да си отбелязва и нещата, които й се струваха важни, както правеше баба й Клара.
Работата по мавзолея започна скоро след смъртта на Клара, ала се проточи почти две години, защото аз все притурях нови и скъпи детайли — надгробни плочи със златни готически букви, стъклен купол, за да влиза слънце, и един хитро измислен механизъм, заимстван от водоскоците от римско време, за постоянно и равномерно поливане на една малка вътрешна градинка, в която наредих да посадят рози и камелии — любимите цветя на двете сестри, владели сърцето ми. Мъчнотията дойде със статуите. Отхвърлих няколко проекта, защото не желаех някакви си там ангели — кретени, а образите на Роса и Клара, с лицата им, с ръцете им, в естествен ръст. Един уругвайски скулптор улучи вкуса ми и статуите станаха най-сетне както аз ги исках. Когато всичко бе изкарано докрай, се натъкнах на неочаквана пречка — не можех да преместя Роса в новия мавзолей, защото семейство Дел Вале се противопостави. Опитах се да ги увещая с какви ли не доводи, с подаръци и натиск, прибягнах дори до политическото си влияние, но всичко бе напразно. Моите баджанаци не искаха и дума да чуят за преместване. Май бяха подразбрали онова за главата на Нивеа и ми се сърдеха, че през цялото това време съм я държал в зимника. Като ми стана ясно, че ще се опъват докрай, извиках Хайме и му казах да се приготви да дойде с мен на гробището, за да откраднем трупа на Роса. Той изобщо не се показа изненадан.
— Като не щат с добро, ще обърнем другия край — обясних аз на сина си.
Както си му е редът в такива случаи, отидохме по нощна доба и подкупихме пазача — бях сторил същото много години по-рано, за да остана с Роса първата нощ, която тя прекара там. Промъкнахме се с инструментите си откъм алеята с кипарисите, потърсихме гроба на семейство Дел Вале и се заехме с невеселата задача да го отворим. Отместихме внимателно плочата, която пазеше покоя на Роса, и извадихме от нишата белия ковчег. Той тежеше много повече, отколкото предполагахме, та се наложи да извикаме пазача да ни помогне. Неудобно се работеше в тая теснотия, където под мъждукащата светлина на една карбидна лампа само си пречехме един на друг с инструментите. После отново затворихме нишата с плочата, та никой да не заподозре, че е празна. Накрая целите плувахме в пот. Хайме се беше сетил да вземе манерка с ракия и му ударихме по глътка, за кураж. Въпреки че никой от нас не беше суеверен, този некропол от кръстове, куполи и плочи ни опъваше нервите. Аз седнах на прага на гроба да си поема дъх. Мина ми през ум, че вече не съм никак млад, щом от преместването на един сандък сърцето ми се разтупва така силно и ми се привиждат светещи точици в тъмното. Затворих очи и си припомних Роса, съвършеното й лице, млечната й кожа, косата й на морска сирена, медените й очи, предизвикващи смут, оплетените й със седефената броеница ръце, булчинския й венец. От гърдите ми се изтръгна въздишка, щом в съзнанието ми възкръсна тази прекрасна девственица, която ми се беше изплъзнала из ръцете. През всичките тези години тя бе чакала тук да дойда да я взема и да я отнеса на мястото, където й прилягаше да бъде.
— Сине, хайде да го отворим. Искам да видя Роса — казах аз на Хайме.
Не се и опита да ме разубеждава — по тона ми се досети, че нищо няма да ме накара да се откажа от намерението си. Насочихме фенера, Хайме развинти търпеливо бронзовите винтове, потъмнели от времето, и двамата успяхме да вдигнем капака. Тежеше, като да беше оловен. На бялата светлина на карбидната лампа съзрях Роса Красивата с булчинските й портокалови цветчета, със зелената й коса, с кротката й хубост. Изглеждаше същата, каквато я бях видял много години назад, легнала в белия си ковчег на масата в трапезарията на тъща ми и на тъста ми. Втренчих се в нея като омагьосан, без да се удивявам, че времето не я е докоснало — тя бе същата Роса от сънищата ми. Наведох се и през стъклото, покриващо лицето й, целунах бледите устни на тази, която безкрайно бях обичал. Внезапно между кипарисите се изви като влечуго лек ветрец, промъкна се коварно през някаква пролука в херметически затворения досега ковчег и само за миг моята непокътната годеница се стопи като в някакво вълшебство, разпадна се на ситен прашец. Когато вдигнах глава и отворих очи, все още с хладната целувка на устните си, Роса Красивата вече я нямаше. На мястото й имаше череп с празни очи, няколко ивици кожа с цвят на слонова кост, прилепнали за скулите, и няколко кичура плесенясала грива на темето.
