чужбина.
В следващите години до Естебан Труеба достигаха вести за черната овца на семейството от писмата, които сегиз-тогиз си пишеха Бланка и Николас. Така научи, че синът му бил открил в Съединените щати нова школа за общение с Нищото. Постигнал главоломен успех и се замогнал. Този път му провървяло — не както при опитите да се издигне с балон или да отвори фабрика за сандвичи. Стигнал дотам, че се киснел заедно с учениците си в собствен басейн от розов порцелан и се радвал на уважението на гражданството, съчетавайки, без сам да си го е поставял за цел, търсенето на общение с бога и сполуката в сделките. Не ще и дума, че Естебан Труеба никога не повярва в тая история.
Сенаторът изчака да поизрасне косата на внучката му, за да не си мислят хората, че е келява, и лично отиде да я запише в един английски девически колеж, защото продължаваше да смята, че никъде не дават по-добро образование и възпитание — въпреки противоречивите резултати, които се получиха при двамата му синове. Бланка се съгласи, защото съзнаваше, че за да си намери Алба място в живота, не е достатъчно планетите да са благосклонно съчетани в звездната й карта. В колежа Алба се научи да яде варени зеленчуци и прегорял ориз, да понася студа на двора, да пее химни и да се отрича тържествено от всички земни суети, с изключение на тези от спортно естество. Научиха я да чете Библията, да играе тенис и да пише на машина. Машинописът бе единственото полезно нещо, което й остана от дългите чуждоезични години. Еднообразието в колежа й се стори непоносимо. Дотогава тя бе живяла другояче. Не бе и чувала да се приказва за грехове и за обноски на госпожица, не познаваше границата между човешкото и божественото, между възможното и невъзможното. Бе гледала как единият й вуйчо се размотава гол по коридорите и току прави скокове на каратист, а другият се е заровил под планина книги, как дядо й троши с бастуна си телефоните и саксиите на терасата, как майка й се изнизва с палячовското си куфарче, как баба й мести трикраката маса и свири Шопен, без да вдига капака на пианото. В часовете скучаеше. В междучасията сядаше в най-отдалеченото и притулено кътче на парка, за да не я виждат, тръпнеше от желание да я поканят да играе и едновременно се молеше никой да не я забележи. Майка й я предупреди да не се опитва да обяснява на съученичките си какво е видяла и научила за човешката природа в медицинските книги на вуйчо си Хайме и да не говори на учителките за предимствата на есперанто пред английския език. Въпреки тези предпазни мерки директорката на учебното заведение без особена трудност долови още от първите дни своенравието на новата си ученичка. Наблюдава я няколко седмици и когато диагнозата й се изясни, извика Бланка Труеба в кабинета си и й обясни възможно най-учтиво, че момичето в никакъв случай не се вмества в общоприетите норми на британското възпитание. Препоръча й да го даде в колеж на испански монахини, където може би ще сполучат да обуздаят развинтеното му въображение и да поправят крайно лошите му обноски. Но сенаторът Труеба нямаше намерение да се оставя някаква си мис Сейнт Джон да му смачка фасона и използва цялата си тежест на влиятелен човек, за да не изключат внучката му. Искаше тя на всяка цена да научи английски. Беше убеден, че английският стои по-високо от испанския, който смяташе за език второ качество, подходящ за домашни нужди и за магии, за необуздани страсти и безполезни начинания, но непригоден за света на науката и на техниката, където се надяваше да види един ден как Алба жъне лаври. Надвит от вълната на новите времена, той най-сетне бе приел, че някои жени не са кръгли идиотки, и мислеше, че Алба е прекалено безлична, за да си хване съпруг с добро положение, но може да получи професия и в крайна сметка да си изкарва хляба както мъжете. По тази точка Бланка подкрепи баща си, защото бе изпитала на собствен гръб колко лоши последици носи едно посредствено образование, когато дойде време човек да се оправя в живота.
— Не искам да си бедна като мене, камо ли пък да зависиш от мъж, който да те издържа — казваше тя на дъщеря си всеки път, когато я заварваше да плаче, защото не й се ходело на училище.
Не я преместиха от колежа и трябваше да го изтърпи цели десет години.
