бъде огласена в самия му край. Макар все повече да харесваха Едуард, те искаха да се убедят, че решението й е продиктувано от истински дълбоко чувство. Луси даде воля на гнева си заради оскърблението, което нанасяха на брат й, на което той реагира само със смях, но после се съгласи с нея.
— И на мен не ми харесва това — каза той. — Разбирам обаче и гледната точка на родителите й. Те толкова искаха за Арабела мъж със звание…
Очакването само направи по-здрава спойката между тях. Наблюдавайки как любовта им става все по- силна, у Луси узря решението да не допусне да се превърне в бреме за тях. Но преди Едуард да получи писмо от Ричард, тя все още не знаеше какъв път да избере.
Тя така и нямаше да узнае за писмото, ако не се беше втурнала сутринта, когато бе пристигнало, в кабинета на Едуард — искаше да се посъветва с него за предстоящото празненство, което възнамеряваше да организира. На лицето му се беше изписал странен израз.
— Да не се е случило нещо лошо? — попита тихо. Той й подаде писмото.
— Прочети го.
Тя се загледа в изписания лист, след това се отпусна на стола пред бюрото на Едуард, за да го прочете по-внимателно. Когато свърши с четенето, вдигна глава, на лицето й се беше изписал израз на веселие.
— Иска да му помогнеш да си намери съпруга? Просто не знае колко дълго време ти самият не можа да се сдобиеш със своя?
— Нали прочете писмото му. Когато му съобщих за годежа си, той реши да ме провъзгласи за познавач на станалите на възраст за женене момичета в обществото — каза мрачно брат й.
— Не си прочел внимателно писмото, братко мой. Той не търси момиче. Би предпочел по-възрастна жена, която най-вероятно не е получила предложение навремето и сега би била щастлива да се омъжи и да стане майка на децата му — напомни му тя.
— И в този случай няма да съм му от полза. Не обръщам внимание кой се е омъжил и кой не в края на Сезона. Твърде зает съм с Арабела.
Той прокара пръсти през тежката си коса и въздъхна.
— Видяхме се съвсем за кратко след трагичната смърт на жена му и му казах да ми се обади в случай, че бих могъл с нещо да му помогна. Нямах ни най-малка представа, че ще ме моли за такова нещо.
На лицето на Едуард ясно се четеше объркването му. Ричард му беше много близък приятел и той знаеше, че трябва да е бил много отчаян, за да напише подобно писмо.
— Предполагам, бих могъл да помоля Арабела да ми посочи подходяща кандидатка.
Луси в това време препрочиташе някои пасажи от писмото. Изведнъж я осени идеята и тя се обърна с усмивка към брат си.
— Нека аз да поговоря с Арабела — каза тя. — Може би заедно ще можем по-добре да подберем някоя, най-вероятно сред тези, които са били представени в обществото малко след мен. След като си обещал, че ще му помогнеш, можем поне да опитаме. Писмото на Ричард е написано наистина от един отчаян мъж и изобщо няма нищо общо с оня безгрижен млад мъж, който те посещаваше през лятото.
Гласът й звучеше някак нехайно. Но ако брат й си беше дал труда да разгледа по-внимателно израза на лицето й, щеше да разбере, че тя е замислила нещо.
Едуард само сви рамене.
— Е, това беше едно време. Никой от нас вече не е същият. А Ричард преживя много повече беди, отколкото някой от нас. И явно проблемите му са го принудили да вземе такова решение. Сигурна ли си, че искаш да бъдеш въвлечена в този налудничав план? В противен случай ще му напиша, че не съм в състояние да му помогна.
— Ричард винаги е бил любезен с мен. И ако мога да му помогна… — обясни тя.
— Добре, ще му напиша, че си съгласна да му окажеш помощ — изрече той снизходително.
Единствено по въпроса да си уреди собствен дом Едуард и баща й не бяха съгласни с нея. Тя знаеше какво си мисли брат й сега — ако така ще й се удаде възможност да се занимава с нещо, колкото и безполезно да се окаже то, затова именно трябва да даде съгласието си.
Ново раздрусване на каретата я откъсна от мислите й. Тя погледна към писмата, които стискаше с две ръце, сякаш бяха талисман.
