него взеха, че го направиха популярен и на всички избори събираше купища гласове за Консервативната партия. Беше фанатичен, язвително груб и старомоден, но олицетворяваше по-добре от когото и да било моралните стойности на семейството, традицията, частната собственост и реда. Нямаше човек, който да не го познае на улицата, измисляха се вицове по негов адрес, от уста на уста се носеха смешните историйки, които му се приписваха. Разправяха, че след оня сърдечен пристъп, когато Николас се разсъблече пред вратите на Конгреса, президентът на републиката го извикал в кабинета си и му предложил да оглави посолството в Швейцария — постът подхождал за годините му и щял да му позволи да си възстанови здравето. Разказваха, че в отговор сенаторът Труеба стоварил такъв юмрук по писалището на президента, че съборил националното знаме и бюста на Бащата на родината.
— Аз оттук не мърдам, ваше превъзходителство, освен ако не ме изнесат с краката напред! — изръмжал той. — Защото заплесна ли се само за миг, марксистите веднага ще ви отнемат стола, на който седите!
Той първи се сети да нарече левицата „враг на демокрацията“, без да подозира, че години по-късно това определение ще стане девиз на диктатурата. На политическата борба посвещаваше почти цялото си време и голяма част от състоянието си. Забеляза, че то като че ли бавно, но сигурно изтъняваше, откакто почина Клара, въпреки все новите и нови сделки, които въртеше. Но не се разтревожи особено, защото реши, че в естествения ред на нещата е залегнал един неопровержим факт — ако приживе тя бе за него повей, който му носеше сполука, то явно нямаше как да продължи да му свети като щастлива звезда и след смъртта си. Пък и пресметна, че и без да увеличава състоянието си, то ще му стигне, за да преживее като заможен човек колкото дни му бе писано да остане на тоя свят. Чувствуваше се стар, беше си втълпил, че нито едно от трите му деца не заслужава да го наследи, а пък внучката си щеше да осигури, като й остави „Трите Марии“ — нищо, че на село човек вече не успява да се замогне както едно време.
Благодарение на новите шосета и автомобили някогашното сафари с влак се бе свело до някакви си шест часа път от столицата до „Трите Марии“, ала понеже беше все зает, той така и не намираше време да се отбие в чифлика. От дъжд на вятър се обаждаше на управителя да дойде да му се отчете, но след тия посещения изпадаше в лошо настроение, което му държеше влага по няколко дена. Неговият управител беше човек, сломен от собствения си песимизъм. Как веднъж не донесе добра вест! Все за природни бедствия докладваше — я слана попарила ягодите, я пипка изпонатръшкала кокошките, я мана похабила гроздето. Така селският имот, от който бе натрупал богатството си, се превърна в бреме за сенатора Труеба и той често трябваше да тегли пари, предназначени за други сделки, за да подлага рамо на тази ненаситна земя. Тя сякаш бе петимна да се върнат времената на занемарата и сиромашията, от които той я бе избавил.
— Трябва да отида да сложа ред. Там има нужда стопанинът да погледне кое как е и да се развърти — мърмореше той.
— Много са объркани нещата на село, господарю — предупреждаваше го неведнъж управителят. — Селяните са станали непокорни. Не минава ден да не поставят нови искания. Ще рече човек, че им се иска да живеят по господарски. Ако питате мен, най-добре е да се продаде имотът.
Ала Труеба не искаше и да чуе за продаване. „Когато всичко друго свърши, остава единствено земята“, повтаряше си той както едно време, когато беше двайсет и пет годишен и същото му натякваха и майка му, и сестра му. Но като му натежаха годините и политическата дейност, „Трите Марии“, наред с много други неща, които преди му се струваха от голямо значение, престана да го интересува. За него чифликът имаше само символична стойност.