За Алба единственият стабилен човек в този оставен на произвола на съдбата кораб, в който се превърна голямата къща на ъгъла след смъртта на Клара, беше майка й. Бланка се бореше яростно като лъвица със съсипията и разложението, ала беше ясно, че ще загуби битката срещу настъплението на разрухата. Само тя се бъхтеше, за да придаде на огромната къща вид на дом. Сенаторът Труеба продължи да живее там, но престана да кани приятелите и съмишлениците си, тури ключа на салоните и се затвори само в библиотеката и в спалнята си. Беше сляп и глух за нуждите на дома си. Погълнат от политиката и от сделките, той постоянно пътуваше, финансираше нови и нови изборни кампании, купуваше земи и трактори, отглеждаше състезателни коне, въртеше спекулации със злато, захар и хартия. Нехаеше, че стените на къщата му плачат за бояджийска четка, че мебелите са изтърбушени, че кухнята се е превърнала в бунище. Не се вглеждаше и в степаните вълнени елечета на внучката си, в овехтелите дрехи на дъщеря си или в ръцете й, съсипани от домакинската работа и от глината. Не го правеше от скъперничество — просто неговото семейство бе престанало да го интересува. Сегиз-тогиз се отърсваше от своята разсеяност и цъфваше с някой от скъп по-скъп и разкошен подарък за внучката си, който само правеше още по-очебиен контраста между невидимото богатство, затворено в банковите му сметки, и недоимъка в дома му. Не че не даваше на Бланка никакви пари — даваше, кога повече, кога по-малко, ала те никога не стигаха, за да поддържат в ред разнебитената, мрачна, почти запустяла и пронизвана от течение къща, в която се бе изродил предишният палат. Парите никога не бяха достатъчни на Бланка, за да посреща разходите, постоянно искаше назаем от Хайме и колкото и да орязваше домашния бюджет оттук и да го кърпеше оттам, краят на месеца винаги я заварваше с куп неплатени сметки, които все набъбваха ли, набъбваха. Минаваше й през ум да се вдигне до квартала на бижутерите — евреи и да продаде някоя от скъпоценностите, купени пак там четвърт век по-рано и завещани й от Клара в един вълнен чорап.
В къщи Бланка ходеше с престилка и платненки и по нищо не се различаваше от вече оределите им прислужнички, а за излизане обличаше все същия си черен джемпър от едно време, станал на вестник от гладене, и бялата си копринена блуза. След като дядо й овдовя и престана да се грижи за нея, Алба се обличаше от подаянията на едни свои далечни братовчедки. Те бяха или по-едри, или по-дребни от нея, та обикновено палтата й стояха като войнишки шинели, а роклите я стягаха и й бяха къси. На Хайме му се искаше да направи нещо за двете, но съвестта го гризеше — смяташе, че е по-добре да изразходва заплатата си за храна на гладните, отколкото да я харчи за охолство на сестра си и на племенницата си.
След смъртта на баба си Алба започна да сънува кошмари, от които се събуждаше с викове и цялата трепереше като от треска. Присънваше й се, че всички членове на семейството умират и тя остава да се лута сама в голямата къща в компанията на бледите и умърлушени призраци, витаещи по коридорите. По съвет на Хайме я преместиха в спалнята на Бланка, за да се чувства по-спокойна. Откакто започна да спи в една стая с майка си, тя чакаше със скрито нетърпение момента да си легнат. Свита между чаршафите, следеше с поглед как майка й си прави обичайния тоалет преди лягане и после се пъха в леглото. Бланка си почистваше лицето с крем „Харем“ — пембено мазило с мирис на рози, което по всеобщо мнение правело чудеса с женската кожа, и разресваше по сто пъти дългата си кестенява коса, в която започваха да се появяват няколко бели косъма, невидими за всички други, но не и за нея. Лесно хващаше простуда, та затова и зиме, и лете спеше с вълнени фусти, които тя сама плетеше през свободните си часове. При дъждовно време си слагаше ръкавици, за да усеща по-малко болезнено полярния студ, вселил се в костите й от влажната глина. Оттам не успяха да го прогонят нито инжекциите на Хайме, нито китайското иглолечение на Николас. Алба я наблюдаваше как върви насам-натам из стаята. Нощницата й на манастирска послушница се ветрееше около тялото и. Освободена от кока, косата й се спускаше на воля. Обгръщаше я нежното ухание на чистите й дрехи и на крема „Харем“. Унасяше се в несвързан пъстър монолог — тюхкаше се заради цената на зеленчуците, изреждаше многобройните си болежки, охкаше от умора, че бремето на цялата къща било легнало върху нейните плещи, и с всичко това се преплитаха поетичните й блянове за Педро Трети Гарсия, когото си представяше сред облаците на припадаща вечер или си го припомняше сред златистите жита в „Трите Марии“. Щом свършеше с целия този ритуал, Бланка се мушваше в леглото и угасяше лампата. Вземаше ръката на дъщеря си през тесния проход, който ги разделяше, и й разказваше приказките от магическите книги във вълшебните сандъци на прадядо Маркос, които недобрата й памет превръщаше в нови приказки. Така Алба научи за един принц, който спал сто години, за девици, сплели тела в ръкопашен бой с дракони, за някакъв изгубил се в гората вълк, който бил изтърбушен съвсем безпричинно от някакво момиченце. Когато Алба поискваше да чуе отново тия страхотии, Бланка не можеше да ги повтори, защото ги беше забравила. Поради това малката придоби навика да си ги записва. А после започна
