На Ричард му се прииска да протегне ръка и да я притегли към себе си, но се въздържа.
— Съгласен съм с теб — кимна той и й се усмихна.
— Кой е той? — поиска да узнае Дейвид.
След като бяха прекарали няколко дни в Лондон, той се беше успокоил. Също като баща си и втората си майка, засега му се искаше нищо да не се променя.
— Някой, с когото се познавам от доста дълго време — обясни тихо Луси, като в същото време страшно й се искаше да предложи някоя друга тема за обсъждане.
За щастие им донесоха сладоледите и това моментално отклони вниманието на децата. Бърз поглед към Ричард, и тя разбра, че неговото внимание не можеше толкова лесно да бъде отклонено.
Веднага след като се върнаха в къщата на площад Гросвенър, гувернантката, учителят и слугинята поеха грижите за децата, а Луси се извини и се оттегли в стаята си. Още щом влезе вътре, помоли Бети да разбере къде е брат й.
— Господин Едуард е в кабинета си — докладва Бети.
И преди да може да успее да продължи, Луси изхвърча навън.
— С господин Блаунт — допълни слугинята, загледана в зейналата широко врата.
Още в преддверието Ричард беше взел решение веднага да потърси Едуард и да разбере какво е излязло от разговора със сестра му. Узнавайки, че приятелят му е вкъщи, той беше нахлул в кабинета му и затръшнал вратата след себе си.
Едуард седеше зад бюрото си с притворени очи, но от шума се стресна и се събуди.
— Как беше в Астлийс? — попита, прикривайки прозявката си с ръка.
— Мисля, че бяхме се разбрали нещо. Нали щеше да осведомиш Луси за Хавършам? — каза Ричард ядно.
Той се опитваше да накара Едуард да го погледне в очите, но приятелят му, все още зашеметен от съня, не можеше да събере мислите си.
— Какво? — успя да каже само той.
— За Хавършам. Каза, че ще говориш за него с Луси днес сутринта.
— Да, но не я открих. Първо беше с икономката, после бяхте излезли. Мислех да поговоря с нея преди вечеря.
И отново се прозя.
— Мислех. Вече го видяхме днес следобед — процеди Ричард през зъби.
Тези думи изправиха Едуард на крака.
— Какво говориш?
Ричард кимна.
— И как реагира тя?
— Как мислиш, че реагира? Точно както ми каза, че ще постъпи.
Нито един от мъжете не чу, когато вратата на кабинета се отвори.
— Както каза, че ще постъпи кой? — попита тихо Луси, като в същото време си заповядваше да не губи самообладание.
Но това не й помогна много.
Когато брат й и съпругът й се извърнаха към нея, по лицата им ясно се четеше съзнанието за вина.
— Аз… ааа… — заекна Едуард, опитвайки се да открие точните думи.
Извърна поглед към Ричард, но и оттам не получи помощ.
— Не се опитвай да ме лъжеш, Едуард. Познавам те по-добре, отколкото си мислиш. За кого говорехте?
Не получавайки отговор от брат си, тя се обърна към съпруга си, пронизвайки го с пламтящия си поглед.
— И ти значи — каза тя спокойно, макар да й се искаше поне той да успее да я прилъже, а не да й признава горчивата истина.
— Аз? Какво аз?
Луси местеше поглед от единия към другия, докато не я осени идея и се обърна към брат си.
— Едуард, ти си знаел, че той е в Лондон — изрече тя с такъв тон, сякаш сама не вярваше на думите си.
Той не й отговори.
— И не си ми казал.
После погледна към съпруга си, по лицето му все още ясно си личеше изпълващото го чувство на вина.
— Ти също си знаел, Ричард — продължи гневно. — И кога планирахте да ми кажете?
— Исках да ти го кажа днес сутринта — опита да се защити брат й. — Но ти все беше заета.
— Ти също си знаел — повтори Луси и впи разгневения си поглед в Ричард. — Бяхме заедно целия следобед. Можеше ти да ми кажеш.
— Мислех, че вече знаеш. Едуард ме накара да обещая, че няма да ти кажа — също опита да се защити Ричард.
— Откога знаете? Кога го видяхте за последен път?
Когато се извърна към брат си, почувства, че гърбът й се вдървява.
— От снощи — промълви Едуард.
— Значи е бил на представлението. И не ми казахте още тогава или поне като се прибрахме вкъщи? Страхувахте се, че ще се разпадна на парчета, така ли? — попита Луси, после хвана с две ръце статуетката, сложена на масичката пред нея.
Ричард, несвикнал още с темперамента й, се вгледа изумен в нея. Едуард, свидетел на много нейни избухвания, преди да се случи нещастието, инстинктивно отстъпи няколко крачки.
Луси успя да овладее чувствата си и остави статуетката на мястото й. Усмихна се, но усмивката не докосна очите й.
— Съжалявам, че ви разочаровах, господа — отмери тя с такъв тон, че те се почувстваха като ужилени. — И не се разпаднах на части. Но ако още веднъж се държите по този начин…
За миг ги изгледа мълчаливо, после напусна кабинета.
Веднага, щом като вратата се затвори след нея, Едуард се стовари върху стола си.
— Олеле, Боже!
— И това е всичко, което можеш да кажеш? — попита го приятелят му.
— Всичко ли? Не съм виждал от години Луси в такова настроение поне от осем години — каза Едуард.
— И колко дълго ще я държи? — попита Ричард, насочвайки се към масичката с бутилките и чашите.
Наля си малко вино и го изпи на един дъх.
— Зависи.
— От какво?
— Колко дълго ще помни заради какво сме я разсърдили.
Сега и Ричард седна, усещайки, че едва се държи на краката си.
Глава осма
Макар Луси да реши да придружи Ричард и Едуард на бала същата вечер, явно беше, че не е забравила случилото се. Облечена във великолепна копринена рокля в синьо с тюл в същия цвят, донесена следобед, по време на отсъствието им, тя беше невероятно красива. Отново си беше сложила комплекта, изработен с диаманти и перли, който Ричард й беше подарил предната вечер. Но държанието й спрямо съпруга й и брат й можеше да се нарече направо студено.
Тя влезе в гостната, където баща й беше седнал, за да се погрее на огъня в камината, и го целуна по бузата.
— Сигурен ли си, че не искаш да ни придружиш? — го попита.
— И да ме носят по всичките тези стълби до балната зала? Не ми се нрави това, дъще. Освен това
