Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

— Върни записа — обърнах се към продуцента. — Искам отново да чуя тази част.

— Добре — рече той. — Изчакай секунда.

И изведнъж се оказах пред къщата. Натиснах спирачките и разлях кафето в скута си. След като колата спря, забелязах големия японски клен и трите фигури, под него близо до алеята — млад мъж и жена на средна възраст край дребен старец в инвалидна количка.

Мори.

При вида на стария си преподавател, изведнъж се вцепених.

— Ало? — викна продуцентът в ухото ми. — Къде изчезна?

Не го бях виждал от шестнадесет години. Косата му беше оредяла още повече и беше побеляла съвсем, лицето му бе силно изпито. Внезапно се почувствах неподготвен за тази среща — освен всичко друго, не можех да прекъсна разговора по телефона — надявах се, че той не е забелязал пристигането ми, за да мога да направя една обиколка на квартала, да си довърша работата и да се подготвя психически. Само че Мори, тази нова и съсухрена версия на човека, когото познавах така добре, гледаше усмихнат към колата със скръстени в скута ръце, очаквайки да изляза.

— Ей? — отново подвикна продуцентът. — Чуваш ли ме?

В името на заедно прекараното време, в името на цялото внимание и търпение, което Мори ми беше засвидетелствал на младини, трябваше да затворя телефона и да изскоча от колата, да изтичам да го поздравя, да го прегърна и да го целуна.

Вместо това обаче изключих двигателя и се наведох напред сякаш търся нещо на пода.

— Да, да, чувам те — прошепнах и довърших разговора си с телевизионния продуцент.

Направих това, в което се бях усъвършенствал: погрижих се за работата си дори когато моят смъртно болен преподавател ме чакаше на поляната пред дома си. Не е повод за гордост, но така постъпих.

Пет минути по-късно Мори вече ме прегръщаше, оредялата му коса докосваше бузата ми. Обясних му, че съм си търсил ключовете и това ме е забавило в колата, след което го притиснах още по-силно, сякаш да залича малката си лъжа. Макар пролетното слънце да напичаше доста, Мори беше облечен с шушляково яке, а краката му бяха завити с одеяло. Около него се носеше леко кисел дъх, както често става с хората, които вземат лекарства. С лице, притиснато до неговото, чувах с каква мъка диша.

— Стари приятелю — прошепна той, — най-сетне се върна при мен.

Той се залюля, притиснат в мен, ръцете му се вдигнаха да ме хванат за лактите, както бях застанал над него. Този знак на привързаност след изминалите години ме изненада, но зад каменните стени, които бях издигнал между миналото и настоящето си, явно бях забравил колко близки бяхме навремето двамата с него. Спомних си деня на дипломирането, куфарчето, сълзите му на раздяла и преглътнах с мъка, защото дълбоко в себе си знаех, че вече не съм онзи добър студент, пожелал да се отблагодари на преподавателя си, какъвто Мори ме помнеше.

Надявах се само, че през следващите няколко часа ще успея да го заблудя.

Влязохме вътре и седнахме около голямата орехова маса близо до прозореца, който гледаше към съседната къща. На Мори му беше нужно известно време, докато се настани зад масата с инвалидната си количка. В типичния за него стил пожела да ме нахрани и аз приех. Една от домашните му помощнички, здрава италианка на име Кони, наряза хляб и домати и донесе купички с пикантни предястия.

Донесе и разни таблетки. Мори ги погледна и въздъхна. Очите му бяха хлътнали повече от преди, скулите му стърчаха много по-подчертано. Придаваха му по-суров и по-старчески вид — докато не се усмихна, разбира се, и увисналите му страни се вдигнаха нагоре като завеса.

— Мич — тихичко рече той, — нали знаеш, че скоро ще умра?

Знаех.

— Добре тогава.

Мори глътна таблетките, остави картонената чашка, пое дълбоко дъх и го изпусна.

— Да ти разкажа ли какво е?