Хайме и пазачът затвориха припряно капака, сложиха Роса на една количка и я отнесоха на отреденото й до Клара място в мавзолея с цвят на сьомга. Аз седнах върху един гроб в алеята с кипариси и се загледах в луната.
— Ферула имаше право — помислих си. — Останах сам, а тялото и душата ми се смаляват. Остава ми само да умра като куче.
Сенаторът Труеба се бореше срещу политическите си противници, които с всеки изминал ден напредваха все повече по пътя към властта. Докато други водачи на Консервативната партия дебелееха, старееха и прахосваха времето си в безкрайни византийски препирни, той работеше, проучваше, кръстосваше страната на север и на юг. Погълнат от своя лична кампания, която се точеше без прекъсване, Труеба пет пари не даваше нито за годините си, нито за глухия ропот на костите си. При всички парламентарни избори го преизбираха за сенатор. Ала той не се блазнеше от властта, богатството или авторитета. Беше си втълпил единствено, че е длъжен да унищожи наречения от самия него „марксистки рак“, който лека-полека проникваше сред народа.
— И камък да вдигнеш, отдолу комунист ще изскочи — казваше той.
Никой вече не му вярваше. Дори и самите комунисти. Хората му се поприсмиваха заради гневните му избухвания, заради вида му на гарван в траур, за допотопния му бастун и апокалиптичните му предвещания. Когато размахваше под носа на сподвижниците си статистическите данни и неподправените резултати от гласуването при последните избори, те махаха с ръка — какви ги бръщолеви старият, май е поизкуфял вече.
— Стигне ли се дотам, че да не можем да турим ръка на урните, преди да са преброили гласовете, спукана ни е работата! — пророкуваше Труеба.
— Никъде марксистите не са спечелили чрез всенародно гласуване. Не се е разминавало без революция, а у нас такива неща не стават — възразяваха му.
— Абе те ще станат, та тогава ще видите вие! — пенеше се Труеба.
— Успокой се бе, човек! Няма да позволим да се случи такова нещо — укротяваха го. — За марксизма въобще няма почва в Латинска Америка. Не проумяваш ли, че той не отчита нематериалната страна на нещата? В това учение има само безбожие, груб практицизъм и приспособенчество. Тук то не може да има успех!
Дори и самият полковник Уртадо, на когото под път и над път се привиждаха врагове на родината, не смяташе комунистите за опасност. Той неведнъж се помъчи да му отвори очите, за да проумее, че Комунистическата партия — това са шепа хаймани, които не представляват нищо дори от статистическа гледна точка. Освен това те се водели сляпо по заповедите на Москва, а това доникъде нямало да ги доведе.
— Москва е през девет земи в десета, Естебан. Комунистите и хабер си нямат какво става тук, в тази държава — разправяше му полковник Уртадо. — Не бръснат за слива условията в страната ни и затова са се оплели като петел в кълчища. Неотдавна излязоха с възвание — призоваваха селяните, моряците и индианците да се включат в първия национален съвет от болшевишки тип. Вари го, печи го — това си е чиста смехория. Какво ти разбират селяните от съвети! Вземи моряците — тях все ги вее вятърът в открито море, умът им е повече в бардаците по пристанищата, отколкото в политиката. Ами индианците! Че то я са ни останали към двеста, я не. Не вярвам да са оцелели повече след кланетата от миналия век, но виж, ако поискат да образуват съвет в своите резервати, тяхна си работа — подиграваше се полковникът.
— Да, ама не са само комунистите. Ей ти ги и социалистите, и радикалите, и други групички от тая пасмина. Всички са горе-долу от един дол дренки — отвръщаше Труеба.
За сенатора всички политически партии освен неговата бяха потенциално марксистки, той не можеше да направи ясна разлика между идеологията на едните и на другите. Безцеремонно излагаше позицията си публично всеки път, щом му се представяше възможност, и затова за всички, освен за хората от неговата партия, сенаторът Труеба се превърна в своего рода много колоритен и шантав реакционер и олигарх. Консервативната партия трябваше да му стяга юздите, за да не прекалява с приказките си — такива ги дрънкаше, че можеше да изложи не само себе си, а и да напакости на всички. Той беше необузданият рицар, готов да се впусне в схватка по всякакви форуми, на пресконференциите, в университетите, където никой друг не смееше да си покаже носа. Там той се изтъпанчваше невъзмутим в черния си костюм, с лъвската си грива и сребърния си бастун. Той бе мишената на карикатуристите, които от толкова подбив с