Управителят беше прав — много се бяха объркали нещата през тия години. Същото възвестяваше и кадифеният глас на Педро Трети Гарсия, който благодарение на онова чудо радиото достигаше и до най- затънтените кътчета на страната. На трийсет и толкова години той продължаваше да прилича на груб селянин — въпрос на стил, тъй като житейските познания и успехът бяха омекотили неговата недодяланост и поизбистрили светогледа му. Беше си пуснал брада на горянин и дълга коса на пророк, които сам подрязваше, без да се гледа в огледало, с бръснач, останал от баща му — изпреварваше с някоя и друга година онази мода, която по-късно предизвика фурор сред певците на протестни песни. Носеше панталони от груб плат, платнени сандали занаятчийско производство с плетени конопени подметки, а зиме се намяташе с пончо от тепана вълна. Това беше бойната му униформа. Така излизаше по сцените и така го снимаха по обложките на плочите. Разочарован от политическите организации, в крайна сметка си нави на пръста три-четири не особено сложни идеи и с тях скрепи своята философия. Беше анархист. От кокошките и лисиците премина на песни, възпяващи живота, дружбата, любовта, а също и революцията. Музиката му беше много популярна и само такъв твърдоглав човек като сенатора Труеба можеше да я подценява. Старият бе забранил да се слуша радио в къщата му. Не желаеше внучката му да надава ухо на глупавите комедии и на радиопиесите, в които майки загубват децата си и си ги възвръщат след години, нито пък искаше подривните песни на неговия враг да вредят на храносмилането му. В спалнята си имаше модерен радиоапарат, но слушаше само новините. Изобщо не подозираше, че Педро Трети Гарсия е най-добрият приятел на сина му Хайме и че се среща с Бланка всеки път, когато, смотолевила някакъв предлог, тя излизаше с палячовското си куфарче. Не знаеше и друго — че когато се случеше неделята да е слънчева, Педро Трети понякога водеше Алба да се катерят по хълмовете, сядаше до нея на билото да погледат града и да ядат хляб и кашкавал и преди да се затъркалят надолу по склона, превиващи се от смях като щастливи палави животинки, той й говореше за бедните, за потиснатите, за отчаяните и за други неща, за които Труеба предпочиташе внучката му да не научава.
Педро Трети виждаше как Алба расте и се стараеше да бъде близо до нея, но никога не я сметна наистина за своя дъщеря — по този въпрос Бланка бе непреклонна. Казваше, че Алба е трябвало да преживее не един стрес и че е истинско чудо, дето е сравнително нормално дете, така че няма нужда да я хвърлят в нов смут във връзка с произхода й. По-добре беше тя да продължава да вярва на официалната версия. От друга страна не биваше и да се рискува — ще вземе да се разприказва с дядо си по този въпрос и ще се стигне до катастрофа. Тъй или иначе, волният и непокорен дух на момичето допадаше на Педро Трети.
— Ако не ми е дъщеря, поне заслужава да бъде — гордо казваше той.
През всичките тия години Педро Трети така и не свикна с ергенския си живот, въпреки че имаше успех сред жените, особено сред прелестните девойчета, които пламваха в буйна страст от стоновете на китарата му. Някои от тях се вмъкваха насила в живота му. За него тези любовни връзки бяха необходимост заради свежестта им. Правеше момичетата щастливи — или поне се стараеше, но за много кратко време. И още от мига, в който разбереше, че работата става дебела, започваше да ги държи на разстояние, докато най- сетне се разделяше с тях по възможно най-деликатния начин. Често, когато някоя от тях въздишаше насън до него в леглото, той затваряше очи и мислеше за Бланка, за пищното й зряло тяло, за едрите и хладни гърди, за тънките бръчици край устата й, за сенките на арабските й очи и усещаше как в гърдите му напира задавен вик. Колко пъти се опитва да бъде задълго с други жени, по колко пътища и по колко тела премина, за да се отдалечи от нея, но нищо не излезе. В най-интимния момент, когато човек е сам-самичък и чувства, че чезне, като пред смъртта, точно тогава — и винаги — Бланка беше единствената. На сутринта започваше лека-полека да се отървава от новата си любима и щом се намереше на свобода, се връщаше при Бланка — отслабнал, с по-видими торбички под очите, по-виновен, с нова песен на струните на китарата и с нови неизчерпаеми ласки за нея.
Бланка, напротив, бе привикнала да живее сама. В крайна сметка си намери отдушник в грижите за домакинството в голямата къща, в керамичната работилница и в своите Рождества от измислени животни. В тях на законите на биологията отговаряше единствено Светото семейство, но то се губеше сред тълпа уроди. В живота й имаше само един мъж — Педро Трети. Просто тя бе призвана за една-единствена любов. Непоклатимата сила на чувството й я спаси от посредствено живуркане и от печална участ. Продължаваше да му бъде вярна дори когато той изчезваше от хоризонта, затичан след някоя дългокрака нимфа с разпуснати коси, и от това любовта й към него не намаляваше. Отначало при всяка негова забежка тя мислеше, че ще умре, ала скоро проумя, че отсъствията му са съвсем мимолетни и че той неизменно се връща по-влюбен и по-нежен. Бланка предпочиташе потайните срещи с любимия си в хотелчета със стаи за любовни двойки пред глухото еднообразие на съвместния живот, пред умората от един брак и пред нерадостната перспектива двамата да остареят един до друг, споделяйки в края на всеки месец тревогата, че едва свързват двата края, неприятния дъх в устата на пробуждане, неделната досада и болежките от възрастта. Тя беше непоправима романтичка. Неведнъж я блазнеше изкушението да се вдигне с
