Щом Ричард коленичи пред Джулия, Луси се втурна навън, за да разбере какво е станало с Дейвид. Ужасена от случилото се току-що, на нея й се прииска да може да заличи спомена за целия този ден. Откри момчето да се крие зад едно дърво. Надничаше оттам и като я видя, се запъти към нея. Очите му вече нямаха онзи невинен и щастлив детски израз.
— Тя не ме обича — каза той тихо.
— Тя искаше да бъдеш с нея — напомни му Луси, вземайки го в прегръдките си и притискайки го силно към себе си.
— За да накара татко да й даде пари. Била е жива и не ми се е обадила. А сега я интересуваха само парите.
Той зарови лице в гърдите на Луси и заплака.
В това време Ричард излезе от обора да ги търси. Сърцето му трепна от радост, като ги видя заедно прегърнати. Дейвид вдигна глава и се втурна към него.
— Татко, защо тя постъпи така с мен?
Въпросът като че увисна между тях. Оставяйки Смит и Джоунс да превозят телата на Джулия и Саймън до най-близкия съд, останалите поправиха каруцата и потеглиха за Лондон. Дейвид се облегна на Луси и спа почти през целия път. Останалите пропътуваха разстоянието в мълчание.
Веднага щом пристигнаха, Луси и Ричард поведоха Дейвид към учебната зала, оставяйки Едуард да разкаже всичко на господин Мередит. След като се нахрани, детето веднага си легна.
— Ще остана при теб, докато заспиш — обеща баща му. — И ще оставя една свещ, запалена в случай, че се събудиш. Ако ти потрябва нещо, повикай Мери.
Луси му пожела лека нощ и излезе.
— Какво беше настроението на Карълайн и Робърт днес, Мери? — попита тя слугинята.
— Доста неспокойни, но иначе както обикновено, госпожо — отговори момичето.
Луси й кимна.
— Кажи им, че ще дойда да ги видя утре сутринта — каза, усещайки, че копнее да усети малките им ръчички около раменете си.
И тя се отправи към покоите си, силно накуцвайки.
Остави се изцяло в ръцете на Бети и слугинята свали дрехите й, после нареди да й приготвят ваната. Топлата вода отпусна мускулите й и поуспокои нервите й. Когато Бети я попита какво е станало, Луси само поклати глава. След като излезе от ваната, отказа всякаква храна и си легна в леглото с мисълта, че би искала да заличи изминалия ден от спомените си. Вместо това си припомни съвсем точно думите, с които Джулия дразнеше Ричард. Погледна към халката си и я свали. После я взе в шепа и сви ръката си в юмрук. Подържа я за миг, но после се протегна и я остави на масичката до леглото. Не тази вечер, може би утре, помисли си тя. Утре ще поговорят за проблемите си.
Доста по-късно, когато тя вече спеше, вратата на стаята й се отвори. Стараейки се да не предизвика излишен шум, в леглото до нея се настани Ричард. В просъница тя се плъзна към него, както правеше обикновено. После изведнъж разтвори широко очи.
— Какво правиш тук? — попита тя, дръпвайки завивките като преграда между тях и придвижвайки се към края на леглото.
— Да не очакваш, че ще спя сам след всичко случило се днес? — попита той, посягайки да запали свещта на масичката от своята страна на леглото.
Тъкмо се извръщаше към нея, когато на светлината на свещта съзря халката й върху масичката до нея. За миг като че се вцепени, после се пресегна и взе халката в шепата си.
— Защо си я свалила? — попита той с усилие. Ако е решила да го напусне… Той не посмя да довърши мисълта си. Но усети тръпки да го полазват.
— Не мога да я нося повече — обясни тя с треперещ глас.
— Защо?
— Ричард, бракът ни не е законен. Нали я чу днес как те нарича двуженец? И брат ми я чу.
— Сега имам само една жена.
— Ричард!
Той обгърна с ръка раменете й. Тя като че замръзна и той се отдръпна.
— Луси, чуй ме — примоли се той.
Тя намести възглавниците си и се облегна, внимавайки да не го докосва. Той въздъхна и също се облегна, без да я докосва.
— За мен Джулия умря преди повече от година. Тази жена с белезите по лицето, която умря днес, не беше майката на децата ми. Аз изобщо не я познавам.
— С белези ли? — попита тя.
— От пожара, предполагам. Никога не ще узнаем. Тя биеше Дейвид, и сега го е била. Трябва да е било много трудно за нея да свикне с мисълта, че вече не е красивата жена отпреди. Изглежда и преди пожара нещо в психиката й като че се е променило към лошо, но аз нищо не забелязах тогава. Дали е било заради връзката й със Саймън Аштън или по някаква друга причина, сега няма значение.
— Но има значение, че само допреди няколко часа беше жива. Това означава, че сватбата ни не е валидна.
— Никой не знае.
— Никой, освен синът ти, брат ми, вече и баща ми и онези двама мъже. Не очаквай да си мълчат вечно.
— Не очаквам.
Той се извърна настрани и протегна ръка, за да я прегърне. Тя не смееше да помръдне. Той се наведе и я целуна, после я притегли към себе си.
— Ще издействам нов документ. Ще трябва да измисля някаква основателна причина, но след случилото се днес няма да е трудно. Само така ще се измъкнем от заплетената ситуация и ще се оженим отново.
Луси като че се вцепени отново и усети как сърцето й ускори пулс.
— Ти искаш да се ожениш отново за мен? — попита тя.
Когато го погледна, в очите й се бяха появили радостни пламъчета.
— Разбира се, че искам.
Той се отпусна назад, без да я изпуска, така че сега тя лежеше върху него и лицето й беше на милиметри от неговото.
— Какво мислеше, че ще направя — че ще те напусна ли?
Тя притвори очи, но нямаше как да прикрие изчервяването си.
— Мислила си го. Мислила си, че ще те напусна.
По лицето му се четеше учудване.
Тя премигна няколко пъти, опитвайки се да предотврати потичането на сълзите й.
— Ти никога не си ми казвал какво изпитваш към мен.
— Но ти го знаеш. Трябва да си го разбрала, че си светлината на живота ми, моята радост, моето щастие — изрече той с плам. — Обичам те! Бракът ми с Джулия не означава нищо. Тя не означава нищо за мен. Но ако те загубя, не знам как ще продължа изобщо да живея.
Тя го целуна и спря потока от думи — същинска музика за сърцето й. Любовните думи, които тя изричаше, докато покриваше лицето му с целувки, накараха сърцето му да пее.
И те се предадоха на обхваналата ги страст.
Информация за текста
© 1994 Барбара Алистър
© 1996 Мария Нешкова, превод от английски