— Да му кажа ли да кара по-бавно, госпожице Луси? — попита я слугинята й, не харесвайки израза на напрежение, появил се на лицето на господарката й.
— Глупости! Никога няма да пристигнем, ако го помолиш, Бети.
Бети не каза нищо, но когато след няколко мили спряха за смяна на конете, тя настоя Луси да влезе странноприемницата и да си почине в стаята, която бяха запазили за нея. Едва няколко минути отдих и като че лицето на господарката й възвърна цвета си. Кратка почивка беше най-многото, за което бе успяла да я убеди Бети. Със съзнанието, че е направила всичко възможно, слугинята се качи отново в каретата с Луси, надявайки се, че при този преход кочияшът няма да се старае да измине колкото се може повече мили. Луси се усмихна на Бети — искаше й се да й обясни, че не толкова самото пътуване, а това, което я очакваше в края му, я правеше така напрегната.
Писмата в ръцете й бяха единствената връзка с Ричард след почти осем години. Той беше танцувал с нея по време на първия й Сезон — и тези танци се бяха оказали добре дошла почивка от стараещите се да я омаят с чара си други мъже. Като женен мъж и много близък приятел на брат й, той беше безопасен. И постоянно караше Луси да се смее. Когато се беше върнал при жена си, защото се бе родило първото му дете, тя разбра, че й липсва. Заедно с Едуард бяха прегледали безчетно количество бебешки подаръци, за да открият най-подходящия за първия син на Ричард. През следващите две-три години, когато на бял свят се бяха появили и вторият му син, и дъщеря му, за писмата и подаръците се беше грижил само брат й.
Въпреки че Ричард и Едуард си кореспондираха от години, Ричард беше част от света, на която Луси бе обърнала гръб. Беше слушала, когато Едуард съобщаваше последните новини за това какво прави Ричард, наслаждавайки се на разказите му за Гърция, Москва и други места, където беше. Беше доловила от обясненията на Едуард, че Ричард служеше като неофициален куриер на правителството, макар нито тя, нито брат й някога открито да бяха засягали този въпрос. Понякога Луси се чудеше дали брат й всъщност не се радваше на писмата на Ричард заради това, че и на него би му се искало да стане част от такива приключения. Но Едуард бе принуден да поеме управлението над имението, когато баща им се оказа в невъзможност да върши тази дейност.
Луси отново се вгледа в писмата и поглади панделката, която ги придържаше. Макар Ричард да се беше постарал да се покаже добър писмописец, все пак в тях се усещаше някакво неудобство. Тя отново се замисли по въпроса дали беше взела правилно решение, после въздъхна. Ако ли не, щеше просто да се примири. През последните години добре бе усвоила този урок. Освен това щеше да бъде и майка. Едва след като бе прочела писмата, в които Ричард разказваше за децата си, тя разбра колко много бе копняла за свое семейство. Като че надеждата отново се върна при нея, тя се облегна назад, а ръцете й още по-здраво стиснаха писмата.
Също като Луси, Ричард Блаунт размишляваше върху това, което беше сторил. Сутринта в деня на сватбата той бе оставил децата на грижите на гувернантката и учителя им и бе препуснал към скалите, които се надвесваха над морето. Сутринта беше ясна и слънчева — ако някой го наблюдаваше отдалеч, той би представлявал забележителна фигура с неговата светлокестенява коса, която слънцето правеше да изглежда не толкова кестенява, колкото златна.
Във времето, в което Луси му бе писала, че ще се състои сватбата, той притвори очи и се опита да си я представи. Макар да му бе описала как изглежда сега, всичко, което можеше да си припомни тази сутрин, беше щастливата фея, която се заливаше от смях и следваше него и Едуард навсякъде из имението — не искаше да ги остави нито за миг на спокойствие.
Едуард се бе чувствал разстроен от упоритото й преследване, но Ричард това го беше забавлявало и той даже я бе окуражавал. Тогава си беше пожелал, вместо да бъде единствено дете, често изпращано при уелския си дядо, и той да има сестра, която да го обича толкова много.
Независимо от това, което си спомняше за нея, Ричард знаеше, че тя се е променила. Луси беше много открита в писмата си. Но той не можеше да заличи образа на смеещото се момиче и да го замени с по-
