Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

Мич АлбомВторници с МориЕдин старец, един младеж и най-великият урок на живота

ТАЗИ КНИГА Е ПОСВЕТЕНА

НА БРАТ МИ ПИТЪР

най-смелият човек, когото познавам.

Благодарности

Искам да благодаря за огромната помощ, която ми бе предоставена при създаването на тази книга. Искам да благодаря за споделените спомени, за търпението и насоките на Шарлот, Роб и Джонатан Шуорц, Мори Стайн, Чарли Дърбър, Горди Фелмън, Дейвид Шуорц, равин Ал Акселрод, както и на многобройните колеги и приятели на Мори. Искам специално да благодаря и на Бил Томас, моя редактор, който умело ръководеше осъществяването на този проект. И както винаги, благодаря на Дейвид Блек, който често вярва в мен повече от мен самия.

И най-вече, разбира се, благодаря на Мори, който пожела да направим заедно тази последна дипломна работа. Имали ли сте някога подобен учител?

Учебната програма

Последният курс в живота на стария ми преподавател се провеждаше веднъж седмично в дома му, край прозореца в кабинета, откъдето можеше да наблюдава как малък хибискус рони розовите си листчета. Заниманията започваха всеки вторник след закуска. Темата беше Смисълът на живота. Обучението се водеше от личен опит.

Оценки не се пишеха, но всяка седмица имаше устен изпит. Трябваше да се отговаря на въпроси, а също така и да се задават въпроси. От време на време беше наложително да се изпълняват различни дребни поръчки от рода на това да преместиш главата на преподавателя по-удобно върху възглавницата или да нагласиш очилата на носа му. Целувката за довиждане носеше допълнителни точки.

Учебници не бяха нужни, но се покриваха много теми, сред които любовта, работата, обществото, семейство, старостта, прошката и накрая смъртта. Последната лекция беше кратка, само няколко думи.

Вместо церемония за дипломиране се състоя погребение.

Макар заключителен изпит да не се предвиждаше, очакваше се наученото да бъде отразено в дълга писмена работа. Именно този материал четете в момента.

В последния курс, проведен от стария ми преподавател, участваше само един студент.

Това бях аз.

Късната пролет на 1979 година, задушен и влажен съботен следобед. Седим стотици един до друг върху строените в редици сгъваеми дървени столове на голямата поляна в университетския двор. Облечени сме в сини найлонови тоги. Слушаме нетърпеливо дългите речи. Когато церемонията приключва, хвърляме шапки във въздуха и ето, че вече официално сме завършили колеж, поредният випуск на университета „Брандайс“ в град Уолтам, щата Масачузетс. За мнозина от нас завесата след периода на детството току-що се е спуснала.

След церемонията успявам да открия Мори Шуорц, любимия ми преподавател, и го представям на родителите си. Той е дребничък и пристъпва с дребни стъпки, сякаш всеки момент силен вятър може да го отвее високо в облаците. Облечен в специалната тога по случай официалното тържество за завършването, той прилича на нещо средно между библейски пророк и приказен елф. Има синьозелени искрящи очи, оредяла сребриста коса, разпиляна върху челото, големи уши, триъгълен нос и щръкнали посивели вежди. Макар зъбите му да са криви, а долните наклонени навътре — сякаш някога са били ударени с юмрук — той се смее така, като че ли си му разказал най-смешния виц на света.

Споделя с родителите ми как съм посещавал всичките му часове.

— Вашият син не е случайно момче — казва той.

Забивам смутено поглед във върховете на обувките си. Преди да се разделим, връчвам на преподавателя си подарък — светлокафяво куфарче с инициалите му отпред. Купих го предния ден от търговския център. Не ми се иска да го забравя. Може би не ми се иска и той да ме забрави.

— Мич, ти си от добрите — казва той, докато се възхищава на куфарчето.

После ме прегръща. Усещам слабите му ръце около тялото си. Аз съм по-висок от него и докато ме прегръща, се чувствам неловко, сякаш аз съм родителят, а той детето.

Пита ме дали ще му се обаждам и без да се замислям отвръщам:

— Разбира се.

Когато отстъпва назад да си върви, забелязвам, че плаче.

Учебното съдържание

Смъртната му присъда дошла през лятото на 1994 година. Връщайки се назад, Мори е знаел, че го чака нещо лошо още преди това. Разбрал го в деня, когато се отказал от танците.

Страстен танцьор през целия си живот, такъв беше моят стар преподавател. Съпроводът беше без значение. Рок-енд-рол, биг бенд изпълнение, блус. Всичко му харесваше. Затваряше очи и с щастлива усмивка започваше да танцува, следвайки собственото си чувство за ритъм. Гледката не винаги беше красива. Но целта му не беше да си намери партньор. Мори си танцуваше сам.

Всяка сряда ходел в църквата на Харвард скуеър, където се провеждаше мероприятие, наречено „Танцувай на воля“. Светлините блестели, усилвателите гърмели, а Мори се носел сред тълпата, състояща се предимно от студенти, по бяла тениска и черно долнище на анцуг, с пешкир около врата, и каквато музика свирела, на такава танцувал. Танцувал чарлстон под звуците на Джими Хендрикс. Правел пируети и се гърчел като при туист, размахвал ръце като диригент, нагълтал се с амфетамини, докато по гърба му рукнела вадичка от пот. Никой там не знаел, че е известен професор по социология с дългогодишен стаж на университетски преподавател и автор на високонаучни монографии. Всички го мислели за откачен старец.

Веднъж занесъл касета с танга и помолил да ги пуснат. После се понесъл из залата, стрелкайки се насам-натам като същински страстен латиноамерикански любовник. Когато свършил, всички му ръкопляскали. Защо този миг не можел да продължи вечно?

Но ето, че дошъл краят на танците.

На шестдесет и няколко години развил астма. Не можел да диша нормално. Един ден, както се разхождал покрай река Чарлс, леденият вятър пресякъл дъха му. Откарали го в болница и му направили инжекция с адреналин.

След още няколко години се появили затруднения във вървежа. На рождения ден на свой приятел се спънал и паднал без никаква причина. По-нататък, една вечер паднал по стъпалата на театъра и изплашил група хора.

— Задъхва се, не може да диша! — извикал някой.

По това време бил към седемдесетгодишен, така че хората си казали „от възрастта е“ и му помогнали да стане. Но Мори, който винаги е познавал организма си по-добре от повечето хора, си знаел, че има и друго, което не е наред. Проблемът не бил само във възрастта. Чувствал постоянна умора. Не можел да спи. Сънувал, че умира.

Тръгнал по доктори. Ходил при мнозина. Правили му изследвания на кръвта. Изследвали му урината. Пъхнали му тръба отзад, за да огледат червата, в крайна сметка, след като не открили нищо, един от лекарите поискал мускулна биопсия от прасеца на Мори. Лабораторните изследвания показали вероятност за неврологичен проблем и Мори постъпил в болница за нови изследвания. По време на тези изследвания го слагали на специална седалка, където му пускали електричество — също като на електрически стол — за да изследват неврологичните му реакции.