— Не ми пука! Аз го обичам! Аз…
Гласът й се изгуби в бездната от сили, която я пренасяше през времето и пространството, отнемайки дъха й, сграбчвайки душата й. Галахад и неговият свят избледняха в една картина, тя закрещя и скри лицето си в ръце.
Изведнъж бурята утихна. Не искаше да поглежда. Знаеше какво ще види. Мина доста време, но тя чакаше. Може би Мерлин ще промени решението си? Може би ще я върне обратно? Може би…
Най-после тя си пое дълбоко въздух, махна ръцете си и се опули. Виждаше стара библиотечна маса и купчина справочници. И едно старо томче, чието позлатено заглавие блестеше на ярката светлина:
Глава 22
Теса се задъха. Наистина ли се бе върнала? Всичко — и справочниците, и книжката на Мерлин — изглеждаше съвсем същото. Недокоснато. Само тя се бе променила. Беше ли?
Отпусна се на стола до масата и се загледа в книгата, която я бе превела през едно невероятно приключение. Знаеше без съмнение, че това сега е една съвсем обикновена книга. Вълшебството, което някога бе имала, сега бе изчезнало. Книгата не би могла да я върне обратно.
Галахад!
Болката от загубата му я шибна като физически удар и тя изпъшка на глас и се подпря на масата. Как бе възможно Мерлин да й стори това? Тя искаше да остане. Не. Искаше… трябваше да остане с него. Завинаги. Бе се отказала от всичко, за да остане с него. Заради него. Нима вече не го бе доказала? А ето, че беше откъсната. Опустошена.
Шокът и болката я пронизваха. Трябваше ли сега да си отиде вкъщи, сякаш нищо не се е случило? Сякаш това беше просто още една вечер, прекарана в библиотеката? Сякаш не бе прекарала седмици в търсенето на Свещения Граал със сър Галахад? Очевидно тук не бе минало никакво време. Мерлин бе направил това, което й обеща — върна я точно там, където я бе намерил. Тя нямаше как да докаже случилото се.
Ако наистина се е случило.
Ами ако не беше? Ами ако беше полудяла? Ами ако е преживяла някакво загубване на разума тук, в библиотеката, и всичко преживяно е било само плод на въображението й? Ами ако приключението, опасностите и любовта се бяха случили само в главата й?
— Извинете. — Една служителка надникна иззад ъгъла на етажерка с книги. — След малко затваряме. — Усмихна се. — Хубава рокля. Изследване на костюмите, нали? Театралният департамент?
Теса погледна надолу. Разбира се, роклята й! Обзе я въодушевление. Прекалено жълтата, прекалено изрязана рокля, която й даде Мордред, щеше да докаже историята й! Погледна към момичето и сърцето й се сви. Теса сама не би повярвала, ако го чуеше от някой друг.
— Точно така. — Гласът й се пречупи. — Изследване.
Момичето кимна, предупреди я отново, че библиотеката затваря, и изчезна.
На кого би могла да каже? На Ейнджи? На родителите си? Всички щяха да си помислят, че се е побъркала. И какъв би бил смисълът? Нищо не можеше да облекчи огромната мъка, сграбчила сърцето й.
Теса си пое няколко пъти въздух, за да се успокои. Трябваше да се вземе в ръце, за да се махне оттук. Фактът, че се бе върнала точно в същия миг, в който бе напуснала, беше прекалено много за нея. Трябваше да отиде в апартамента си, преди да е започнала да крещи истерично. Посегна към чантата си. На пръста й блестеше пръстен с рубин.
Очите й се напълниха със сълзи. Как бе могла да се усъмни дори и само за миг? Той беше истински.
И я обичаше, и тя го обичаше. И това беше истинско.
Изправи се бавно и взе книжката на Мерлин. Разлисти я с треперещи ръце, докато стигна до илюстрацията на рицар, коленичил молитвено пред олтар. На малкия му пръст блестеше пръстен. Неговият пръстен. Нейният пръстен. Гледаше обичния му профил и й се прииска само още веднъж да види дълбоките му сини очи, озарени от гняв, смях или любов. Опита се да преглътне буцата в гърлото си и затвори рязко книгата.
Свърши. Приключението на живота й, любовта за цял живот — нямаше ги. Сякаш никога не са съществували. Сякаш бяха просто разказ от детска книжка. Приказка. В този свят, в нейния свят, нямаше значение какъв е бил Големия човек в действителността. Той беше Галахад. Един от рицарите на кръглата маса.
Легенда.
И всичко, което й бе останало от него, беше една грозна жълта рокля, пръстен с рубин и сърце, разбито на милиони парчета.
И нищо никога не е било толкова истинско.
— Добре, тук съм. — Теса и Ейнджи стояха на опашката за проверка на документи на летището. — Щастлива ли си?
Ейнджи се усмихна сладко.
— Екзалтирана.
— Можеш да си тръгваш, ако искаш.
— Няма начин. — Ейнджи поклати глава. — Не и преди да те видя, че си се качила на самолета.
— Така да бъде.
Теса въздъхна и отново потъна в апатията, която й беше верен спътник през последните няколко седмици. Играеше си разсеяно с пръстена, сложен на верижка на шията й.
Ейнджи присви очи.
— Какво е това?
— Кое? Това ли? — Теса погледна надолу. — Пръстен.
Ейнджи кръстоса ръце на гърдите си.
— Знам, че е пръстен. Откъде го взе?
Обикновено пръстенът беше скрит под дрехите й, за да бъдат избегнати въпроси като този. Днес, в бъркотията около заминаването, бе забравила да го скрие. Не че вече имаше някакво значение.
— Подарък от един приятел.
— Какъв приятел?
— Някой, когото познавах много отдавна.
— Кой?
— Рицар в блестящи доспехи — сопна се Теса. — Сега доволна ли си?
— Хайде, стига, Сейнт Джеймс. Защо си толкова докачлива заради един подарък от стар приятел? — Ейнджи повдигна вежди. — Освен ако този приятел отново не се е върнал в живота ти?
— Не — тихо каза Теса. — Не е. Не съм го виждала от… години.
— Красив е. Рубин, нали?
— Да.
Теса пристъпи към нея и вдигна верижката, за да може приятелката й да разгледа пръстена. Ейнджи го хвана и го гледа дълго.
— Много е хубав. Мога ли да го разгледам по-отблизо? — Тя се ухили. — Да го пробвам?
— Не!
Без да се замисля, Теса се дръпна рязко назад. Верижката се скъса и пръстенът падна на пода.
— Не!
Сърцето й спря. Тя бутна един пътник и грабна пръстена само миг преди кракът на мъжа да го настъпи. Изправи се и го сложи на палеца си. Обърна се към опашката, хвърляйки бегъл поглед към някакви рекламни
