вдигнало от земята отрязаните пръсти. Разбра, че няма да му е лесно да го отпрати, без да го изслуша, макар че правилото му бе, че всички въпроси около селяните трябваше да ги решава управителят на „Трите Марии“.
— Какво искаш? — попита го той.
Естебан Гарсия се подвоуми, не можеше да намери думите, които бе подготвял толкова грижливо цели месеци, преди да се осмели да почука на вратата на господарския дом.
— Хайде де, казвай бързо, че нямам много време — рече Труеба.
Заеквайки, Гарсия изложи надве-натри молбата си. Бе успял да завърши училището в Сан Лукас и искаше препоръка за постъпване в Школата за карабинери и държавна стипендия, за да посрещне разноските по учението си.
— Защо не останеш на село, както баща ти и дядо ти? — попита го господарят.
— Простете ме, сеньор, но искам да стана карабинер — умолително отвърна Естебан Гарсия.
Труеба си спомни, че още му дължи наградата за това, че издаде Педро Трети Гарсия, и реши, че тъкмо му се представя сгоден случай да изплати дълга си, а между другото и да разполага със свой човек в полицията. „Отде да знаеш, може пък някой ден да ми потрябва“, помисли той. Седна зад масивното си писалище, взе лист хартия — бланка с щемпела на Сената, написа препоръката с обичайните клишета и я подаде на младежа, който чакаше прав.
— Вземи, момче. Радвам се, че си избрал тази професия. Щом като меракът ти е да носиш оръжие, ако трябва да избираш дали да станеш престъпник или полицай, по-добре е да си полицай — там поне действаш безнаказано. Ще телефонирам на майор Уртадо, той ми е приятел, и ще уредя с него да ти отпуснат стипендия. Ако се нуждаеш от нещо, обади ми се.
— Много ви благодаря, господарю.
— Недей ми благодари, момче. Аз обичам да помагам на своите хора.
На изпроводяк го потупа по рамото, леко и приятелски.
— Защо са те нарекли Естебан? — попита го той на вратата.
— На вас са ме кръстили, господине — отвърна момчето и се изчерви.
Труеба не се замисли над отговора му — за какво ще търси под вола теле. Селяните често кръщаваха синовете си на господарите — в знак на уважение.
Клара умря в деня, когато Алба навърши седем години. Единствено тя долови първото предзнаменование за смъртта си. Тогава започна да прави тайни приготовления за отпътуването. Без да вдига шум, разпредели дрехите си между слугините и тълпата протежета, които винаги се навъртаха около нея. За себе си остави само най-необходимото. Извади тетрадките — животоописания, забутани в най- различни кътчета, и сложи в ред творенията си. Привърза ги с разноцветни лентички, като ги раздели по събития, а не по хронологичен ред, защото единственото, което бе забравяла да отбелязва в тях, бяха датите. А в припряността на последния си час реши, че не може да губи време, за да прави сверки и да ги нанася. Докато търсеше тетрадките, на бял свят започнаха да излизат нейните бижута. Откриваше ги в кутии за обувки, в торби с чорапи и в дъното на дрешници. Беше ги завирала там още по времето, когато нейният мъж й ги подаряваше с надеждата, че така ще спечели обичта й. Изсипа ги в стар вълнен три четвърти чорап, забоде го с безопасна игла и ги предаде на Бланка.
— Прибери го, дъще. Някой ден може да ти влязат в работа и за друго, а не просто за да се дегизираш — рече тя.
Бланка сподели тези думи с Хайме и той започна да следи майка си. Забеляза, че тя води привидно нормален живот, но че почти не се храни. Поддържаше се с мляко и с по няколко лъжички мед. Почти не спеше — по цяла нощ пишеше или обикаляше нагоре-надолу из къщата. Сякаш постепенно се откъсваше от света — все по-лека, все по-прозрачна, все по-крилата.
— Както е тръгнало, след някой и друг ден ще вземе да отлети — загрижено каза Хайме.
Изведнъж нещо започна да я задушава. В гърдите си чувстваше галопа на пощурял кон и горестта на ездач, понесъл се с целия си устрем срещу вятъра. Каза, че е от астмата, но Алба забеляза, че Клара вече не я вика със сребърното звънче, за да я цери с продължителни прегръдки. Една сутрин съзря, че баба й отвори с необяснима радост клетките с птичките.
