Заплахата в тона му беше несъмнена. Той самият беше изумен от реакцията си. Даже когато Джулия, първата му съпруга, съвсем явно окуражаваше постоянните си ухажори да я следват навсякъде, той се задоволяваше да отбележи, че е щастлив от факта, че има кой да я забавлява и придружава, докато отсъства от дома си и страната. А сега му се искаше да предпази Луси от нахални погледи.
— Просто е бил шокиран да я види, също както и аз бях шокиран, че виждам него — промълви тихо Едуард. — Следващия път едва ли ще се държи така. Радвам се, че Луси не го забеляза.
— И аз се надявам, че ще се държи по-добре. Не бих искал никой да тревожи жена ми — и Ричард си пое дълбоко дъх.
Чувството, което изпитва, се нарича ревност, каза си той и още повече се зачуди на реакцията си.
— Тя е моя — прошепна толкова тихо, че едва ли Едуард го чу. — Само моя.
После приседна на стола до Луси, хвана я за ръката и сплете пръсти с нейните. Тя сепната се извърна към него, той й се усмихна, като в същото време се опитваше да се успокои.
Когато представлението свърши, Едуард и Ричард поведоха дамите и семейството на Арабела към чакащите ги карети. Никой от тях не обърна внимание на мъжа, на когото по време на антракта беше налетяла Арабела. Сега той стоеше до вратата на ложата им и след като излязоха, ги последва навън. Изчака ги да се качат в каретите, след това продължи да ги следва, стараейки се да не ги губи от поглед. Оказа се лесно, макар да нямаше карета на разположение — тълпата беше твърде голяма и движението беше бавно, кочияшите едва си пробиваха път. Когато излязоха на не толкова оживена улица, мъжът вече се беше качил в наемна карета. А щом следваните от него карети тръгнаха в различни посоки, той взе решение да проследи втората.
Не след дълго видя, че тя спира — от нея слезе Едуард, който беше решил да придружи Арабела и родителите й до дома им. Преследвачът реши, че е сгрешил и изруга. Плати на наетия от него кочияш и започна нервно да се разхожда пред вратата на къщата. След това изведнъж, припомнил си, че беше видял Едуард и интересуващия го мъж заедно в една ложа, реши да изчака. Не след дълго се оказа, че предположението му е вярно.
Едуард отново се показа на външната стълба, на устните му играеше усмивка. След като годежът им предстоеше скоро да бъде официално обявен, родителите на Арабела решиха да позволят на влюбените да останат насаме, когато се сбогуват. Той разпери ръце и подскочи, радостен от спомена за целувките, които си бяха разменили с годеницата си.
Преследвачът последва Едуард, след като го изчака да се отдалечи достатъчно, за да няма основания за подозрения.
Оказа се достатъчно близо обаче да чуе как Едуард, вече на външното стълбище пред бащиния си дом, попита:
— Господин Блаунт легна ли си вече?
Очите на преследвача блеснаха. Той се огледа наоколо, опитвайки се да запомни точното местонахождение на къщата, после се запъти към един от не толкова престижните квартали на Лондон.
В същото време Ричард и Едуард обсъждаха появата на граф Хавършам.
— Ти ли ще съобщиш на Луси или аз да го направя? — попита го Едуард, после наля в две чаши от най-добрата марка коняк и подаде едната на приятеля си.
— Защо трябва да й казваме? — попита Ричард, разклащайки коняка в чашите си.
— Нима не разбираш? За да й спестим шока, като го види! Това ще се случи, ако не й кажем.
— Чак толкова ли?
— Мисли, Ричард, мисли! Джордж прие предложението й да отменят годежа, в резултат на което тя изобщо отказа повече да се появява в Лондон. Това е първото й идване в града след осем години. Как мислиш, че ще реагира в такъв случай?
— Тя ми е съпруга. Ще реагира както изисква приличието — отряза Ричард. — Освен това са минали цели осем години.
Искаше му се да е поне толкова сигурен, какъвто беше тонът му.
— Ще увеличим шанса да реагира по начина, по който очакваш, ако й кажем. Иначе може просто да налети върху него и тогава… — опита се да мисли практично Едуард.
Всъщност той не обичаше да рискува, за разлика от приятеля си.
— Даже на мен самия, след като го видях за първи път след развалянето на годежа, ми трябваше доста време, за да не трепвам всеки път, когато го срещна — продължи той.
После изпразни наведнъж чашата си, наля си отново и с гарафата в ръка се обърна към Ричард.
— Да налея ли и на теб?
Ричард поклати глава.
— Сигурен съм, че за нея той сега не означава нищо — отрони тихо.
Не беше възможно Луси да бъде толкова всеотдайна и страстна към него и в същото време да копнее за Хавършам. Въпреки това само при мисълта за това гърбът му като че се вдърви. Защо се съгласи да дойдат в Лондон!
— И аз мисля така. Надявам се да е така. Как изобщо би могла да уважава човек, който я изостави в момент, когато имаше най-голяма нужда от него? — Тонът на Едуард беше суров. — Трябва да й кажем. Аз ще й кажа.
— Ти ли? Защо ти?
— Защото го познавам. Помисли си как ще се почувства тя, ако ти й го кажеш. Просто ще разбере, че сме обсъждали евентуалното й поведение и няма да й стане много приятно.
Ричард вече беше отворил уста, за да му отговори, но се отказа, убеден от последния аргумент на Едуард.
— Веднага щом се видим сутринта и ще й кажа. Обещавам — приключи Едуард, после широко се прозя. — Дявол да го вземе, тази обиколка на града изглежда доста ме е поуморила.
— Е, веднага щом приключи годежното празненство, ще можеш да се върнеш в имението — напомни му Ричард.
— Сигурно вие точно така и ще направите. Но не и аз. Обещал съм на родителите на Арабела, че ще ги придружа по време на няколко задължителни посещения. Господи, не съм и предполагал, че някой може да има толкова роднини. За щастие, ние с Луси имаме само двама братовчеди и една много стара леля, която изобщо отказва да приема посетители.
— Наистина сте късметлии. А аз все още трябва да общувам с роднините на Джулия — каза Ричард и изкриви устни.
Претенциите на Дейвид да му позволи да се настани при родителите на майка си бяха проблем, с който той все още не знаеше как да се справи.
— Да не ти създават проблеми? — попита Едуард.
— Не. Те бяха не по-малко шокирани от случилото се, но проявиха огромно разбиране, като им писах, че искам да се оженя повторно. Ще трябва да уредя да се видят с децата.
— Какво толкова? Така ще можете повече време да бъдете заедно с Луси. Ако аз бях младоженец като теб, даже щях да се радвам — рече му с усмивка Едуард.
Ричард също се усмихна. Само за миг обаче. Почти веднага притесненията и страховете му отново го обсебиха.
— По-добре децата да бъдат около мен — каза той някак троснато.
— Господи, спаси ме от чак такава отговорност и задължения!
— Давам ти девет месеца след сватбата да си промениш мнението — позасмя се приятелят му.
После вдигна чашата си и продължи:
— За отговорността!
Едуард се засмя и в очите му се появиха пламъчета.
— За отговорността! — повтори като ехо.
Припомни си за отговорността, за която с леко сърце беше пил предната нощ, когато стана късно на следващата сутрин. Опита се да изпълни обещанието, което беше дал, но Луси се беше уединила с икономката и уговаряше менюто и украсата за годежното празненство. После следваше посещение при
