отговора на въпроса си от спокойствието, каквото винаги струеше от него. Тя леко извърна глава и видя намръщеното лице на баща си. До него беше Арабела. Един поглед към нея и това като че успокои Луси. Тя си пое дълбоко дъх и си пожела свещеникът вече да започне церемонията.
Едва ли някой бе очаквал, че тя ще завърши толкова скоро, а ето вече, че Луси и брат й като представител на съпруга й полагаха подписите си в регистъра. Едуард Томас Мередит, представител на Ричард Дейвид Блаунт — думите се открояваха върху листа. Макар бракът да бе обявен на всеослушание, Едуард реши да не спира дотук, просто не искаше излишно да рискува. Затова бе наредил да се приготви и удостоверение за брака, което също подписа. Същото стори и Луси. Когато се извърна да погледне брат си, а после и баща си, усмивката й бе малко несигурна.
— Хайде да излизаме вече от тази студена сграда. Чак костите започнаха да ме болят — заяви баща й някак грубовато, прикривайки чувствата, които го вълнуваха и най-вече притесненията си какво ли бъдеще оттук нататък очаква Луси.
Макар присъстващите да се мъчеха с общи усилия да превърнат последвалата сватбена закуска в щастливо събитие, никой от тях не можа да се поздрави с особени успехи в това отношение.
— Ще се върнеш ли за сватбата ни с Едуард? — попита я Арабела, по лицето й се четеше тревога.
— Не бих си позволила да отсъствам. Даже и ако Ричард не ме придружи, аз ще дойда — обеща Луси, макар да осъзнаваше, че съпругът й може да не се съгласи с нея. Е, добре, той просто ще трябва да промени мнението си, помисли си тя. — Решихте ли кога ще бъде?
— Мислим да е съвсем скоро след Коледа — отговори й Арабела с усмивка на лице, после огледа всички в стаята, докато най-накрая погледът й се срещна с този на Едуард. — Аз не бих искала да чакам толкова дълго, но семейството ми настоява за това.
Луси забеляза разменените между Арабела и Едуард погледи и в душата си се зарадва. Брат й бе чакал доста дълго щастието си.
Едуард се приближи, обгърна Арабела с една ръка и я притисна към себе си. Тя въздъхна и отпусна глава на рамото му, независимо че осъзнаваше — ако майка й беше тук, щеше да се разрази лют скандал заради този й жест.
— Убеди ли я да остане до нашата сватба? — попита Едуард.
— Обещах й да се върна за нея — обясни сестра му.
— Но Арабела се нуждае от твоята помощ, сестричке.
— На Арабела може да й помогне майка й, а освен това благодарение на мен тази къща не й е непозната. Вероятно вече даже знае много повече за нея, отколкото аз. А нашата икономка е уведомена, че трябва да изпълнява заповедите й. Тя ще се справи, Едуард — увери го Луси. — А аз трябва да се заема с новия си дом.
— Налага ли се да тръгнеш утре? — попита я приятелката й.
— Обещах на Ричард, че ще го направя.
Луси хвърли бърз поглед на брат си. Разпознавайки по твърдо стиснатите й устни, че няма да отстъпи от поетото обещание, Едуард благоразумно се въздържа от по-нататъшни увещания.
— Ще бъдеш толкова далеч от нас — каза за кой ли път и както винаги почти с плач Арабела.
— Глупости! Ричард има жилище само на два часа път оттук.
— Но то е необитаемо от години — опита се да спори отново Арабела.
Макар да бе изтъквал същия аргумент като годеницата си, Едуард разбра, че дискусията по този въпрос е необходимо да приключи. Сестра му вече бе омъжена. Виждайки колко са побледнели устните й, той осъзна с какво усилие вероятно понася техните атаки и затова промени темата.
— Ще дойдете ли с Ричард в Лондон за Малкия сезон? — попита.
Лицето на Арабела в миг се оживи.
— Това е нещо, което никога не сме обсъждали — призна Луси, като преди това си пое дълбоко дъх и се усмихна на по-големия си брат.
— Учуден съм. Като гледах колко дебели писма ти праща, ми се стори, че няма нещо, което да не сте обсъдили — подкачи я брат й. — Вероятно и твоите писма са били не по-малко дълги и също толкова скъпи като неговите.
