени роби, които напомняха усмирителни ризи за луди, а зиме носеше дълги вълнени чорапи и ръкавици без пръсти. Разсмиваха я неща, които съвсем не бяха смешни, и обратно — беше неспособна да разбере кога човек се шегува. Смееше се ни в клин, ни в ръкав, единствена от всички, но видеше ли друг да изпада в смешно положение, често самата тя се натъжаваше. Понякога получаваше пристъпи на астма. Тогава викаше внучката си с едно сребърно звънче, което винаги държеше под ръка, и Алба дотичваше, прегръщаше я, започваше да й шепне утешително и на нея й минаваше, защото и двете знаеха от собствен опит, че единственият лек срещу астмата е обичано същество да те държи дълго в прегръдките си. Имаше засмени очи с цвят на лешник, бели лъскави коси, прибрани на разпилян кок, от който бягаха немирни кичури, изящни бели ръце с овални като бадеми нокти и с дълги пръсти без пръстени — ръце, които ставаха само за да гали нежно, да нарежда картите за гадаене и да си слага изкуствената челюст за обед и за вечеря. Алба по цял ден се мъкнеше подир баба си, додяваше й, навираше се в полите й, караше я да разказва приказки или да мести вазите със силата на мисълта си. При нея намираше сигурно убежище, когато започваха да я гнетят кошмари или когато тренировките на вуйчо й Николас ставаха непоносими. Клара я научи да се грижи за птичките и да говори на всяка на нейния език, да разпознава знаменията природни и да плете шалове с рехава плетка за бедните.
Алба знаеше, че баба й е душата на голямата къща на ъгъла. Останалите разбраха това по-късно, когато Клара умря и къщата се прости със своите цветя, с наминаващите сегиз-тогиз приятели и с палавите духове — веселяци и затъна до уши във времето на съсипията.
Когато за първи път видя Естебан Гарсия, Алба беше шестгодишна, ала никога не го забрави. Нищо чудно да го бе виждала и по-рано, в „Трите Марии“, при някое от летните си посещения с дядо си, когато Труеба я водеше на дълги разходки из землището на чифлика и с широк замах й показваше всичко, докъдето стигаше погледът, от пътечките до вулкана, без да пропуска тухлените къщурки, и й казваше да се научи да обича земята, защото един ден ще бъде нейна.
— Децата ми са до едно развейпрах. Ако те наследят „Трите Марии“, няма да мине и година, и всичко това ще се съсипе отново, както по времето на баща ми — казваше той на внучка си.
— Всичко това твое ли е, дядо?
— Всичко — от панамериканското шосе до подножието на ония могили, нали ги виждаш.
