или из планините на Тибет — не може да е добър живот. Какво се е случило с мен?
Случили се бяха осемдесетте. Случили се бяха деветдесетте. Смърт и болести, затлъстяване и оплешивяване. Разменил бях купчина мечти за по-голяма заплата без дори да забележа какво съм направил.
А ето, че Мори говореше, възкресявайки чудото на старото време в университета, сякаш се бях върнал след продължителна ваканция.
— Намери ли човек, с когото да споделиш най-скъпото на сърцето си? — питаше той.
— Полезен ли си на обществото?
— Имаш ли вътрешен покой?
— Опитваш ли се да бъдеш колкото се може по-човечен?
Гърчех се и се извивах, опитвайки се да покажа, че съм се занимавал надълбоко с тези неща. Какво се беше случило с мен? Навремето се бях зарекъл, че никога няма да работя за пари, че ще се запиша в Корпуса на мира, че ще живея на красиви, духовно извисяващи места.
Вместо това обаче живеех в Детройт от десет години, на същата работа, ползвах същата банка, ходех при един и същи бръснар. Бях на тридесет и седем години, по-производителен отколкото бях като студент, привързан към компютри, модеми и клетъчни телефони. Пишех статии за богати спортисти, които в повечето случаи не даваха и пет пари за хора като мен. Вече не бях младеж и отдавна бях престанал да се разхождам с раздърпани сиви блузи и незапалена цигара в уста. Отдавна вече не водех разговори за смисъла на живота, докато похапвам сандвичи с яйчена салата.
Дните ми бяха запълнени с работа, но през повечето време се чувствах неудовлетворен.
— Треньоре — внезапно промълвих аз, припомняйки си прозвището.
Мори грейна.
— Точно така. Аз все още съм твоят треньор.
Засмя се и продължи да се храни, започнал беше преди четиридесет минути. Наблюдавах го как едва- едва си служи с ръцете, сякаш се учи да ги използва за пръв път. Не можеше да натиска добре с ножа. Пръстите му трепереха. Всяка хапка представляваше истинска борба; сдъвкваше храната много старателно преди да глътне и понякога нещичко се изплъзваше от ъгълчето на устата му, така че се налагаше да попива със салфетката. Ръцете му от китката до кокалчетата на пръстите бяха покрити със старчески петна, а кожата беше отпусната и висеше като на сварено пиле.
Известно време се хранехме така, болният старец и здравият по-млад мъж, наслаждавайки се на тишината в стаята. Бих могъл да нарека тишината неловка, но всъщност аз бях единственият, който се чувстваше неловко.
— Умирането — внезапно проговори Мори — е само едно от многото тъжни неща на този свят, Мич. Друго тъжно нещо е да живееш без да си щастлив. Сред хората, които идват да ме навестят, има толкова много нещастни.
Защо?
— Една от причините е в нашата култура, която не кара хората да се чувстват добре. Неправилно ги учим. И човек трябва да е достатъчно силен, за да си каже, че щом този тип култура не е достатъчно добра, не бива да я приема. Създай си своя култура. Повечето хора не могат да го направят. Те са по-нещастни от мен — дори в сегашното ми положение. Може и да умирам, но съм заобиколен от хора, които ме обичат и се грижат за мен. Колцина могат да се похвалят със същото?
Останах удивен от съвършената липса на самосъжаление. Мори, който вече не можеше нито да танцува, нито да плува, нито да се къпе в морето, нито да ходи; Мори, който вече не можеше да отвори сам вратата на собствения си дом, да се подсуши след като се измие и дори да се обърне сам в леглото. Как може да се примирява така лесно? Наблюдавах го как се бори с вилицата да набоде парче домат, първите два пъти не улучи — жалка сцена, но въпреки всичко не можех да отрека, че докато седя край него, се чувствам спокоен по един магически начин, същият кротък полъх, който ме успокояваше и по време на студентските години.
Хвърлих поглед към часовника си — по силата на навика — ставаше късно и аз се замислих дали да не сменя резервацията си за по-късен самолет. Тогава Мори направи нещо, което не ми дава мира и до днес.
— Знаеш ли как ще умра? — рече той.
Аз повдигнах вежди.
— Ще се задуша. Да. Заради астмата, белите ми дробове не могат да се справят с болестта. Въпросната ЛАС пълзи нагоре по тялото ми. Вече не мога да си движа краката. Скоро ще скове ръцете ми. А когато стигне до белите дробове…
Той сви рамене.
— … край.
Нямах представа какво да кажа, затова рекох:
— Ами то, нали знаеш… не се знае.
Мори затвори очи.
— Аз знам, Мич. Не бива да се страхуваш от смъртта ми. Животът ми не беше лош, а вече всички знаем какво предстои. Остават ми може би още четири-пет месеца.
Недей така — нервно реагирах аз. — Никой не може да ти каже…
Аз мога — възрази той меко. — Има дори един тест. Един лекар ми го показа.
Изследване ли?
— Вдишай няколко пъти.
Направих както ми каза.
— Сега вдишай още веднъж, но този път, когато издишаш, преброй колкото можеш повече преди да поемеш отново въздух.
Издишах, броейки.
— Едно — две — три — четири — пет — шест — седем — осем…
Стигнах седемдесет преди дъхът ми да свърши окончателно.
— Добре — отбеляза Мори. — Имаш здрави дробове. Сега виж какво става при мен.
Той вдиша, после започна да брои с тих, несигурен глас.
— Едно — две — три — четири — пет — шест — седем — осем — девет — десет — единайсет — дванадесет — тринадесет — четиринадесет — петнадесет — шестнадесет — седемнадесет — осемнадесет…
И рязко спря, за да си поеме въздух.
— Когато лекарят за пръв път ме накара да го направя, успях да стигна до двадесет и три. Сега съм на осемнадесет.
Той затвори очи и поклати глава.
— Резервоарът ми вече е почти празен.
Аз нервно се потупах с длани по бедрата. Това беше предостатъчно за един следобед.
— Ела пак да навестиш стария си преподавател — рече Мори, когато го прегърнах на раздяла.
Обещах да дойда пак, като се опитвах да не мисля за предишния път, когато му бях обещал същото.
