Вярвай

години. Трябваше да признае, че дървото наистина беше внушително.

„Това е млад дъб.“

Не. Невъзможно. Тръгна нататък.

„Служеше на мен и приятелите ми в игрите ни.“

Стомахът й се сви. Неговият дъб беше по средата на огромна ливада. От едната страна имаше дива гора, не къщи и няколко дървета. От другата беше замъкът, където сега имаше малко възвишение.

„Мислехме, че е тук само заради нас.“

Стигна до дървото и протегна ръка, за да го докосне. Беше масивно, силно, истинско. Може би е истинска идиотка. Но може би… Обърна гръб на това, което бе останало от гората, и тръгна към замъка, който сега живееше само в спомените й. Слънцето бе слязло ниско над хоризонта. Здрачът обгръщаше зелената трева и придаваше на всичко недействителен вид.

Тя тръгна към отвора на една скала, достатъчно голям, за да застане в него изправен човек.

Дъхът й спря, коленете й омекнаха от ужаса на съвременна жена, която не може да повярва в подобни неща, и от радостта на влюбена жена, която трябваше да вярва.

— Големи човече? — Едва успяваше да шепне. Покашля се. — Галахад?

Гледа входа на пещерата в продължение на минута, а може би на часове. Изведнъж вниманието й бе привлечено от някакво движение. Само след миг се появи фигура. Сърцето й спря и очите й се напълниха със сълзи.

Галахад вървеше бавно към нея, премигващ в здрача като човек, който току-що се събужда. Искаше й се да се втурне към него, но краката й отказваха да се движат.

— Милейди. — Той я гледа дълго време, после се ухили. Изглеждаше съвсем малко по-стар, отколкото си го спомняше. — Липсваше ми гласът ти.

— О, Галахад — проплака тя и се хвърли в прегръдката му. — Мислех си, че никога повече няма да те видя.

— Теса, любов моя. — Прегръщаше я силно, сякаш и той самият не вярваше съвсем. — Живот мой.

Тя се дръпна назад и в гласа й прозвуча ожесточена нотка:

— Няма да те пусна да се върнеш. Не и сам. Никога повече няма да те пусна.

— Теса — веждите му се сключиха и в дълбоките му сини очи проблесна съжаление. — Това не е нещо…

— Не се тревожи за това, Галахад — чу се познат глас зад тях.

Обърнаха се едновременно. Мерлин се бе облегнал небрежно на дъба на Артур. Тръгнаха към магьосника прегърнати.

— Хубав костюм — каза Теса.

— Армани. — Мерлин изтупа въображаема прашинка от рамото си. — Мисля, че някой веднъж ме обвини в липса на стил. Ако си спомням добре, думата беше „банален“.

Теса се ухили.

— Дълго помниш.

— Наистина. — Мерлин изсумтя.

— Милорд Вълшебник! — Гласът на Галахад беше мрачен. — Аз… — погледна към Теса. — Ние трябва да знаем какво ще се случи с нас.

— Давай, Мерлин. — Теса си пое дълбоко въздух. — Мога да го понеса. Какво се случва сега? Той връща ли се или какво?

— Може да отиде и в Дисниленд, въобще не ме е грижа. — Мерлин сви рамене. — Свободен е да си отиде.

— Но… — Думите на Галахад бяха премерени. — Клетвата ми пред краля?

Теса и Мерлин се спогледаха.

— Той не знае, нали?

Мерлин поклати глава.

— За него са минали само няколко години. Трудно е да се обясни, но приемете го като… как да се изразя… сънна терапия. Той всъщност е проспал вековете.

— Дръж се, Галахад. — Тя го погледна в очите. — Минало е много време.

— Колко много?

— Не знам как да го кажа най-добре. — Тя въздъхна. — Добре дошъл в моя свят.

— Твоя… — Галахад се втренчи в нея, после погледът му обходи местността. — Изглежда ми същото.

— Повярвай ми, не е.

— А сега, ако нямате повече нужда от мен… — Мерлин започна да избледнява.

— Не. — Галахад пристъпи към него. — Не разбирам.

Мерлин спря да изчезва, но все още беше някак прозрачен. На Теса отново й се повдигна от гледката.

— Мисля, че заслужаваш обяснение. Нека помисля. Всичко е много езотерично и философско. Разбираш ли, момчето ми… — Мерлин спря. — Важна е не цената, а самото търсене. Всеки човек търси Граал по свой начин. И всеки, който наистина вярва, ще открие своя Граал.

Галахад поклати смутено глава.

— Не схващам — каза Теса. Мерлин въздъхна тъжно.

— Ти осъществи твоето търсене по благороден и честен начин. Успя въпреки всички препятствия. Удържа думата си въпреки желанията на сърцето си. Това, което получи в награда, всъщност е Граал. — Мерлин се усмихна. — Сега е достатъчно просто да кажем, че задълженията ти към краля, родината ти и всичко, останало в миналото, са изпълнени. Животът ти сега ти принадлежи. Помисли, Галахад, ти всъщност видя ли Граал?

— Не, но…

— Вие търсихте мечтата на Артур, мечтата на баща ти, твоята мечта. И докато ти беше пазител на Граал, това само по себе си не може да се обясни. — Той обърна поглед към нея. — Теса. Какво беше последното нещо, което ти казах?

— Каза ми: „Той трябва да направи точно това. Това е смисълът на целия този живот“

— И този живот е свършил. Съдбата е била осъществена. — Мерлин вдигна ръце в жест, който не изглеждаше по-малко вълшебен заради модерния костюм. — Това сега е неговата съдба.

— Милорд, аз все още…

— Не се тревожи за това, Големи човече. — Мерлин се усмихна. — Скоро ще разбереш. В момента, в който осъзнаеш, че търсенето ти свърши чак сега.

— Но ние разгадахме гатанката — каза замислено Теса.

— Така ли? — Очите на Мерлин блестяха в здрача. — Намерихте ли това, което търси всеки човек?

— Разбира се. Намерихме Граал.

— Да, но ако Граал представлява различно нещо за различните хора…

— Тогава това, което търси всеки човек, не е едно и също. — Галахад сякаш започна да разбира.

— Все още нищо не схващам — въздъхна Теса.

— Той обаче — да. Неговият Граал… — Вълшебникът изчезна, останаха само думите му. — Си ти.

Очите на Теса се разшириха и тя погледна към Галахад. Виждаше истината в тях, но искаше — не! — трябваше да я чуе.

— Така ли е?

— Винаги, Теса Сейнт Джеймс.

Тя поклати глава.

— Няма да ти е лесно. Животът през двайсети век е толкова различен.

— Това е още едно предизвикателство от нашето търсене. — Галахад хвана ръцете й, вдигна ги към устните си и целуна първо едната, после другата. — Заедно.

— Заедно — прошепна тя.

Устните му докоснаха нейните и тя знаеше, че разполагат с всичкото време на света… а дори и цял един живот нямаше да е достатъчен.