Какво е да умираш ли?

— Да — отвърна той.

Неусетно, без да разбера, последният ни курс беше започнал.

Първи курс. Мори е по-възрастен от повечето ми преподаватели, а аз съм по-малък от повечето студенти, защото съм завършил училище една година по-рано. За да прикрия недостатъчната си възраст, ходя облечен с вехти сиви блузи и тренирам бокс в спортната зала, а навън се разхождам с незапалена цигара в устата, макар че всъщност не пуша. Карам раздрънкан „Мъркюри кугър“ със спуснати до долу прозорци и надута докрай музика. Опитвам се да се утвърдя като суров тип — но всъщност ме привлича сърдечността на Мори и понеже той не се държи с мен като с хлапе, което се напъва да докаже, че е нещо повече, аз се успокоявам.

Когато свършва първият ми курс при него, се записвам за следващия. Той е много щедър с оценките, тези неща не го интересуват. Казват, че една година по време на Виетнамската война бил писал отлични оценки на всичките си студенти, за да им помогне да отложат военната си служба.

Започвам да се обръщам към Мори с „треньоре“, както в училище казвах на учителя си по физкултура. На Мори прозвището му харесва.

— Треньоре — повтаря той. — Добре, ще ти стана треньор. А ти ще бъдеш мой играч. Ти ще изиграеш всички онези прекрасни роли в живота, за които аз съм вече прекалено стар.

Понякога хапваме заедно в кафето. Мори, за моя радост, е по-немарлив дори от мен. Разговаря по време на хранене, смее се с пълна уста, споделя разпалено мисълта, която го е споходила, докато дъвче яйчената си салата и от устата му хвърчат жълти трохи.

Досмешава ме. По време на цялото ни познанство изпитвам две непреодолими желания: да го прегърна и да му подам салфетка.

Класната стая

Слънцето свети през прозореца на трапезарията и осветява дървения под. Разговаряме вече близо два часа. Телефонът отново звъни и Мори моли помощничката си Кони да го вдигне. Тя записва името на всеки обадил се в черното тефтерче на Мори. Приятели. Учители по медитация. Дискусионна група. Желаещ да го снима за някакво си списание. Ясно беше, че аз не съм единственият, който се интересува от възрастния преподавател — участието му в Нощния блок го беше превърнало в звезда — но бях особено впечатлен, може би дори завиждах, за многобройните му приятели. Сетих се за „другарчетата“, с които движех в колежа. Къде ли са сега?

— Знаеш ли, Мич, когато вече умирам, хората се интересуват повече от мен.

Ти винаги си бил интересен.

— Охо — усмихва се Мори. — Много си мил.

Не, не съм, мислено отвръщам аз.

— Знаеш ли защо? — продължава той. — Хората ме имат за нещо като мост. Не съм толкова жив, колкото бях навремето, но още не съм и мъртъв. Аз съм нещо… по средата.

Кашля, после отново се усмихва.

— Аз потеглям на голямото пътешествие — хората искат да им кажа какво да си приготвят.

Телефонът отново звъни.

— Мори, ще говориш ли? — пита Кони.

— Сега ми е на гости мой стар приятел — оповестява той. — Нека се обадят по-късно.

Не мога да ви кажа защо ме прие така сърдечно. Аз вече не бях многообещаващият студент, с когото се беше разделил преди шестнадесет години. Ако не беше Нощния блок, Мори навярно щеше да си умре без да се видим отново. Нямах никакво друго оправдание, освен това, с което всички се оправдават. Погълнат бях твърде дълбоко от песента на сирените, възвеличаваща собствения ми живот. Бях зает.

Какво се е случило с мен, запитах се аз. Високият, дрезгав глас на Мори ме върна към университетските ми години, когато смятах, че богатите са лоши, че ризата и вратовръзката са сковаващи дрехи, а живот без свободата да тръгнеш накъдето си искаш — с мотоциклета под теб, с вятъра в лицето, из улиците на Париж