— А?
Не знам как да се сбогувам.
Той ме потупа немощно по ръката, която продължаваше да държи на гърдите си.
— Ето така… се сбогуваме…
Той дишаше едва чуто, навън-навътре, усещах как гърдите му се повдигат и спадат. В този момент той ме погледна право в очите.
— Обичам… те — дрезгаво промълви той.
И аз те обичам, треньоре.
— Знам… знам… и още нещо…
Какво знаеш?
— Винаги… си ме обичал…
Очите му се свиха и той се разплака, лицето му се сгърчи като на бебе, което още не се е научило да управлява слъзните си канали. Притиснах го и го подържах така няколко минути. Разтърках увехналата му кожа. Погалих го по косата. Поставих дланта си върху лицето му и усетих костите му така близко под кожата, усетих сълзите, сякаш изстискани от капкомер.
Когато си възвърна нормалното дишане, аз се изкашлях и казах, че знам колко е уморен, така че ще дойда пак другия вторник, когато очаквам да го намеря по-бодър. Той изсумтя лекичко, най-близкото подобие на смях, на което беше способен. Въпреки всичко обаче се получи тъжен звук.
Вдигнах неотворения сак с касетофона. Защо въобще го бях донесъл? Знаех си, че няма да го използваме. Наведох се и го целунах силно, притиснал лице към неговото, брада до брада, кожа до кожа, постоях малко така, по-дълго от обичайното, с надеждата да го направя щастлив поне за частица от секундата.
Е, става ли?, рекох аз и се дръпнах назад.
Премитах, за да скрия сълзите си, а той примлясна с устни и повдигна вежди при изражението, изписано на лицето ми. Иска ми се да вярвам, че това е бил кратък миг на задоволство от страна на стария ми преподавател: най-сетне беше успял да ме разплаче.
— Става — прошепна той.
Дипломиране
Мори почина в събота сутринта. Най-близките му били у дома при него. Роб се върнал от Токио — успял да целуне баща си за сбогом — Джон също бил там, Шарлот също, разбира се, братовчедката на Шарлот, Марша, която беше написала стихотворението, трогнало Мори толкова дълбоко по време на неговото „погребение на живо“ стихотворението, оприличаващо го на „нежна секвоя“. Спели на смени край леглото му. Мори изпаднал в кома два дни след последната ни среща и лекарите обявили, че оттук нататък може да издъхне по всяко време. Той обаче се държал още през целия труден следобед, цялата тежка нощ.
Накрая, на четвърти ноември, когато близките му излезли от стаята само за миг — да си вземат кафе от кухнята, първият миг, в който при него нямало човек от настъпването на комата — Мори спрял да диша.
И го нямало вече.
Според мен той нарочно е умрял така. Според мен той просто не е искал покъртителни сцени, не е искал да има свидетели на последната глътка въздух, които после да не могат да се отърват от спомена, както той не можеше да се отърси от спомена за телеграмата, известяваща смъртта на майка му, от гледката на бащиния си труп в градската морга.
Според мен той е съзнавал, че е в собственото си легло, че е заобиколен от книгите и записките си, че хибискусовото храстче е край него. Искаше да си отиде в покой, така и стори.
Сутринта на погребението беше влажна и ветровита. Тревата беше мокра, а небето имаше цвят на мляко. Стояхме край дупката в земята, достатъчно наблизо, за да чуем как водата в езерцето се плиска и да видим как патиците отръскват перата си.
Въпреки че стотици хора искаха да дойдат, Шарлот покани само най-тесен кръг близки приятели и роднини. Равин Акселрод прочете няколко стихотворения. Братът на Мори, Дейвид — който още накуцваше от прекарания в детството полиомиелит — по традиция пръв хвърли лопата пръст в гроба.
В един момент, докато полагаха пепелта на Мори в земята, аз се огледах из гробището. Прав беше Мори. Мястото наистина беше прекрасно, дървета, трева и полегат склон.
„Ти ще говориш, аз ще слушам“, беше казал той.
Опитах се да го направя в мислите си и, за щастие, установих, че въображаемият диалог звучи съвсем естествено. Сведох очи надолу към ръцете си, видях часовника си и тогава разбрах защо.
Беше вторник.
Заключение
Понякога се сещам за това какъв бях преди да преоткрия стария си преподавател. Иска ми се да поговоря с този човек. Иска ми се да му кажа за какво да внимава, кои грешки да избягва. Иска ми се да му кажа да бъде по-открит, да избягва примамките на широко рекламираните ценности, да внимава, когато любимите същества му говорят, сякаш това е последният път, когато ги чува.
Най-вече ми се иска да кажа на този човек да се качи на самолета и да навести онзи мил старец в Уест Нютън, щата Масачузетс, и то по-скоро, а не по-късно, преди старецът да се е разболял и да е престанал да танцува.
Знам, че не мога да го направя. Никой от нас не може да върне назад стореното, нито да изживее отново преживяното. Но ако професор Морис Шуорц ме е научил на нещо, то е следното: в живота няма „прекалено късно“. Той се променяше до последния ден, когато си взе сбогом с този свят.
Наскоро след смъртта на Мори, успях да се свържа с брат ми в Испания. Разговаряхме много дълго. Казах му, че зачитам желанието му да остане сам и че искам само да се чуваме — сега, а не само в миналото — да присъства в живота ми толкова, колкото ми позволи.
— Ти си единственият ми брат — рекох, — не искам да те загубя. Обичам те.
Никога дотогава не му бях казвал подобно нещо.
Няколко дни по-късно получих съобщение по факса. Написано беше с типичния за брат ми разкривен почерк, с неправилна пунктуация, изцяло с главни печатни букви.
„ЗДРАСТИ И АЗ ВЕЧЕ СЪМ В ДЕВЕТДЕСЕТТЕ!“ започваше посланието. Разказваше ми няколко дребни случки, какво бил правил тази седмица, няколко вица. Накрая завършваше ето така:
