вижда всички.
Джулия се засмя.
— Да не мислеше, че ще оставя планът ни да се провали? — обърна се тя към Саймън и с победоносно вдигната глава се приближи до него.
Луси хвана ръцете си една в друга, надявайки се така да не проличи, че трепери. С крайчеца на очите си видя, че Едуард пусна Дейвид на земята. Разбирайки, че детето окончателно се е освободило от въжетата, тя по никакъв начин не промени изражението на лицето си, за да не привлече вниманието на похитителите.
Джулия изобщо не им обърна внимание, все още твърде заета от сблъсъка със съпруга си.
— Не искаш ли да знаеш какъв беше планът ми, скъпи съпруже? — попита тя, копнеейки да покаже качествата на ума си.
Ричард сви рамене. В очите й се появиха пламъчета. Тя тръгна към него, но се спря на известно разстояние.
— Мръсник такъв! Няма да допусна да загубя. По-добре ще е ако се държа на разстояние. Има какво да поспорим с теб, нали? Саймън, разкажи на Ричард за плана ни.
Партньорът й се намръщи.
— Кажи му — настоя тя.
След като Саймън и този път не се обади, тя се извърна към него и се засмя.
— Страх ли те е от тях? — попита го. — Докато Дейвид е при нас, ще сме добре.
Не толкова заслепен от гняв както Джулия, Саймън запази мълчание и не сваляше очи от Ричард, Луси и Едуард, усещайки заплахата за плановете им, която се четеше в очите им.
Въпреки че Луси гледаше към Дейвид, тя надаваше ухо и към шума, идващ откъм Дейвид — шум от стъпки и разбра, че детето бавно пристъпва към вратата. Пожелавайки му да успее в бягството си, тя затаи дъх. Ричард полуизвърнат към сина си, също забеляза движенията му, но по никакъв начин не показа чувствата си в този миг. Едуард пъхна ръце в джобовете си, като че демонстрирайки безсилие, и веднага обви пръсти около револвера.
— Приближете се един към друг — обади се Саймън.
Тримата машинално направиха крачка един към друг. Саймън се вгледа по-внимателно в групичката и едва сега забеляза, че някой липсва.
— Къде е баща й? — попита той.
— Баща й ли? — разсмя се Джулия, но в смеха й нямаше радост. — Къде сте, господине? — извика тя и закрачи, проверявайки едно след друго отделенията за животни.
Смит в това време се прехвърляше бързичко от отделение в отделение, използвайки шума от стъпките на Джулия. Джоунс, забелязвайки какво прави партньорът му, зае позиция в другия край на отбора. Когато Джулия започна претърсването, той се прикри зад една колона и застина, надявайки се да не бъде открит. Дейвид, застанал до една купа слама, внимателно се огледа. Забелязвайки, че нито Джулия, нито Саймън му обръщат внимание, той извърна глава към баща си и Луси. Ричард, наблюдаван от Саймън, не отвърна на погледа му. Луси, леко вдигайки полата си, прикри жеста, с който посочи на Дейвид вратата. Момчето разбра и с бавна крачка се насочи натам.
Осъзнавайки, че детето се нуждае от прикритие, Смит реши да привлече вниманието към себе си. Той пристъпи в центъра на обора с протегнати напред ръце. Дейвид се втурна към вратата и на слънчевата светлина ясно се видя насиненото му лице. Луси усети, че Ричард се вцепени. Тя сложи ръка на рамото му.
— Те ме накараха да се представям за неин баща — казваше в това време Смит. — А аз не исках да си загубя работата и… Какво може да направи човек, като има такъв господар?
Той посочи Ричард и спря на известно разстояние от тях, сякаш се страхуваше да ги приближи.
— Не се изпречвай на пътя ми, човече — изсъска ядно Джулия. — И млъкни най-после.
Изведнъж се сепна, извърна се и извика:
— Дейвид? Къде си, момчето ми?
Огледа се наоколо, сякаш беше забравила къде Едуард беше оставил детето. Ричард направи крачка към нея, за да й отвлече вниманието. Забравяйки за миг за сина си, Джулия реши да провери дали всички останали са на местата си.
— Какво ще правим с тях? — попита тя. — Може би пожар? Този стар обор е чудесен за тази цел, а Саймън прави много хубави пожари. Нали, любов моя?
Той се усмихна и кимна.
— Защо правиш всичко това? — попита Ричард.
— Сякаш не знаеш.
Тя отново се засмя, този път още по-зловещо. Явно беше я обхванала истерия.
— Как се спасихте от предния пожар? — попита Луси, гледайки Джулия в очите.
— Предния пожар… Това беше истинско нещастие. Но тогава разчитах изцяло на Саймън. Ако всичко беше станало, както го бях планирала, нямаше да има нужда да крада собствения си син, за да си осигуря приличен живот.
Тя потрепери от спомена.
— Саймън изчака твърде много.
Шалът й беше започнал да се свлича и тя нервно се загърна.
— Нали ти казах? Трябваше да чакам, докато обявят тревога — каза Саймън.
Смит в това време, надявайки се, че докато мъжът е зает с обясненията си, няма да забележи какво прави, пъхна ръка в джоба, където беше револверът му, но Саймън го заплаши със своя.
— Всичко, което успях тогава да взема, бяха бижутата ми. Само с тях обаче не можех да си осигуря луксозен живот.
Тя се усмихна накриво и погледна съпруга си.
— Донесе ли парите? — попита го остро.
— Сякаш имаше време да мисли за подобно нещо — обади се Луси.
— Той ще направи всичко, което поискам, ако са заплашени децата му.
Джулия удари Луси по рамото. Луси потрепери, но вътрешно се зарадва, че поне останалите са спасени от грубостите на тази жена. Надяваше се Дейвид да не ги изпита отново. Ричард я погледна безпомощно. Той прецени разстоянието между него и Джулия, но разбра, че не ще успее да стигне до нея, преди тя отново да удари Луси.
След като двете групички врагове смениха разположението си, Джоунс отново насочи револвера. Виждайки, че няма никой между него и Саймън, той не се поколеба повече и стреля. Саймън се олюля. Докато падаше, пръстът му натисна спусъка на револвера в ръката му и се раздаде изстрел. Джулия, която се беше затичала към него, политна назад и за миг като че застина на място. После коленете й се подгънаха и тя падна.
— Джулия — прошепна Саймън и зарови лице в земята.
Смит извади револвера си и го насочи към двамата. Едуард поклати глава сякаш искаше да изличи спомена за последните няколко минути от съзнанието си.
— Тя вика теб — каза Смит на Ричард.
Ричард пусна Луси и коленичи до жената, която беше смятал за мъртва от дълго време.
Джулия усети неговото присъствие и отвори очи. Ричард се наведе над нея, мислейки, че ще чуе молбата й за прошка.
— Можеше всичко да бъде мое — каза тя. — Мое. — Закашля се и в крайчеца на устните й се появи кръв. — Ако не беше попречил на плана ми, щях да притежавам всичко.
— Всичко ли? Нали искаше само десет хиляди лири? — остана шокиран Ричард.
— Това беше преди. Преди пожара — каза тя много тихо, гласът й отслабваше. — Всички вие щяхте да сте мъртви.
Тя се закашля отново и лицето й се сгърчи от болка.
— Саймън? — прошепна.
Смит извърна глава да погледне към полегналия мъж и поклати глава. За миг очите й се разшириха, след това главата й се килна настрани.
