Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

на един журналист от „Бостън глоуб“, който взел, че написал голям очерк за Мори. Заглавието било:

ПОСЛЕДНИЯТ КУРС НА ЕДИН ПРЕПОДАВАТЕЛ:

СОБСТВЕНАТА МУ СМЪРТ

Статията привлякла вниманието на продуцент от нощния блок и той го показал на Копъл във Вашингтон.

— Виж, прочети това — рекъл продуцентът.

И така, в хола на Мори неусетно се озовали няколко телевизионни камери, а пред входа на дома му спряла лимузината на Копъл.

Неколцина приятели и близки на Мори се били събрали да посрещнат Копъл и когато прочутият водещ прекрачил прага, всички зашушукали от вълнение — всички освен Мори, който излязъл напред с количката си, повдигнал вежди и прекъснал врявата с високия си напевен глас.

— Тед, искам да те изпитам преди да се съглася да направим интервюто.

Последвал миг неловка тишина, после двамата мъже влезли в кабинета. Вратата зад тях се затворила.

— Надявам се — прошепнал един от близките пред вратата, — че Тед няма да стресне Мори.

— Надявам се Мори да не стресне Тед — отвърнал друг. Вътре в кабинета Мори поканил Копъл да седне. Скръстил ръце в скута си и се усмихнал.

— Кажи ми нещо, което ти е скъпо на душата — рекъл Мори.

— На душата ли? — изпитателно погледнал Копъл стареца. — Добре — предпазливо отвърнал той и му разказал за децата си. Нали те били най-скъпото на сърцето му.

— Добре — рекъл Мори. — Сега ми кажи в какво вярваш.

Копъл се почувствал неудобно.

— Обикновено не говоря за това с хора, които познавам едва от няколко минути.

— Аз умирам, Тед — отвърнал Мори и надникнал иззад очилата си. — Нямам време да чакам.

Копъл се засмял. Добре. В какво вярвал. И цитирал цял откъс от Марк Аврелий — нещо, което силно го вълнувало.

Мори кимнал.

— Сега нека аз те попитам нещо — рекъл Копъл. — Гледаш ли предаването ми?

Мори повдигнал рамене.

— Гледал съм го два пъти, ако не се лъжа.

— Само два пъти?

— Не се обиждай. Опра съм я гледал само веднъж.

— Добре, от тези две предавания, които си гледал, какво ти е мнението? Мори замълчал. — Честно ли?

— Да.

— Мисля, че си един самовлюбен нарцис.

Копъл се разсмял.

— Прекалено съм грозен, за да съм самовлюбен нарцис.

Не след дълго камерите вече работели и снимали камината в хола, пред която седели Копъл, в изрядния си син костюм, и Мори, в раздърпания си сив пуловер. Той отказал да се преоблече и гримира специално за интервюто. Според неговата философия, не било редно смъртта да кара хората да се чувстват неловко и той нямал намерение да я пудри.

Понеже Мори бил в инвалидна количка, камерата не хващала извършавалите му крака. И понеже все още можел да движи ръцете си — Мори винаги говореше, ръкомахайки с двете си ръце — демонстрирал голяма енергичност, когато обяснявал как човек посреща края на живота си.

— Тед — казал той, — когато всичко започна, се запитах: „Да се оттегля ли от света, както правят повечето хора, или да продължа да живея?“ Реших да продължа да живея — или поне да се опитам да живея — както аз искам, с достойнство и смелост, с хумор и самообладание.

— Има сутрини, когато не мога да спра да плача и да се самосъжалявам. Друг път съм толкова гневен и огорчен. Но не трае дълго. После ставам и си казвам: „Искам да живея…“ Дотук поне се справям някак. Дали ще мога да продължа? Не знам. Обзалагам се обаче, че ще успея.

Копъл останал силно впечатлен от Мори. Попитал го и за смирението, което смъртта поражда.

— Ето какво, Фред — случайно се изпуснал Мори и бързо се поправил. — Искам да кажа Тед…

— Това определено предизвиква смирение — разсмял се Копъл.

Двамата мъже си поговорили за това какво има след смъртта. Разговаряли за нарастващата зависимост на Мори от други хора. Вече имал нужда от помощ, за да се храни и за да се придвижва от място на място. От какво, попитал Копъл, се страхувал най-много Мори при бавното си и коварно разпадане?

Мори замълчал. Попитал дали би могъл да каже такова нещо по телевизията.

Копъл му дал знак да говори.

Мори погледнал право в очите на най-известния водещ в Америка.

— От това, Тед, че скоро ще дойде ден, когато ще се наложи някой друг да ми избърше задника.

Предаването беше излъчено в петък вечер. В началото показаха Тед Копъл в кабинета му във Вашингтон, седнал зад бюрото си и той обяви с гърмящ авторитетен глас:

— Кой е Мори Шуорц и защо до края на предаването ни тази вечер мнозина от вас ще го обикнат?

На хиляда мили оттам, в хубавия си дом, аз небрежно превключвах каналите на телевизора. Чух думите: „Кой е Мори Шуорц?“, и изтръпнах.

Първият ни час, пролетта на 1976 година. Влизам в просторния кабинет на Мори и веднага забелязвам безбройните лавици с книги, покрили цялата стена. Трудове по социология, философия, теология, психология. Дървеният под е покрит с голям килим, а прозорецът гледа към главната алея на университетския двор. В момента там има само десетина студенти, които се ровят из тетрадки и учебни програми. Повечето са по джинси, спортни обувки и вълнени карирани ризи. Казвам си, че навярно няма да ми е лесно с толкова малоброен курс. Може би е по-добре да не се захващам.

— Мичъл? — прочита Мори името ми от списъка на курса.

Вдигам ръка.

— Искаш ли да ти казвам Мич? Или предпочиташ Мичъл?

Досега никой преподавател не ме е питал за това. Вдигам повторно глава към човека насреща ми, облечен в жълто поло и зелени кадифени панталони, с разпилени по челото сребристи кичури. Усмихва се.

Мич, отвръщам аз. Приятелите ми ме наричат Мич.

— Добре тогава, Мич — отбелязва Мори така, сякаш току-що сме сключили сделка. — И още нещо, Мич?

Да?

— Надявам се някога да бъда един от твоите приятели.

Ориентиране

Завих с взетата под наем кола по уличката на Мори в Уест Нютън, тихо предградие на Бостън, крепейки в една ръка чаша кафе, стиснал мобифона между рамото и ухото си. Разговарях с един телевизионен продуцент за предаването, което правехме заедно. Погледът ми скачаше от циферблата на часовника — обратният ми полет беше след няколко часа — към номерата на пощенските кутии покрай оградената с две редици дървета тиха уличка. Така живеех аз, по пет неща наведнъж.