Луси избухна в смях. В същия миг в полезрението й попадна инвалидната количка на баща й и тя се извърна към него. Той внимателно прецени израза на лицето й, а после й протегна ръка.
— Много е късно да се променя каквото и да било — каза той тихо. — Надявам се, че много добре осъзнаваш какво правиш — добави, все още стискайки ръката й — сякаш не му се искаше да я пуска надалеч.
— Ричард е добър човек, татко. Ти винаги си го ценил високо. Ще се чувствам щастлива с него — увери го тя, прикривайки съмненията, които самата тя изпитваше, под маска от спокойствие.
— Надявам се да се окажеш права…
За миг замълча и погледна нагоре към нея — изразът на лицето му беше изключително сериозен.
— Знаеш, че тази къща винаги ще си остане твой дом, ако някога разбереш, че се нуждаеш от дом, Луси.
— Зная, татко.
Тя го целуна по бузата, беше толкова развълнувана, че в очите й избиха сълзи. И побърза да смени темата.
Припомни си думите му в каретата на път за новия си дом. Мили упорити татко, помисли си тя. Ако й беше позволил малко повече самостоятелност, сега тя нямаше да бъде омъжена жена.
А всичко, към което се стремеше тя, бе собствен дом. Когато за първи път бе споменала за мечтата си, той само се бе изсмял. Но спря веднага, щом като разбра, че желанието й е сериозно.
— Няма да търпя моята дъщеря да води такъв скандален живот — заяви той.
Нито сериозните й аргументи, нито молбите й можаха да го накарат да отстъпи. Всеки път, когато тя отново се връщаше към тази тема, той ставаше все по-непреклонен, докато най-накрая даже вписа специална клауза в завещанието си, че ще я лиши от наследство, ако макар и едно пени от парите бъде използвано с цел тя да си уреди свой собствен дом. Ако не се омъжеше, тя бе задължена да живее в бащиния си дом.
Луси осъзна безполезността на своя план и се отказа от него, помирявайки се с мисълта, че няма да има свое домакинство. Но когато Едуард поиска от бащата на Арабела ръката й, тя реши, че е време сериозно да се замисли за бъдещето си. Арабела заслужаваше да има свой собствен дом и да бъде господарка в него, а не да зависи от сестрата на съпруга си. Нямаше да бъде лесно новото семейство да споделя живота си с баща й, още повече, че той най-вероятно щеше да се меси във възпитанието на толкова очакваните внуци. Да, тогава Арабела едва ли щеше да се чувства спокойна в присъствието и на друга жена.
Луси знаеше, че брат й прекалено дълго бе чакал Арабела. Беше се влюбил в нея още преди първия й Сезон, но се колебаеше официално да й поиска ръката — искаше да бъде сигурен в себе си. После, малко преди да започне Сезонът, майката на Едуард и Луси се беше простудила и скоропостижно починала. Когато бе възможно Едуард да се върне в Лондон, макар и не за да посещава празненствата и баловете, вниманието на Арабела вече бе привлякъл красив млад мъж във великолепна униформа със звание, равно на бащиното й. Едуард предпочете да се отдръпне, без да спомене на никого за своята любов. Само Луси знаеше колко го боли. В края на сезона бащата на Арабела обяви годежа й с красивия младеж. Но точно преди да се оженят, частта му бе преместена на Иберийския полуостров.
Арабела го бе чакала търпеливо, притеснена, че не получава много често вести от него. Един ден бе получила известие, че продава службата си и в скоро време се завръща. Но това завръщане никога не се състоя. Заразявайки се с една от болестите, които задължително се появяваха винаги, когато имаше война, годеникът й бе починал в ръцете на една испанка. Арабела бе съсипана и веднага потърси утеха при приятелката си Луси. Така Едуард и тя имаха отново възможност да се сближат.
Отначало Едуард просто го беше страх да се надява. После, когато жалейният период приключи, а Арабела все така не се връщаше към обичайния ритъм на градския живот, той стана по-смел в мечтите си. Окуражаван от сестра си, Едуард започна да ухажва Арабела, но този път се стараеше постоянно да показва колко много означава тя за него. И най-накрая Арабела му отговори с взаимност. Независимо от това родителите й поискаха тя да почака, докато започне и приключи следващият Сезон, преди женитбата им да