Клара написа малки картички за свидните си същества, които бяха много, и мълчешката ги сложи в една кутия под леглото си. На другата сутрин не стана, а когато прислужницата й донесе закуската, не й позволи да дръпне пердетата. Бе започнала да се сбогува и със светлината, за да потъне бавно в света на сенките.
Известиха Хайме. Той дойде да я види и не си тръгна, докато тя не се съгласи да я прегледа. В състоянието и във вида й не откри нищо ненормално, ала въпреки това разбра, че тя несъмнено ще умре. Излезе от стаята й с широка престорена усмивка, но щом престана да чувства върху себе си погледа на майчините си очи, трябваше да се облегне на стената, защото му се подкосяваха краката. Не сподели нищо с никого вкъщи. Повика един специалист, който му беше преподавал във факултета по медицина. Още същия ден той дойде в дома на Труеба и след като прегледа Клара, потвърди диагнозата на Хайме. Събраха всички от семейството в дневната и без много предисловия им известиха, че не й остават повече от две или три седмици живот и че единственото, което могат да направят, е да са около нея, за да си отиде, без да й е мъчно.
— Мисля, че просто е решила да умре, а науката не разполага с лек срещу тази болест — каза Хайме.
Естебан Труеба сграбчи сина си за врата и едва не го удуши, изблъска навън специалиста и после изпотроши с бастуна си лампионите и порцеланите в гостната. Най-накрая падна на колене на пода и зарида като бебе. В този момент влезе Алба, съзря дядо си смален до нейния ръст, пристъпи, загледа го изумена и като видя сълзите му, го прегърна. По плача на стареца момиченцето отгатна вестта. От всички в къщата само тя не изгуби ума и дума — едно, поради тренировките си да понася болка, и второ — защото баба й често й бе говорила за смъртта, обяснявала й беше защо човек се страхува от нея.
— Точно както в мига, когато идваме на бял свят, така и когато умираме, ние се боим от неизвестното. Но страхът ни е нещо вътрешно, което няма нищо общо с действителността. Смъртта е като раждането — само една промяна — беше й казвала Клара.
И бе добавяла, че щом като може да се свързва без мъчнотия с душите в Отвъдното, тя е напълно сигурна — после ще може да прави същото и с душите в Отсамното. Така че, вместо да хленчи, когато дойде нейният ред, иска да е спокойна, защото в нейния случай смъртта няма да е раздяла между двете, а начин да бъдат по-истински заедно. Алба проумя прекрасно думите й. Не след дълго Клара сякаш се унесе в сладък сън и само видимото й усилие да вкарва въздух в белите си дробове издаваше, че още е жива. Ала задухът май не я гнетеше, защото тя не се бореше за живота си. Внучката й през цялото време стоя до нея. Наложи се да й нагласят надве-натри легло на пода, защото отказа да излезе от стаята, а когато понечиха да я изкарат насила, тя за първи път тропна ядосано. Държеше на своето — баба й разбира всичко и иска тя да е при нея. Така си и беше всъщност. Малко преди края Клара отново дойде в съзнание и заговори спокойно. Първото нещо, което забеляза, бе ръката на Алба между своите длани.
— Ще умра, нали, момичето ми? — попита тя.
— Да, бабо, но няма значение, защото аз съм с тебе — отвърна детето.
— Добре. Под леглото има кутия с картички, извади я и ги раздай — аз няма да смогна да се сбогувам с всички.
Клара склопи очи, въздъхна облекчено и замина за онзи свят, без да погледне назад. Край нея беше цялото семейство — Хайме и Бланка, изпити и съсипани от безсънните нощи, Николас, унесен в молитви на санскритски, Естебан със стиснати уста и юмруци, безкрайно гневен и отчаян, и малката Алба — единствената, която бе запазила спокойствие и присъствие на духа. Тук бяха и прислужниците, и сестрите Мора, и някой и друг стигнал до просешка тояга човек на изкуството, прехранвал се в къщата през последните месеци, и един свещеник. Бе го повикала готвачката, но той така си и стоя със скръстени ръце, защото Труеба не позволи да безпокоят умиращата с изповеди в последния й час и с ръсене на светена вода.
Хайме се наведе над тялото — да чуе някакво недоловимо туптене на сърцето й, ала не би.
— Мама си отиде — изхлипа той.
