мрачен. Едва ли предишната й самоличност толкова лесно се беше заличила.
Ричард тържествено произнесе своя обет, сякаш стоеше до Луси в църквата. Въпреки нещастната женитба с Джулия, първата му жена, той планираше да направи всичко възможно втората да се окаже успешна. Сега и възгледите му за брака бяха много по-реалистични, напомни си той. Причините да се ожени повторно бяха ясни — децата му се нуждаеха от майка, а той — от съпруга.
В допълнение на нанесения му удар от трагичната смърт на жена му, изминалата година също беше трудна. Може би бе сторил грешка, че бе побягнал и бе довел семейството си чак тук, в това имение, с цел да ги отдалечи от опасността. Не, не можеха да останат там, където обгорелите развалини щяха постоянно да им напомнят за ужаса на случилото се. Ловната му къща близо до имението на Едуард също не му се струваше безопасна за децата. Освен това обичаше тази част на Англия с нейните зелени хълмове, заливчетата и даже тресавищата.
Що се отнася до децата, морето даже беше предимство. През изминалата година те бяха станали доста добри моряци, Ричард ги беше обучил да изпълняват заповеди като екипаж на малкото корабче, с което обичаше да излиза в морето. Малка пътечка водеше до пристанището, така че нямаше да има проблеми.
Той сви рамене. Даже и ако на нея не й харесваше идеята да плава с тях, те щяха да се справят с това.
Мисълта за раните й притесняваше Ричард. Той беше изразил съчувствието си в писмо до Едуард, когато новината за падането й се беше превърнала в тема за разговор в обществото. Но как ли изглеждаше сега? Луси му беше писала, че понякога накуцва и най-важното — докторът й беше казал, че никога няма да може да има деца.
Въпреки че беше чул слуха за това защо годежът й се бе провалил, той не знаеше до каква степен нараняванията се бяха отразили на физиката й, а и на психиката й. Затова беше претеглил стотици пъти предложението й. Ами ако в нея беше взела връх горчивината и тя се беше озлобила? Ричард се замисли за своите енергични деца и се зачуди дали знанието, че Луси никога няма да има свои, няма да се отрази зле на техните взаимоотношения.
В писмата й, макар и доста по-умерени, отколкото бе очаквал, нямаше и следа от гняв, само твърда непоколебимост. Стоейки върху скалата тази сутрин, той си напомни, че решението вече беше взето. Даже и да възникнат проблеми, те трябва да положат всички усилия, за да ги преодолеят заедно. Още от предишната му женитба му беше станало ясно, че във всяко семейство има проблеми. Той решително прогони спомена за последните ужасни месеци от първия си брак от съзнанието си.
Ричард беше загубил усет за времето, загледан в далечината. В сивите му очи се отразяваше морската синева. Денят беше великолепен.
— Татко?
Викът го накара да се върне отново към настоящето, събуждайки щастливите спомени на времето, прекарано в Уелс, когато самият той беше момче.
— Татко? Днес ще излизаме ли в морето? — попита го най-големият му син, яздейки с понито си към него.
Баща му се огледа наоколо, искаше да се увери, че синът му не се е отдалечил от слугата, който беше задължен да придружава децата му винаги, когато поискаха да пояздят. И въздъхна с облекчение, когато видя мъжа, който нарочно сдържаше коня си, за да може Дейвид пръв да стигне до баща си. Нищо не ги заплашваше тук, но Ричард настояваше за децата му винаги да се полагат най-внимателни грижи.
— Какво правиш тук? — попита го Ричард сурово.
През годината, изминала след случилата се трагедия с майка им, Ричард се отнасяше с голямо внимание към децата си и за първи път се научи да ги възприема не просто като свои деца, а като хора, които представляват интерес за него. Но те не възприеха така лесно ролята, която той искаше да играе в живота им. Всъщност децата му не го и познаваха добре. А откакто им беше съобщил за предстоящата си женитба, разбра, че Дейвид се нуждае още повече от вниманието му; всъщност всички се нуждаеха от него. След като беше уверил по-малкия си син и дъщеря, че няма вече да ги напуска за месеци наред, както беше правил по-рано, те бяха възприели идеята за повторната му женитба. Само Дейвид изглежда изпитваше затруднения да я приеме.
— Приключих с уроците си — каза Дейвид още преди баща му да беше задал някакъв въпрос.
Ричард го изгледа въпросително. Дейвид наведе глава.
— Приключих с математиката — додаде той бързо. — Господин Ейвъри каза, че ще се занимаваме по география и латински, след като се наобядваме.
— И ти разреши да излезеш преди това? — попита го баща му строго.
Знаейки характера на учителя, Ричард се съмняваше в това, което казваше синът му.
— Не беше точно така.
Дейвид вдигна глава към баща си, в очите му се четеше молба.
— И какво ти каза?
Макар Ричард да знаеше, че веднага трябва да отпрати сина си обратно, сърце не му даваше да го накаже. И ако трябваше да бъде честен пред себе си, не му се искаше да остава сам.
— Посочи ми да прочета няколко абзаца от книгата по история. Но аз вече ги бях чел. Заедно с теб ги четохме. Истина ти казвам, татко — обясни синът му.
— Даде ли ти разрешение да излезеш?
Детето още веднъж сведе глава.
— Беше зает с Ричард и аз излязох.
— И сега не знае къде си? — попита баща му остро и присви устни.
Събития от времето преди пожара го накараха да настоява винаги някой да знае къде се намират децата му, през цялото време. Само така можеше да ги предпази от подобно на пожара бедствие. Пожарът, който беше разрушил дома им.
— Изпратих коняря да му съобщи, че ще пояздя — бързо обясни Дейвид.
Когато баща му присвиваше по този начин устните си, на Дейвид му се приискваше да не е този, който го е огорчил.
— Добре. — Ричард се усмихна на сина си. — Мисля, че няма да е честно да излезем с кораба без брат ги и сестра ти, нали?
Той погледна отново към упоритото момче до себе си и сърцето му се сви. Ако нещо се случеше с него или с брат му и сестра му, Ричард не знаеше как ще го понесе. Смъртта на жена му, колкото и отчуждени да бяха по това време, го беше ужасила.
Споменът за онази нощ изплува в паметта му, сякаш нарисувана върху платно, но той решително го загърби.
— Може би ще можем да склоним господин Ейвъри и госпожа Стенхоуп да пуснат Робърт и Карълайн — предложи Ричард. — И след това ще можем да излезем с корабчето.
Докато плаваха по реката към Ламанш, той мислеше едновременно за женитбата си и за сполетялата ги трагедия. В това време лекият бриз, чийто хлад бяха усетили още на брега, започна да навява все по-голям студ.
— Хайде да плаваме чак до Франция, татко — предложи Карълайн.
Лицето й беше порозовяло, независимо че се беше увила с шал.
— Ние сме във война с Франция. Нали така, татко? — каза по-големият й брат някак надменно. — Защо би трябвало да ходим там?
— Госпожа Стенхоуп казва, че всеки образован човек трябва да знае френски. Ти знаеш ли френски, татко?
По-малкият му син, който беше по-бъбрив от другите му деца, го попита:
— Защо ще иска да знаем езика на врага?
Всички извърнаха глави към него.
— А, татко?
— Аз зная френски — обясни Ричард, припомняйки си последното си тайно пътуване като куриер, когато знаенето на езика му беше спасило живота. — Учителят ми настоя за това. Освен това няма винаги да
